Един от най-ярките творчески мъже на България от началото на отминалия ХХ век е Симеон Радев. Неговите „Строители на съвременна България”, заедно с „Под игото” на Иван Вазов, „Записки по българските въстания” на Захари Стоянов и „Речник на българския език” на Найден Геров са едни от най-четените и „най-българските” книги. Те вече над един век вълнуват и учат на родолюбие и патриотизъм много поколения българи.

С. Радев преживя близо девет десетилетия и беше свидетел на издигането и падението на личности и империи, като поддържаше тесни приятелски връзки с най-забележителните политически и културни дейци на съвременна България, а същевременно запечата в творчеството си събития от новата история на отечеството ни на фона на световните събития. С. Радев имал възможност да наблюдава вървежа на световните събития от столиците на държави, пръснати по три континента, като се докосна осезателно до постиженията на световната култура, но без да загуби преклонението си пред българския национален гений.

Интересът към неговото творчество и дейност повече от един век не е преставал. Все още не са видели бял свят мемоарите и завършените му, но неотпечатани негови трудове, върху които работи в чуждестранните архиви и библиотеки в малките промеждутъци от време, когато очаква нови дипломатически назначения. Живите още негови съвременници си го спомнят с изтърканата чанта, в която носи неизсъхналите от мастилото ръкописи и бележки след работата му в нашите библиотеки и архиви, опитвайки се да довърши започнатите си трудове. А след завършека на дипломатическата си кариера от началото на 40-те години до края на живота си продължава работата си върху недовършените „Строители на съвременна България”. Само частично е позната дипломатическата му кореспонденция, и то благодарение на официалните публикации за периода 1913-1918 г., върху които и той работи по време на управлението на БЗНС. С. Радев е толкова сладкодумен и убедителен разказвач както в творчеството си, така и в личната си кореспонденция. Но направеното досега е толкова малко и незначително, че всичко написано за него и всяка нова публикация от документалното му наследство хвърля нова светлина на редица важни моменти от творческа му и дипломатическа дейност, която е тясно свързана с българската политическа и културна история. С голяма стойност е и кореспонденцията му с българските царе Фердинанд І и Борис ІІІ, но и тя е частично позната. С кореспондентите си С. Радев споделя важни сведения от дипломатическата си дейност, от установени контакти с политици и дипломати, честването на Дж. Макгахан в САЩ, за превода Иван-Вазовия роман „Под иго” в Румъния, за новооткрити документи за българската история в чуждестранните архивохранилища (в Русия, Германия, Австрия и др.), необходими му за продължението на „Строителите на съвременна България” и за други негови изследвания за Руско-турската война и ролята на руския император Александър ІІ за българското освобождение. По време на преговорите на Парижката мирна конференция (1946-1947) Георги Димитров, Васил Коларов, акад. Тодор Павлов и Георги Кулишев се обръщат за съвет към стария дипломат, за да намерят безспорните аргументи за българския излаз на Егейско море и за отношенията със съседите, които той, верен на своята природа, най-точно излага писмено. Получената информация В. Коларов включва в речта си пред конференцията. Тези му писма на практика представляват негова консултация към българската делегация на Парижката мирна конференция. Част от тях се съхраняват в личния архив на Георги Димитров и той върху тях си е водил бележки и правил подчертавания, свидетелстващи за това, че и новата отечественофронтовска власт се е възползвала от познанията и възможностите на пенсионирания вече дипломат. По същото време новите властници, поели пътя на националното предателство, правят опит да включат и С. Радев в плановете си при ликвидирането на Македонския научен институт (1945-1947). В българските архиви се пазят значително количество негови документи, отнасящи се до македонския въпрос, тъй като показват не само неговото участие в националноосвободителните борби на българите от Македония и Тракия, но и отношението на големия македонски българин родолюбец. Българската общественост има вече възможност да се запознае и с откритите от покойния вече библиотекар на Обществото на народите Теодор Димитров документи на С. Радев за участието му в асамблеите на ОН, където той докладва по бежанския и националния въпрос и за отношенията с нашите съседи. Т. Димитров е издирил тези документи в архива на Обществото на народите в Женева. Част от тях бяха публикувани в огромния документален корпус, носещ заглавието „Жалбите на Македония”. На скопските драскачи, когато застанат пред това издание, не им остава нищо друго, освен да замълчат. Там документите са публикувани на оригиналния език, на който са написани и изпратени в Обществото на народите в Женева. Там са се излели мъката и страданията на нашите сънародници, останали под сръбски и гръцки ярем.

Но да припомним най-важните моменти от живота на този виден български историк, публицист, журналист, литературен критик и дипломат.

гр. Ресен

Симеон Трайчев Радев е роден на 19 януари 1879 г. в Ресен. Учи в родния си град, в Охрид и Битоля, а през 1898 г. завършва Галатасарайския лицей в Цариград. Още като ученик в Цариград през 1895 г. става член на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. По това време начело на Цариградския комитет стои Димитър Ляпов - Гурин, а в него, освен С. Радев, членуват Никола Милев, Владимир Робев и др. Като член на революционната организация той изпълнява важни задачи, за които разказва в „Ранните си спомени”. Участва и в акциите на Цариградския комитет по връчването на Проекта за реформи на Върховния комитет в Македония и Одринско по време на посещението в Цариград на княз Фердинанд, д-р Константин Стоилов и ген. Рачо Петров през 1896 г. След като завършва лицея, той учи право в Швейцария и Франция, като успоредно с това участва активно и в дейността на Върховния македоно-одрински комитет в София и сътрудничи на неговия орган - в. „Реформи”. От запазените протоколи на ВМОК може да се прочете до каква степен комитетът е разчитал на жилещото перо на С. Радев.

На 1/13 юни 1899 г. е отпечатана и разпространена Декларация на Върховния македонски комитет и Арменската революционна федерация до Хагската конференция с настояване да бъдат обсъдени македонският и арменският въпрос. Инициативата за съвместно действие за поставяне на македонския и арменския въпрос пред Хагската конференция принадлежала на Арменския комитет в Швейцария „Трошак”, който се обърнал за тая цел към Върховния македонски комитет. След отхвърлянето на съвместната им постъпка от конференцията двете организации излезли с тази обща декларация до конференцията, която била написана от Симеон Радев.

За времето, когато следва в Женева и Париж, С. Радев издава вестниците „Effort” и „Mouvement Macedonien”, неофициални печатни органи на ВМОРО, основната тема на които, както се подразбира, е македоно-одринският въпрос. Средствата за издаването на вестниците са му предоставени от Гоце Делчев и Борис Сарафов. Г. Делчев по това време е задграничен представител на организацията в София, а Б. Сарафов е председател на Върховния комитет. Тук има един важен момент както от биографията на С. Радев, така и от историята на македоно-одринското движение, който искам да изясня.

През 1902 г. организацията започва да носи името Тайна Македоно-одринска революционна организация. В чл. 1 от устава е дефинирана целта на организацията така: „Тайната Македоно-одринска революционна организация има за цел да сплоти в едно цяло всички недоволни елементи в Македония и Одринско, без разлика на народност, за извоюваните чрез революция пълна политическа автономия за тия две области.” В член 2 вече не се говори за „българско население в казаните области”, а за „македонското и одринско население”, а в член 4 (бивш член 3 от устава на БМОРК) вече още по-неопределено се казва, че „член на Т. М.-О. Р. О. може да бъде всеки македонец и одринец”.

Направените промени в програмните документи, като е заменено навсякъде „българин от Македония и Одринско” с „македонец и одринец” е именно опит да се включат в организацията и представителите на другите народности и вероизповедания, населяващи организационната територия. От документите на организацията и от нейните издания може да се забележи, че белезите на промяната проличават след завръщането на Г. Делчев от обиколката му в Македония (около 10 март 1902 г.). Необходимост от промяна в организацията може и да съществува, но на практика тази промяна не дава никакъв резултат. И до края на своето съществуване тя си остава българска и в нея така и не навлизат масово представители на други народности. Но в организацията действително се включват все повече и повече хора. Освен заклетите легални членове на организацията, може да се констатира и наличието на огромен брой организационни чети. В организацията от основаването й членуват само българи екзархисти, което се вижда и от устава и правилника на БМОРК. Но скоро след Солунския конгрес от 1896 г. в организацията навлизат и българи патриаршисти, българи католици, българи протестанти, евреи и власи. Организацията има общи действия с арменската революционна организация, а често се случва към нея да се обърнат за съвместни действия и албанските революционери. Като организационен член С. Радев се подчинява на програмните решения на ВМОРО и списва организационните вестници в Женева и Париж в духа на промените в уставите и правилниците. Това обяснява защо в неговите статии се говори за македонци, одринци и християни, а не че С. Радев е станал македонец, както откриха скопските нискочели умници и побързаха да поставят дори и паметна плоча за великия македонец в Париж. Издадоха на френски и в превод на македонски подбрани статии от вестник „Mouvement Macedonien” с подобаващ за случая предговор, откъдето отново проличават безсилието и безпомощността на нашите роднини, манипулаторите от Скопие. Но както казват старите хора: „Прости им, Господи, те не знаят какво правят!”.

По времето, когато е в Швейцария по поръка на Г. Делчев, С. Радев се движи в средата на българските анархисти, които по това време са активни участници в борбите за освобождението на Македония и Одринско. С. Радев в Женева живее заедно с Михаил Герджиков и поддържа тесни връзки с големия ни писател, свързан с анархизма Г.П. Стаматов. Много от международните връзки на българските анархисти са установени благодарение на С. Радев. По негова идея солунските атентатори ще започнат подготовката на атентатите в Цариград и Солун. Той ги насочва да отправят удара си срещу западните капитали, за да обърнат внимание дипломите от Великите сили и на македонския въпрос, по примера на арменските атентати от средата на 90-те години на ХІХ век в Цариград. Подробностите по атентатите С. Радев ще уточни на срещи в Женева с ръководителя на атентаторите Йордан Попйорданов - Орце. Дебелоглавите солунски анархисти ще нанесат удари си през пролетта на 1903 г., без да го съгласуват с ЦК на ВМОРО, като по този начин ще ускорят, а същевременно и ще навредят на успеха на Илинденско-Преображенското въстание. Председателят на ЦК на ВМОРО тогава Иван Гарванов дори предлага солунските анархисти, или както той ги нарича „принцовите пичове” (по прякора на Борис Сарафов - Принца), да бъдат избити от терористи на организацията, за да се спрат атентатите. Получените средства от ЦК на ВМОРО и от ВМОК, в лицето на Б. Сарафов, за осъществяването на атентатите Орце ще се постарае да върне, декларирайки по този начин независимостта на българските анархисти и от двете организации. За тази цел преди атентатите Орце ще сключи застраховка „живот” пред Американска застрахователна компания, която след неговата гибел да бъде изплатена на С. Радев. И наистина след гибелта на атентаторите и на техния ръководител компанията изплаща парите на С. Радев, който изпълнява обещаното пред Орце - да върне дълговете. Част от средствата С. Радев предава на майката на бележития атентатор. През 80-те години имах възможност в Благоевград да държа в ръцете си оригинала от полицата на застраховката и да се убедя със собствените си очи в достоверността на тази история. Интересно как ръководителите на ВМОРО, ВМОК и солунските атентатори никога не се усъмниха в честността на С. Радев, а само скопското скудоумие прави поредните си опити в просташките си „завоевания”!

След завръщането си в България С. Радев започва активна публицистична и журналистическа дейност. През 1904 г. във Виена той установява контакт с ръководителите на Втория Интернационал Георгий Плеханов и Виктор Адлер. Среща се и с Вера Засулич, и Борис Минцес. В тези си срещи С. Радев защитава българските национални интереси. А Плеханов се ангажира на по-късна среща със С. Радев и Б. Сарафов да постави македонския въпрос на разискване пред конгресите на Интернационала. Виктор Адлер пък от своя страна изразява негативното и същевременно неправилното си отношение към македоно-одринското освободително движение и изобщо към македонския въпрос. През 1905 г. Радев става главен редактор на в. „Вечерна поща”, като по време на Първата руска революция (1905 г.) пътува за Русия и отразява ставащото пред очите му в кореспонденции за „Вечерна поща”, като замисля и да напише книга за събитията. За съжаление от тази му мисия остават само блестящите му кореспонденции.

През 1906 г. заедно с проф. Александър Балабанов, Елин Пелин и Павел Генадиев основават сп. „Художник”. С големия учен - проф. Балабанов, го свързва десетилетна дружба, която се оказва и изключително плодотворна за българската публицистика и наука. По това време той работи и издава шедьовъра на своя живот - „Строителите на съвременна България”, който за кратко време претърпява две издания. От тях най-добре личи изключителният талант на С. Радев като разказвач, съчетан с умението на стриктния документалист. С. Радев е основател и главен редактор и на новинарския всекидневник в. „Воля” (през 1911 г.), представляващ и днес връх в политически ангажираната българска журналистика и публицистика. Във вестниците си С. Радев публикува едни от най-добрите си постижения и в областта на интервюто. Макар че за интервютата все още спорят три клона в литературата - журналистиката, историята и белетристиката, след него интервюто се утвърждава като самостоятелен жанр.

С. Радев участва като доброволец в Македоно-одринското опълчение през Балканските войни (1912-1913 г.). От лятото на 1913 г. започва неговата дипломатическа кариера, която завършва с пенсионирането му през 1945 г. През 1913 г. е включен като член на българската делегация за сключването на Букурещкия мир, а през 1918 г. е член на делегацията, която подписва Солунското примирие за излизането на България от Първата световна война.

Неблагоприятният изход от войната за България се очертава още през 1917 г. За да осигури подкрепата за българската кауза, правителството изпраща в Швейцария общественици и учени - историци, филолози, географи и етнографи, които да осветлят и да спечелят общественото мнение в Западна Европа в полза на България и на нейните национални права и искания. Идеята за създаване на тази Културна мисия в Швейцария е на С. Радев, по това време пълномощен министър в Берн. Той в рапорт до министър-председателя и министър на външните работи д-р Васил Радославов от 13 март 1917 г. препоръчва „като едно от най-важните средства за нашата пропаганда създаването в Берн на една агенция, която би излизала поначало два пъти през седмицата в... листа на френски и немски. Като дава сведения, черпени от издавани в София, Цариград, Букурещ и Цетина вестници, които тук не могат да се получават, освен от съюзните легации, и са един вид монопол, депешите на тая агенция ще намерят голям достъп в тукашния печат. След като си пробие път, тя ще може с ловкост да прокара своята защита на българското дело. Между другото тя ще трябва да публикува новини, които да показват, че френските, италианските, руските и английските пленници са много добре третирани в България, обстоятелство, което най-много може да спечели симпатиите за нашето дело. Не ще съмнение, че главната тенденция на тая агенция ще трябва да бъде насочена срещу Сърбия и Румъния. За осъществяване на плана не са нужни толкова пари, колкото хора, способни за работа.” В Швейцария в края на Първата световна война действат подобни мисии на Сърбия, Румъния и Гърция и българските учени и общественици трябва да извършват огромна и непосилна работа. Целта е с книги, брошури, меморандуми, писма, телеграми и статии в швейцарския периодичен печат да се каже истината по въпроса защо България участва във войната на страната на Германия и научно да се обосноват нейните права над Западна Тракия, Македония, Северозападните покрайнини и Добруджа.

В изпълнение на тази задача през същата година, пак именно с тази цел, С. Радев написва и издава направо на френски език една от най-блестящите си книги „Македония и Българското възраждане”, която и до днес остава ненадмината както по документалната си обоснованост, така и по емоционалните достойнства, които притежава. Впоследствие така и не успява да я продължи, въпреки настояването на българския патриарх Кирил през 50-те години. Тя излиза и в две български издания през 1927-1928 г. (в три тома) и през 1943 г.

По повод на книгата на 8 април 1918 г. проф. Н. Милев пише до проф. Иван Шишманов следното: „Узнавам, че книгата на г. С. Радев е вече готова и че става спор за кориците. Аз желаех по това да поговоря с вас, но понеже на телефона ви не се обади никой, ще ми позволите да изложа накъсо мнението си. Целта на книгата бидейки да въздействува върху чуждото обществено мнение, ние би трябвало да я оградим с всички възможни средства да не изглежда като книга за пропаганда. Ако на корицата отгоре стои името на Съюза [на българските учени, писатели и художници], това ще бъде според мене една голяма непредпазливост. Многобройните противници на нашето дело ще се заловят веднага за това и ще се опитат да подбият стойността на книгата. Участието на Съюза в издаването на това съчинение ще бъде достатъчно отбелязано, ако се тури под името на автора или по-долу Edition de l’Union ... и пр.”

Като пълномощен министър във Вашингтон Радев е командирован през 1925 г. в Анкара, за да довърши започнатата си работа по време на посланическата си мисия в Цариград от 1923-1924 г. по подписването на т.нар. Ангорски договор, който и днес разбужда духовете и надеждите на сънародниците ни бежанци от Източна Тракия. Хвален или отхвърлян, но Ангорският договор е преди всичко дело на С. Радев.

С едно кратко прекъсване през Балканската война, когато е на фронта, С. Радев е пълномощен министър последователно в Букурещ (1913-1916), Берн (1916-1917), Хага (1920-1921), Анкара (1923-1925), Вашингтон (1925-1933), Лондон (1935-1938) и Брюксел (1938-1940). Той е и делегат в Обществото на народите в Женева.

Както посочих и по-горе, Симеон Радев е един от най-ярките творчески мъже на България от началото на XX в. В политическото си развитие първоначално той се изявява като привърженик на Стамболовата национално-либерална партия. На Стамболов той посвещава едни от най-хубавите редове от „Строителите”, а с по-късния й лидер д-р Никола Генадиев го свързват и тесни приятелски връзки, на когото също посвещава впечатляващи оценки като политик и блестящ съдебен и политически оратор.

Много от това, до което се докосва перото му, е чудесен пример за творчество. Той твори в областта на българската история и публицистика. Като журналист предоставя актуална политическа информация. Във вестникарските си коментари умее да насочи вниманието на четящия в желаната посока. С. Радев е възторжен почитател на творците на Българското възраждане, като същевременно следи с голямо внимание и изявите на съвременните му творци, а с много от тях поддържа близки приятелски отношения. Той създава образци в областта на литературната критика и изкуствознанието. Тук като пример искам да посоча убийствената му разобличителна статия по отношение на д-р Кръстю Кръстев като литературен критик, която принуждава гръмовержеца от кръга „Мисъл” да замълчи. Нещо небивало в нашата литературна история. И в областта на документалната публикация той оставя значителни постижения (като един от най-ярките примери искам да посоча публикацията му за Иван Вазов), а житейските му спомени са не само ценен исторически извор, но и интересно художествено четиво.

Все още остава скрито за читателите неговото епистоларно наследство, тъй като личният му архив, който отскоро се съхранява в Централния държавен архив, все още не е обработен. Можем само да съжаляваме, че то вероятно още много дълго време ще остане неизвестно и недостъпно и поради огромния си обем и липсата на средства, за да се ремонтира домът на бележития българин.

В творчеството и в кореспонденцията си С. Радев и в ранния, и в късния си период е зрял, завършен творец. Но зад тази зрелост се крият години на упорит труд, изучаване на класическите френски примери, на българската и световната история и литература.

Той е автор и инициатор на мемоари, изложения и обръщения до световни конгреси и конференции. Едно от най-сполучливите и аргументирани свидетелства за българския характер на Македония и за правата на България над нея е мемоарът на Изпълнителния комитет на македонските братства от началото на 1919 г. до Парижката мирна конференция. Той изцяло е дело на С. Радев, независимо че не носи неговия подпис. Тук искам да отбележа и един останал абсолютно неизвестен факт от биографията на С. Радев. Когато приемахме личния архив на видния българин, попаднах на два много важни документа. Това бяха писмо от ръководителя на ВМРО Тодор Александров, с което той изпращаше проекта за мемоар на Вътрешната организация от март 1919 г. до Парижката мирна конференция. Александров, по съвета на проф. Никола Милев, се обръщаше към Радев с молба да редактира и поправи мемоара. Към писмото беше защипан с кламер проектът за мемоар. Тези документи са още едно свидетелство за авторството и на С. Радев и върху мемоара на ВМРО. Същевременно той работи и по подготовката на материалите, които Българската делегация представя пред Парижката конференция, когато трябва да се отбиват нападките и фалшификациите за български жестокости през войната от страна на нашите съседи - Сърбия, Гърция и Румъния. С. Радев работи и по подготовката на двата тома с дипломатически документи по намесата на България в Първата световна война, които издава правителството на Александър Стамболийски. Същевременно той, заедно с Н. Милев подготвят и редица документи, с които българското правителство отстоява правата на страната ни на различните международни конференции. По настояване на Т. Александров С. Радев се съгласява да стане и масон, тъй като членът на ЦК на ВМРО и бивш велик майстор на Великата масонска ложа на България ген. Александър Протогеров е започнал да губи доверието на Александров с редица свои необмислени постъпки и действия. А масонството по онова време е било един от важните инструменти, чрез които е можело да се отстояват българските интереси и на международната политическа и дипломатическа арена.

С. Радев и в личния си, и в обществения си живот се проявява и като равностоен събеседник и на знаменити писатели, поети, политици и общественици. Той е добре дошъл в интимния уют на Георгий Плеханов. Паметна е срещата му и с италианския психиатър и учен Чезаре Ламброзо, който прави по негово искане един забележителен психологически портрет-хороскоп на кървавия султан Абдул Хамид.

С. Радев умее да цени постиженията на съвременниците и на предците си. Възхищава се от блестящите ораторски дарби и от творческите постижения на политици, общественици и творци, чиито идейни позиции не споделя. Като пример само прочетете неговите думи за ораторските качества на Георги Кирков и ще се убедите в това.

Можем да не сме съгласни със С. Радев или с неговите оценки и пристрастия спрямо определени политически, културни и революционни дейци, но не можем да ги отминем, без да забележим неговия почерк на човек и творец. От неговите писма от Солун до д-р Н. Генадиев черпи информация сам княз Фердинанд (1908 г.). Навярно тези писма изиграват определена роля и за неговото така ранно навлизане в дипломатическата кариера (от 1913 г.). С. Радев е един от инициаторите и идеолозите на Съюза на българските конституционни клубове през Младотурската революция (1908 г.). От турска страна дори му е предложен министерски пост и място в Отоманския парламент. По време на пребиваването си в Солун през 1908 г. С. Радев се изявява като един от най-яростните идейни противници на Яне Сандански и съратниците му, което без малко да му струва животът. Саморазправата на Тодор Паница, убиецът на Б. Сарафов, и Иван Гарванов с него е предотвратена само след намесата на всесилния младотурски водач Енвер паша. Радев не се изплашва от надвисналата над него заплаха и провежда анкета за безчинствата на дейците на т. нар. „Серска група”. Нападките на С. Радев срещу Сандански могат да се обяснят и с принадлежността му към привържениците на Б. Сарафов в движението, а Сандански и серчани са организатори и изпълнители на убийството на Б. Сарафов. Това е също една от сериозните причини за опитите на С. Радев да дискредитира Сандански пред младотурците и българските политически кръгове. Тук искам да вметна един важен факт, свързан с тази впечатляваща дружба. С. Радев още през 1917 г. посвещава книгата си „Македония и Българското възраждане” на Б. Сарафов.

Под критичния поглед на С. Радев след Първата световна война Старозагорският митрополит Методий Кусевич пише останалите без последствие изложения до американския президент „миротворец” Т. У. Уилсън, а неповторимият Кирил Христов пише изключителните си стихове и поеми, очаквайки неговата оценка. В писмата и рапортите си той поучава като равен своя съгражданин и приятел, министър-председателя Андрей Ляпчев. Изказва впечатленията си и от постиженията на проф. Александър Станишев, и на българската медицина през 30-те години. Изпада във възторг от научните публикации на проф. Гаврил Кацаров, прославили българската историческа наука и зад океана. Прави опити да изведе на европейска сцена музиката на Панчо Владигеров и да я популяризира във Великобритания. Само си спомнете безсмъртната рапсодия „Вардар”, и на мига ще разберете действията му. Пред Григор Василев поема ангажименти да търси външни пазари за българските плодове и зеленчуци и пред всичко за нашето грозде. Възхищава се от родолюбието и патриотизма на една монахиня в Белгия, като ни учи с нейния пример, че българи можем да бъдем навсякъде по света, че няма граници за националното ни чувство. Настоява за българско присъствие при тържествата по случай годишнина на големия български приятел Дж. А. Макгахан, като влиза във връзка с наследниците му и събира материали за една бъдеща биография за този „български благодетел от Охайо”.

В кореспонденцията си със Страшимир Славчев, издателя на „Българска историческа библиотека” С. Радев пише за творческите си замисли и занимания в областта на българската история, като търси не само занимателното четиво, а прави опити да отговори на недостатъчно проучените въпроси от родната ни история. От тях се вижда над колко неща е работил С. Радев, следите на които се губят някъде в необработения му личен архив. Сега определено мога да заявя, че това, което открихме в неговия личен архив, надмина нашите очаквания.

С особено висока научна стойност е съхраняваната в Пловдивския архив негова кореспонденция с анархиста Петър Манджуков, деец и на македоно-одринското революционно движение. В нея двамата кореспонденти обсъждат въпроси от ранната история на Вътрешната македоно-одринска революционна организация и обменят информация за дейността на анархистката „Женевска група” и солунските атентатори.

Като изповеди звучат писмата на С. Радев до Димо и Дафина Кьорчева и до Данаил Крапчев и вълнението на автора им се пренася върху читателя. Многократно той се произнася и за качествата на проф. Никола Милев като един от най-добрите наши публицисти. Едва ли друг някой като С. Радев е изричал толкова висока оценка за големия български публицист Данаил Крапчев, която Крапчев отпечатва като въведение във втория том на публицистичното си творчество „Изминат път” през 1941 г. Дружбата му с Д. Крапчев му дава и възможността да използва и една от най-добрите български трибуни - вестник „Зора”, а свързаността с македонското движение му отваря вратите и на най-големия български вестник отвъд океана - „Македонска трибуна”.

Въпрос на престиж е било в онова време С. Радев да представи дадена книга. В това може да се уверим само като разгърнем спомените на „коравия българин” Коце Ципушев с предговор на С. Радев. Същото се отнася до историята на българския народ от Никола Станишев, която получава висока оценка в Симеон-Радевия предговор към нея. В края на 30-те и в началото на 40-те години той работи и върху един ръкопис, който остава непубликуван. Озаглавява го „История и личности”. В настъпващите тоталитарни времена старият дипломат се изявява отново като защитник на ценностите на западната европейска демокрация, като се спира на биографиите на най-видните нейни представители от Англия, Франция, Италия и Германия. След освобождението на Македония през пролетта на 1941 г. С. Радев посещава родния си край и паметните за всеки българин места.

След 9 септември 1944 г. С. Радев споделя съдбата на много от сънародниците си, които са принудени от новите властници да замълчат. След като прибягват до неговите познания и познанства в Европа и Америка по време на Парижката мирна конференция (1946-1947), все пак му се осигурява допълнителен начин за препитание. По идея на акад. Тодор Павлов се дава възможност на неубитите и завърналите се от лагерите и затворите бивши български държавници и политици да запишат спомените си, които да бъдат съхранени в Научния архив на Българската академия на науките. Старият дипломат, макар и вече с отслабнало зрение, написва над 10 тома със спомени, които по един особен начин са и естествено продължение на ненадминатите „Строители”. Но върху тях тегнеше забраната да бъдат четени и публикувани, наложена от неговия син. При работата върху спомените не ми е известно някой да е упражнявал каквато и да било цензура както над С. Радев, така и над останалите мемоаристи. И днес техните спомени са ценен извор за българската история. Освен върху спомените си, както посочих и по-горе, С. Радев работи и върху продължението на „Строителите…”. В ръкопис остават и редица негови трудове върху биографията на Неофит Бозвели, за Васил Левски и Иван Вазов. Особено интересни са и неговите студии върху Освобождението и дипломацията, както и за Македония и дипломацията. Със старите си другари и съратници С. Радев поддържа голяма кореспонденция, в която са кристализирали безценни късчета от българската история и култура, които са притежание на българската национална духовна съкровищница.

Животът и творчеството на С. Радев е едно безбрежно море, което ще държи будно националното ни чувство още дълги години. Същевременно откритията, които ни предстоят след обработката на неговия архив, само ще изострят апетита на поклонниците на неговото брилянтно перо.

Симеон Радев умира в София на 15 февруари 1967 г., когато властите току-що са отхвърлили забраната и позволяват да бъдат отпечатани почти едновременно две негови невероятно книги - „Погледи върху литературата и изкуството и лични спомени” (1965) и „Ранни спомени” (1969), които скоро ще бъдат последвани от новото - трето, издание на двата тома от „Строителите на съвременна България” (1973 г.).

Дори само с това си творчеството С. Радев заема завинаги достойното място като наш български учител, което едва ли може да бъде изместено някога.

Цочо В. Билярски




КРАТКА БИБЛИОГРАФИЯ:

С. Радев, Строителите на съвременна България, т. I-II, С., 1910-1911 и 1973; т. ІІІ, С., 2009.

С. Радев, Македония и Българското възраждане, С., 1918 (на френски език), 1927-1928 и 1943.

С. Радев, Борбите за народност и народна църква, С., 1943.

S. Radef, La Question Bulgare et les Etats Balkaniques. Expose et documents, S., 1919.

С. Радев, Преговорите на Добродетелната дружина с Гарашанин за сръбско-българска конфедерация, сб. Payes from Bulgarian Life, New York, 1927.

С. Радев, Каравелов и контрапревратът. Залязването на Каравелов, в. „Зора”, г. XV, бр. 4221, 31 юли 1933.

С. Радев, Един мемоар на д-р Стоилов за Македония в 1883 г., в. „Зора”, 12 декември 1943, бр. 7341.

С. Радев, При Ломброзо, в. „АБВ”, бр, 4, 23 януари 1979.

С. Радев, Генерал Игнатиев и българските чети в 1867 г., Годишник на Българския библиографски институт, т. I, 1945-1946, с. 39-44.

С. Радев, Иван Вазов в Постоянния комитет и Областното събрание на Източна Румелия, в Иван Вазов. Сборник по случай 100 години от рождението му, С., 1950, с. 258-269.

С. Радев, Погледи върху литературата и изкуството в лични спомени, С., 1965.

С. Радев, Ранни спомени, С., 1969.

С. Радев, Конференцията в Букурещ и Букурещкия мир от 1913 г. Първата катастрофа. Мемоари. С., 1992, 158 с.

С. Радев, Това, което видях от Балканската война. С., 1993, 133 с.

С. Радев, Русия в началото на ХХ век. С., 2010, 263 с.

Александър Балабанов и Симеон Радев в спомените на съвременниците си. С., 1986.

Ц. Билярски, Из кореспонденцията на Симеон Радев, сп. Известия на държавните архиви. Кн. 57, С., 1989, с. 73-138.

Ц. Билярски, Из кореспонденцията на Симеон Радев, сп. Известия на държавните архиви. Кн. 62, С., 1992, с. 167-198.

Ц. Билярски, Из кореспонденцията на Симеон Радев, сп. Известия на държавните архиви. Кн. 93, С., 2007, с. 93-171.

И. Бурилкова, Ц. Билярски, „История и личности” - Неизвестен ръкопис на Симеон Радев, сп. Известия на държавните архиви. Кн. 100, С., 2010.


ПРИЛОЖЕНИЕ № 1:

№ 1

Съобщение във в. „Вечерна поща” за държана сказка от С. Радев в Славянска беседа на тема „Македонския въпрос и България”

София, 6 март 1901 г.


Македонският въпрос и България

В неделя, на 4 того, столичната интелигенция има случая да чуе една забележителна в много отношения сказка по македонския въпрос, от младия македонски уроженец, г. С. Радев, редактор на в. „L`Effort”, в Женева.

Своята сказка г. Радев държа в „Славянска беседа”, при едно голямо стечение на най-видни граждани (професори, чиновници, бивши министри, търговци и студенти).

Проспекта на тая сказка беше приблизително следующия:

„І. Дълго време са отрицавали македонския въпрос, обаче - той съществува. В странство, пред общественото мнение този въпрос носи человеколюбив характер. За българското обществено мнение, обаче, той има остър политически характер.

ІІ. Съществува голяма тъмнина в отношенията на България спрямо македонския въпрос; тази тьмнота съдържа опасности за държавата и убива нравствено македонското дело. Трябва ясност.

ІІІ. Има две гледища по тия отношения: националистическо и автономическо.

ІV. Националистическото (за присъединение на Македония към България) е опасно за самата България, понеже е противно на международните договори; е ненормално, понеже почива на завладяването на другите народности, населяющи Македония; е неполитично, защото се създаде непримирими вражди между България и балканските държави. Ако се приеме това гледище, ще се предостави на държавните мъже да ръководят това дело, защото те отговарят за последствията, а българската войска би трябвало да го разреши.

V. Автономическото почива върху идеята: че македонският въпрос е политическо изражение на масовите стремления в Македония. Всичките народи там страдат от лошия турски режим - за всички трябва преобразувания. Българският елемент води сам борбата, защото има вече съзнание и е най-многочислен, а не защото само той страдае.

Автономическото движение има своята основа в чл. 23 на Берлинския договор. Само апостолите на това движение могат да правят апел към обществената съвест в Европа, защото тяхното знаме е чисто. Автономията може да запази населението от турската власт, да гарантира народното развитие на всички етнически групи в Македония и Одринско.

VІ. Свободният режим ще примири враждебните елементи, защото покрай националните борби ще се създадат нови интереси, по-важни от тях.

VІІ. Автономическото движение ще реализира първата стъпка към балканската федерация, която днес е идеал, а утре ще стане необходимост.

По своя устав, Македонската организация е усвоила последното гледище.

VІІІ. Какво искаме от България?

а) Да ни даде всичките законни свободи.

б) Да внесе ясност и морал в своята външна политика и да не търгува с нашето дело за чужди сметки, както бе случаят в 1895 година.

Това желаем ние - македонците, а свободните българи могат да искат от своето правителство, щото в Турция да се въведе законен ред, който да не смущава вътрешния политически живот в България.

в) В една демократическа страна държавата не може да отнеме на гражданите едно право, под претекст, че те щели да злоупотребяват с него.

ІХ. Ние не желаем, щото комитетът да бъде „Етники Етерия” и да тероризира населението на България. Не искаме също никакво съприкосновение нито с правителството, нито с княза; то би било гибелно за тях и неприлично за нас. Време е това да се разбере.

Х. Поради шовинизма на другите балкански народи, на българския народ се пада мисията да ни подкрепи морално и материално. Ние желаем това, защото сме част от него.

ХІ. В бъдещата Балканска федерация, към която правим важна стъпка, ние пак ще се срещнем с българския народ.

Затова, когато ни се отворят един ден границите на една автономна Македония, ние не ще кажем на българите „сбогом!”, а „до свиждание”.

Публ. във в. „Вечерна поща”, г. ІІ, бр. 4, С., 6 март 1901 г., с. 2.


№ 2

Съобщение на в. „Право” за отпечатани статии на С. Радев във в. „Народни права” и за държана от него сказка в „Славянска беседа”

София, 12 септември 1901 г.


В цял ред статии, под надслов „В Белград”, г. С. Радев, редакторът на издаваемия в Женева македонски в. „L`Effort”, печати в „Народни права” своите впечатления, които той изнесъл из сръбската столица, както и разговорите, що имал с видни сръбски деятели и държавни мъже по македонските работи. Тия впечатления и разговори на г. Радева са ценен принос в литературата по македонския въпрос, защото в тях твърде ярко се изтъкват както мненията на тия сърби по македонския въпрос, въобще, така и целите и стремежите, които официална Сърбия гони със своята пропаганда в Македония. На това място в няколко броя наред ние по-надлъжко ще се спрем върху тия извънредно интересни статии на г. Радева, като ще правим изводи на ония места от тях, които рисуват по-ярка картина на сръбската завоевателна политика спрямо Македония.

В „Двете думи за обяснение” г. Радев явява причините, които са го накарали да предприеме едно пътуване от Женева до София и Белград. Установен върху четири точки, на които трябва да почива една публицистична деятелност в защита на македон[ския] въпрос, той, като професионален публицист, намира, че тия точки досега твърде малко са обяснени. С тяхното обяснение се залавя г. Радев и на тях посвети първата своя сказка в „Славянска беседа”. Тия 4 точки, според него, са следните:

„1) Да се уяснят отношенията между Македонската организация и българската държава, защото тяхната загадъчност убива нравственото обаяние на нашата борба и дава в ръцете на българските държавници едно опасно оръжие, с което те днес си служат за мимолетни техни интереси, но което един ден може да предизвика големи катастрофи за княжеството;

2) Да се обяснят социалните причини, които са породили македонското движение като естествено явление в свръзка с историческия процес, който се зове разлагане на Турската империя;

3) Да се извади наяве личната политика на Абдул Хамида, централната идея на която е - унищожение на християнските населения чрез кланета или принудителни масови изселвания;

4) Най-сетне, да се популяризира програмата, в която са изразени изискванията на македонците, обосновани върху известни клаузи от международен характер.”

От 4-те точки най-необяснена нам се вижда първата. И наистина отношенията между Македонската организация с България най-малко са обяснени и справедлив е г. Радев, като забелязва, че тая загадъчност убива нравственото обаяние на нашата борба и може да предизвика големи катастрофи. В това отношение българската преса почти нищо не е направила и, безспорно, със своето мълчание по тоя въпрос, тя прави едно безсъзнателно престъпление спрямо българските държавни интереси.

Колкото се касае до другите три пункта, то по тях все е направено нещо повече. За социалните причини, които породиха македонското движение, за личната политика на Абдул Хамида, както и за популяризирането програмата на македонските искания - за тях все нещо повече е писано и по-добре са обяснени.

Ние няма систематично да следим хубавите мисли, които г. Радев изказва в първите свои няколко статии. Мястото не ни позволява да сторим това. Ние ще се спрем само върху разговорите, които той е имал със сръбските видни мъже по македонските работи.

На г. Радева се вижда чудно, че сърбите се отнасят недоверчиво към всяка инициатива, която изхожда от българските кръгове и че никакви аргументи не биле в състояние да разклатят това убеждение, което даже в някои държавни сръбски мъже носило болезнен характер.

„Немислимо е - казвал на Радева в Белград един виден деец, името на когото било свързано с разни политически перипетии в последните десет години. - Немислимо е никакво искрено подобряване с българите; невъзможно ще бъде още за дълго време, докато са пресни в нашата памет някои горчиви спомени, даже едно трайно споразумение върху известни чисто практически, второстепенни въпроси, такива, на които разрешението е належаще и от двете държави. Ние не ви вярваме, защото много пъти сте ни изневерявали. Изневерявали сте ни на надеждите, които сте ни давали, изневерявали сте ни даже на формалните задължения, тържествено взети от вас. Последният опит, направен взаимно, за да турим една солидна основа на държавните ни отношения, да слеем нашите усилия към една обща политическа цел в Балканите, биде направена във време на Стоиловия кабинет; тоя опит биде последван от едно силно разочарование, недоволство и, наконец, един силен скептицизъм в бъдещето на нашата дружба.”

А такива опити всякога ще свършват с разочарование, щом те почиват на дележ! Но неизвестният сръбски деец става още по-откровен:

„Вие знаете, вероятно, че Стоилов даде тържествени обещания на нашето правителство… Излишно е да ги поменавам. Но ще ви кажа, че той не изпълни ни едно от тях. Разкая ли се по-късно? Побоя ли се от отговорността, която щеше да падне върху му? Кой знае? Помня само, че вашият печат беше крайно враждебен спрямо направлението, което Стоилов искаше да даде на отношенията си с нас.”

Би трябвало отдавна да разберат сръбските деятели и държавни мъже, че не само правителството на покойния Стоилов, но и всяко правителство в България, даже при съществуването у него престъпни замисли, няма да има куража да установява дружба със сърбите върху дележа на Македония. Тая истина отдавна би трябвало да се разбере и възприеме в Белград и само поставени върху почвата на автономията, може да става дума за съглашения и дружби.

По-късно ще имаме случай да кажем нещо повече на тая тема. А идущия брой ще приведем разговора на г. Радева с началника на Пропагандистическото отделение при Сръбското Министерство на външните работи, г. Св. Симича.

Публ. във в. „Право”, г. ІІ, бр. 3 (11), С., 12 септември 1901 г., с. 4.


№ 3

Съобщение на в. „Право” за срещата и разговора на С. Радев със Света Симич в Белград

София, 16 септември 1901 г.


(„В Белград” - Впечатления и разговори от С. Радев. „Н[ародни] права”, бр. 72, 1901)

Срещата му със Свет. Симич. - Г. Радев така описва деятелността и общественото положение на г. Светослав Симича:

„Г. Симич е шеф на сръбската пропаганда в Македония. По чин той е един вид началник на отделение в М[инистерст]вото на външните работи. Той е най-знатният чиновник в Сърбия. Цял ден бюрото му е със селяни от Стара Сърбия, учители от Македония, стипендианти, книжари, шарлатани без никаква определена длъжност, агенти на неизповедаеми мисии, дошли от Македония, за да се върнат пак там с нови инструкции, калугери, попове, гавази, кореспонденти, професори, стари чорбаджии, долетели като грабливи птици с наново разцъфтяло сръбско съзнание - цяла пъстра редица от познати и непознати личности, дошли кои от алчност, кои от любопитство, кои от желание да узнаят нещо, кои, може би - всичко става - от патриотизъм.

Г. Симич всички приема, с всички разговаря, записва сведения, дава заповеди, насърчава разочарованите, буди енергия у новаците, ласкае чужденците, мъмри стипендиантите, подозрени в хладнина спрямо сръбските идеи, черпи едните с кафе, други с тютюн, трети с брошури…

Симич се ползува в Белград с безграничен авторитет. Неговата компетентност е универсално припозната. Сърбите живеят със съзнанието, че каквото трябва да се прави за сръбството в Македония, Симич го прави, без да има нужда да му се напомнюва нещо, - „Видяхте ли се с г. Симич? - Срещнете се с г. Симич. - Г. Симич знае всичко. - Г. Симич върши всичко. - О, г. Симич!...”

Такава реклама за Симича получил г. Радев и от тукашния сръбски дипломатически агент г. Йов. Гяйя, при когото ходил да търси препоръки до видни сръбски деятели в Белград. Картичка той получил и до г. Симича.

„Един ден - пише г. Радев - с картичката от г. Гяйя ходих да видя г. Симича. Около неговия кабинет, в министерството, коридорите бяха прошарени с пъстри физиономии и носии. Чакаха аудиенция. Аз чаках с голямо нетърпение да видя тая важна личност, тъй популярна в Белград.

- Светослав Симич. Заповядайте.

Срещу ми - един сух възчерен човек, с изпито лица, живи, безпокойни, изпитателни очи. В цялата му физиономия има нещо подозрително и враждебно. Чинеше ми се, че иска да ми каже: „Ти си дошел, брайно мой, от България, за да ни заблуждаваш, ама сега ще видиш с кого имаш работа, хе, хе …”

Без да чака да заговаря, г. Симич почна атаката:

- Споразумение?... Това е смешна игра … фокус. Какво споразумение може да има помежду ни? Не броим колко пъти сте ни изневерили. Но пазим се поне още един път да не ни изиграете… Разбира се…!!”

Когато г. Радев го помолил да не обръща той внимание на българ[ското] правителство, а на народа и независимите организации, като македонската, г. Симич му възразил:

„- Те са по-опасни, по-диви… Убиха по зверски начин най-добрите ни хора… убиват ги още, господине, се първенци, се „мютевелии”… Ето на… - г. Симич ми показа един лист от имената на убитите сръбски апостоли в Македония. Той ги брои 55, 56, 57… и още по-нататък…

- Трепате хора, господине, които работят за една идея, жертвуват за нея… Като сте против тиранията, защо я упражнявате върху нашите най-сетне личности? (к. н.)

Да! И ние ведно с г. Симича ще кажем: „светли личности”, па и още какви!... Но ще оставим да му отговори предварително г. Радев, а сетне ние само ще допълним някои работи.

Но това идущия път.

Публ. във в. „Право”, г. ІІ, бр. 4 (12), С., 18 септември 1901 г., с. 4.


№ 4

Съобщение за произнесена от С. Радев реч в ОН за бежанците

Женева, 23 септември 1923 г.
За бежанците. Една реч на г. С. Радев

Женева, 23 септ. (БТА). Вчера в истата комисия станаха важни разисквания върху доклада на г. Нансен, отнасящ се до въпроса за бежанците.

В една реч, прекъсвана често от аплодисменти, българският делегат, г. Симеон Радев, изтъкна значението на въпроса за бежанците и направи предложение за пълното възстановяване на бюджета на д-р Нансен, който Финансовата комисия бе намалила наполовина. Предложението бе прието.

По предложението на г. Адор (Швейцария), комисията назначи г. Симеон Радев за докладчик в събранието по въпроса за бежанците.

Публ. във в. „Независима Македония”, г. І, бр. 25, с. 3, С., 29 септември 1923 г.


Приложение:

Доклад на С. Радев пред ІV асамблея на Обществото на народите за руските и българските бежанци

Женева, 27 септември 1923 г.
Документи на Висшия комисариат за бежанците

а) Руски бежанци

б) Българско население, експулсирано от Западна Тракия

Доклад, представен на Асамблеята от Петата комисия, докладчик: г-н Симеон Радев, делегиран от България
I. Руски бежанци

На 27 юни 1921 година Съветът одобри, по принцип, назначаването на Висш комисариат, натоварен да координира мерките, взети от различните правителства и частни организации, с оглед да се разрешат проблемите, създадени от присъствието на повече от милион и половина руски бежанци, разпръснати из цяла Европа и Далечния изток.

Благодарение на сътрудничеството на различни заинтересовани помощни доброволни организации стана възможно да се подобри значително положението на бежанците. Още от началото беше признато, че въпросът има два етапа, твърде различни по съдържанието си, единият е преходен – гостоприемство, дадено от различни страни, а вторият, окончателен - репатриране в Русия, когато положението в тази страна стане по-благоприятно.

Бяха осъществени значителни успехи, що се касае до преходния етап, тридесет и две правителства приеха модела с документи за самоличност на руските бежанци, препоръчан от Висшия комисариат. Проблемът с бежанците от Константинопол, който по времето на създаването на Висшия комисариат прие обезпокояващи размери, беше, така да се каже, разрешен чрез евакуация в други страни на повече от 20 000 бежанци, а те в по-голямата си част вместо да зависят само от разнообразните прояви на милосърдие, се отдадоха на продуктивни действия.

Благодарение на фондове, подпомагани от различни източници, и на сътрудничеството на правителства и организации за подпомагане заинтересовани от работата на Висшия комисариат, той можа да се притече на помощ на голяма маса бежанци, настанени в страните от Централна Европа и Балканите. България, Кралството на сърби, хървати и словенци, Румъния, Чехословакия, Полша и Германия са страните, които заслужават най-искрена симпатия за действително щедрото гостоприемство, което оказват на стотиците хиляди руски бежанци.

Някои слоеве от бежанците, които не скриват силното си желание да се завърнат в родната си страна, предизвикаха преговори, които бяха започнати със Съветското правителство и те целят да се осигури завръщането им в Русия при задоволителни условия. В рамките на взетите мерки, около 6000 бежанци, обитаващи България и Гърция, бяха репатрирани. Представители на Висшия комисариат в Русия сигнализираха, че условията, приети от Съветското правителство, са били пряко наблюдавани. И така Висшият комисариат репатрира само бежанци, които са искали да се върнат в отечеството си, и не е била предприета никаква стъпка, която да може да се тълкува като обезкуражителна за репатрирането. От всички, които се занимават с проблема за руските бежанци, е приет един принцип, че този проблем може да се реши само с репатриране. Всички други решения са временни. Поради това, обаче, те не са по-малко важни, първостепенното решение - репатрирането - като единствено решение, можещо да разреши въпроса, ще бъде осъществено едва когато това е възможно. В наши дни изглежда, че репатрирането на руските бежанци, приемано като най-важно разрешение, представлява опасност за заинтересованите.

Още е много рано за тях да се връщат в родните си краища. От друга страна външнополитическото положение на Русия изглежда се стабилизира, макар и бавно, може да се очаква, че в скоро време общото репатриране ще стане възможно и желано от самите бежанци. В този важен момент задачата на Висшия комисариат ще бъде да организира цялостното репатриране, така както сега организира частичното.

В резюме, практическите действия, извършени по въпроса за руските бежанци, навеждат на мисълта, че сегашната задача на Висшия комисариат е да преследва организирането на охраната - в най-дълбокия смисъл на това понятие - на руските бежанци в очакване на момента, когато тоталното репатриране като единствено решение на проблема бъде възможно.

II. Българско население, експулсирано от Западна Тракия

По време на заседанието от 21 април 1923 г. Съветът по искане на българското правителство проучи въпроса за трансфер в различни райони на Гърция на българско население от Западна Тракия и покани Висшия комисариат да вземе всички необходими мерки, с оглед да подобри положението им.

Съобразно това искане Висшият комисариат даде инструкции на своите организации, разположени в Гърция, с оглед да проучи възможностите за подобряване на положението на това население и с тясното сътрудничество на гръцките власти успя да принуди гръцкото правителство да отпусне хранителни дажби и парични помощи. Освен това Висшият комисариат в сътрудничество с гръцкото правителство проучи възможността за осигуряване завръщането на тези, депортирани по родните им места.

Гръцкото правителство прие това предложение и премина към изпълнението му. Висшият комисариат бе уведомен, че 2000 депортирани вече са били репатрирани и че завръщането на 4000 от тях, съсредоточени в Тесалия и на остров Сериго, е следено от Висшия комисариат, който изисква гаранция, че репатрирането ще се извършва прогресивно, докато бъдат евакуирани българските села, в които гръцките власти са настанили временно гръцки бежанци, както те самите са декларирали. Висшият комисариат поздравява гръцкото правителство за приемането на най-благоприятно решение на проблем, който, независимо от хуманната си страна, заплашва да разклати добрите отношения между България и Гърция.

Делото, започнато от Висшия комисариат, е огромно, а средствата за изпълнението му - минимални. Без предаността, енергията и такта на д-р Нансен, който съумя да групира около себе си толкова идеи, толкова доброжелателност, толкова помощи, Висшият комисариат никога не би могъл да достигне сегашните възхитителни резултати.

Комисията държи да декларира, че в изпълнение на своя мандат д-р Нансен е направил изключително много за човечеството.

* * *

Комисията предлага приемането на следната резолюция:

„Асамблеята, след като се запозна с рапорта на Висшия комисариат на Обществото на народите за бежанците прие отчета за работата, извършена през изтеклата година.

Приема този доклад и се провъзгласява пълното й удовлетворение от начина, по който Висшият комисариат се е справил с функциите си и желае да оповести колко много цени услугите, които е направил за бежанците и за Обществото на народите.

Като се има предвид, че задачите, с които Висшият комисариат беше натоварен, още не са напълно завършени, още повече и това, че се съблюдават интересите и на бежанците, и на заинтересованите правителства, Висшият комисариат ще продължи своята дейност.

Приканва се Висшият комисариат да продължи изпълнението на задачите си, прилагайки същите методи, които са използувани до този момент, и преди всичко се държи на помощта и сътрудничеството.

Като се отчита, че сегашното положение на руските бежанци, макар и чувствително подобрено, остава много несигурно и че прекратяването на дейността на Висшия комисариат ще разруши постигнатите успехи в полза на тези бежанци, се дава съгласие Висшият комисариат да бъде финансиран с достатъчно средства, което да му позволи продължаване на дейността в размери, отговарящи на нуждите.

Асамблеята поставя на разположение на Висшия комисариат кредит от 300 000 швейцарски франка за продължаване на дейността му през 1924 година.

Асамблеята приканва Съвета да призове правителствата на членките на Общността да продължат да разчитат на Висшия комисариат по отношение на помощта и подкрепата и в бъдеще да му предоставят всичко онова, което е било и до този момент, по-специално за това, което засяга развитието на средствата за основното и професионалното образование, също и за осигуряване на работа за бежанците.”

Публ. в La Bulgarie et la Societe des nations. България и Обществото на народите (1920-1923). Исторически документи. Съст. Т. Димитров. Женева, 1986, с. 713–715. Печатно на френски език.


№ 5

Промемория от С. Радев за подписаната спогодба „Моллов-Кафандарис” между Гърция и България

Б. м., Б. д.


Промемория

България е една от земеделските страни, която е била най-много засегната от стопанската депресия. Положението на държавното съкровище е крайно сериозно. Страната не разполага вече със средства, за да посрещне тия мъчнотии. Облаганията с данъци е стигнало до краен предел. Поради това България посрещна благородното предложение на председателя на Съединените щати с едно чувство на дълбока признателност. Преустановяването в продължение на една година на всички репарационни и междуправителствени дългове ще даде на България дълго очакваната възможност за възстановяване.

Мнението на българското правителство е, че плащанията, които Гърция трябва да извършва по силата на Спогодбата „Моллов-Кафандарис”, не са включени в мораториума, тъй като не попадат в нито една от категориите на задължения, споменати в предложението на председателя на Съединените щати. Плащанията, които Гърция дължи по силата на гореспоменатата спогодба, са в полза на българските бежанци които са оставили своите имоти в Гърция. В този случай българското правителство действува като посредник. То има да получава сумите от Гърция и да ги предава на бежанците, съгласно постановленията на конвенцията. Следователно, плащанията от Гърция на България са плащания до частни лица. Тяхното преустановяване, по мнението на българското правителство, би било противно на буквата и на духа на предложението на председателя на Съединените щати.

* * *

Подписаната на 27 ноември 1919 г. в Ньой между България и Гърция конвенция за размяна на населенията между двете страни съдържа (чл. 10) следното постановление с оглед на обезщетенията за ликвидацията на имотите, притежавани от емигрантите:

„Правителството на страната, където става ликвидацията, ще плати на Смесената комисия според условията, определени от последната, и за предаване на правоимащите страни стойността на ликвидирания имот, който остава в притежание на въпросното правителство.”

След многократни опити да се намери един метод за прилагане това постановление на конвенцията от 1919 г., въпросът бе отнесен пред Съвета на ОН и „на 3 септември 1927 година Съветът на ОН, по предложение на представителя на Великобритания, помоли Финансовия комитет да даде препоръки на председателя на Смесената комисия, в случай че го пожелае по всякакви технически страни на въпроса, както и за начина, по който да се уредят финансовите задължения на българското и гръцкото правителство, произтичащи от гръцко-българската емиграция”. (Доклад на главния секретар на ОН до Събранието на ОН, 1928). През декември същата година, Комитетът приготви една спогодба, която бе одобрена от Съвета и подписана от двете правителства. Това бе Спогодбата „Моллов-Кафандарис” от 9 декември 1927 година.

Спогодбата бе ратифицирана от България на 1 април 1928 г., обаче нейната ратификация от страна на Гърция бе забавена, като последствията на това отлагане са изтъкнати по следния начин в Доклада на Финансовия комитет от 5 септември 1928 г. до Съвета на ОН:

„Продължителното отлагане от страна на една от подписващите страни на ратификацията на това международно споразумение, подписано под покровителството на ОН, спъва твърде сериозно работата на Гръцко-българската смесена комисия, от която зависи обезщетението на емигрантите, така че една тежка отговорност се пое от въпросната страна.”

От това, което накратко изложихме, следва, че:

1) Плащанията, като компенсация на емигрантите, са били гледани от самото начало като задължения на правителства спрямо частни лица;

2) Плащанията трябваше да бъдат извършени посредством органите на Смесената комисия и по условия, определени от последната;

3) Уреждане на изплащанията, според Спогодбата „Кафандарис-Моллов”, възприето от Съвета на ОН по молба на председателя на Смесената комисия и с неговото одобрение, има за цел едно опростяване на самия процес на плащанията, като всяко правителство ще обезщети своите собствени поданици само с баланса на задълженията, уредени между едната и другата страна;

4) От като тази разлика е в полза на България, българското правителство се постави на мястото на Смесената комисия в качеството на посредник в предаването на плащанията на „правоимащите притежатели”; и

5) Плащанията по Спогодбата „Моллов-Кафандарис” явно принадлежат към оная категория правителствени плащания спрямо частни лица, която е специално изключена от мораториума, предвиден в предложението на председателя Хувър.

ЦДА, ф. 769 к, оп. 3, а. е. 37, л. 1-2. Препис. Машинопис.


№ 6

Изявления на С. Радев за външната политика на България

София, декември 1930 г.


Г. Симеон Радев, министър на България във Вашингтон

Понякога обвиняват България, че живее в диктаторски режим, това не е съвсем точно. Разбира се, че държавният преврат, предизвикан от тогавашния режим не можеше да не остави някаква следа. Дълго време се питах дали беше възможно да се избегне това. Когато бях в България, направих по този въпрос задълбочена анкета сред привържениците на Стамболийски и сред неговите противници. Заключението ми не е категорично, но явно клони към идеята, че е било много трудно да се избегне превратът, защото в момента на убийството му Стамболийски вече е вървял към пълна парализа, а в една страна като България не може да има по-голямо нещастие от луд диктатор.

Днес не бива да се преувеличават последствията от това. Правителството не може да проведе избори. Наистина, то разполага с гласовете на 600 000 турци, които живеят в страната. Това им позволява да упражняват влияние върху изборите. Но в българската част от страната това влияние е много слабо и в последните избори за общински съвети кандидатите на правителството бяха победени от една коалиция, съставена от селяните и Радикалната партия на г-н Малинов, в нея дори не участвуваха социалистите.

Убеден съм, че г-н Малинов е следващият ни премиер. Не бива да се преувеличава влиянието, което упражняват върху правителството македонските елементи. В крайна сметка македонците не могат да имат друга политика, освен тази на правителството, защото си дават сметка, че всичко, което отслабва България, отслабва и съпротивата в Македония, и всичко, което укрепва България и увеличава просперитета й и нейната значимост в света, е от полза за македонската кауза. Това е истина и то именно в международната област. Често се казва, че дейността на Обществото на народите в полза на малцинствата е с цел да ги окуражи и да доведе до безредици в държавите, които имат малцинства. Вярно е точно обратното. Това е само защото съществува мнението, че Обществото на народите не действува, че се разширява революционното движение и за да му се пречи, е много ефикасно това твърдение, както и да се насочат духовете към политика на създаване на впечатление, че Обществото на народите не се занимава с техните проблеми. Всеки път когато в България говорех за Обществото на народите, винаги се сблъсквах с възражението, че то не прави нищо за Македония.

Не бива да се забравя, че македонците в Америка упражняват върху движението значително влияние чрез организациите и фондовете, с които разполагат. Но те са враждебни на насилието и революцията. В областта на чуждата политика в този момент срещу нас има системна кампания. Югославяните имат интерес да ни дискредитират, главно пред Франция, и те го правят, твърдейки, че ние сме обвързани с Италия. Знам, че в Ке д'Орсе са малко отегчени от техните жалби и заплахи, но подобни неща влияят върху общественото мнение. Обвиняват ни, че не сме франкофили. Често съм отговарял в Париж, че ако сме били такива, то ние щяхме да затрудним сериозно Франция, защото най-малкият аванс, който направим на Франция, и главно най-малкият аванс, който тя ни направи в отговор, ще причини в Югославия, върху най-обидчивия народ на света, вълнения, напълно противоположни на френските интереси. Франция не иска ние да манифестираме нашата франкофилия и същевременно не ни натяква, че не го правим. Това може да се обясни по много начини.

Истината е, че ние съвсем не можем да се обвържем с Италия. Преди заминаването ми от София имах час и половина разговор с царя, който наблегна на факта, че неговият брак, сключен по сантиментални подбуди, няма да влияе по никакъв начин върху политиката. Нашият цар е човек изключително много разсъдлив, а много по-малко чувствителен спрямо влиянието на средата, което тя би могла да му окаже при визитите в Рим. Казват, че един или друг, по-точно Мусолини, е упражнил влияние за отстраняване на пречките по бракосъчетанието. Това не е истина и за какво влияние може да се говори, след като в последната си реч папата подчерта, че не е имало никакви трудности за отстраняване.

Политиката на България се диктува от фактите. Ние се опасяваме от едно: една агресия на Югославия, защото нашата столица е на 50 км от границата, ние нямаме армия, един удар може да направи югославяните господари и те могат да установят диктатура в стил Стамболийски, която ще разори страната. Ето от какво желаем да бъдем защитени.

Какво може да направи за нас Италия? Може, ако Югославия се впусне в агресия срещу нас, да дойде на помощ. Имаше вече големи шансове да го направи преди сватбата на царя. Днес може да се каже, че ние имаме увереност и че изключването на тази идея ще бъде автоматично. Но не това ни е нужно. Ние нямаме нужда от някой, който да дойде на помощ, ако ни атакуват, а от някой, който да предотврати агресията. Този някой е точно Франция, защото само тя може да има влияние в Белград.

Бих добавил, че ние имаме нужда от някой, който има влияние в Обществото на народите. Аз го казах през 1923 на г. Контарини. Господин Буров го напомни скоро на самия г. Мусолини. Италия не би могла дълго време да ни бъде полезна, след като няма влияние в Женева. Франция го има: следователно с Франция трябва да останем в тесен контакт. Г. Буров ни е полезен, поради своите симпатии към Франция. Г. Ляпчев го знае и можем да бъдем сигурни, че г. Буров ще остане министър на външните работи, докато сегашното правителство остане на власт. Неговият наследник ще бъде вероятно г. Малинов, който също има репутацията на франкофил.

Страхувам се от югославяните. Изучавал съм твърде много тяхната литература. Те преподават в казармите си, че Триест е славянски град и че трябва да се обяви война на Италия. Не ми се вярва, че те търсят повод да ни обявят война. Но те постоянно имат идеята да упражняват натиск върху нас и да пречат на нашето издигане. По този повод ние търсим протекция и можем да я намерим само в лицето на Франция. В момента на агресията на Пангалос нашата политика беше детерминирана по необходимост. Тогава бях в Турция и имах случай да го кажа на посланика на Франция: ако Обществото на народите иска ефикасно да ни помогне, ако ние имаме усещането, че то е силата, която ще ни защити от съседите ни, цялата наша политика в бъдеще ще бъде изградена върху това. Ако тя се откаже от целите си, ние ще трябва да се хвърлим в ръцете на независимо коя сила, само и само за да имаме сигурност. Щастлив съм да отбележа, че Обществото на народите успя и никой в България не се съмнява, че само в Женева и никъде другаде не трябва да се търси истинска протекция. Ние желаем силно, а вярвам, че и гърците желаят също едно гръко-турско сближаване. Нашата делегация на конференцията в Атина беше приета по един великолепен начин. Но смятам, че г. Венизелос прави грешка, като настоява за мигновеното решаване на въпроса с нашия излаз на Егейско море. Този проблем не е узрял. Юридически нашата теза е недосегаема. Аз я споделих с най-големите американски юристи и те са единодушни.

След Ньойския договор ние отстъпихме Ксанти директно на Гърция, а от друга страна ние отстъпихме Източна Тракия на Обединените сили и трябваше да ни бъде осигурен излаз на Егейско море. Ние никога не разбрахме, че веднага силите преотстъпиха Източна Тракия на Гърция и в този миг самият Венизелос дори не се е надявал на това. Мъчно ми е да вярвам, че силите му помогнаха, защото това показва от тяхна страна, право срещу нас, едно огромно двуличие. Въпреки това ние нямаме неприятности с Гърция. Гърция не ни дължи нищо: не тя ни обеща излаз на Егейско море, това са Великите сили. Защото те й дадоха територията, те се оправиха с Гърция, но ние вече разбираме, че те по начин нежелан от нас уредиха директно с Гърция този въпрос.

Колкото до привилегиите в Солун, ние не държим на тях. Югославяните ги поискаха, защото може би имат и скрити териториални претенции, но колкото до нас, ние имаме нужда само от едно - българите да могат да пътуват свободно в Гърция, без да бъдат обезпокоявани, и когато нашите търговци искат да изпращат нещо през Солун, да не бъдат отпращани заради паспортите паради претекста, че малко или много са във връзка с комитите. Ако ние получим тази гаранция, нашата търговия през Солун ще се развива съвсем нормално, без никакви специални привилегии.

Колкото до Турция, нашите отношения са добри, преди всичко благодарение на Тефик Ружди Бей, който е най-интелигентният мъж и страната, далеч повече от Исмет Паша, който е малоумен и ограничен. Но тези коректни отношения нямат никаква практическа стойност, защото по причини на икономическата политика на Турция не е възможно да се работи с нея.

Публ. в T. Dimitrov, L`amite bulgaro-suisse. 100 ans de relations culturelles bulgaro-suisses. Geneve, 1982, p. 611-614. Печатно на френски език.


ПРИЛОЖЕНИЕ № 2:

№ 1

Из писмо от проф. Димитър Михалчев до Григор Василев за разговорите на С. Радев с Борис Минцес във Виена за уреждане на среща на Георгий В. Плеханов с Борис Сарафов в Женева и за разговорите им по македонския въпрос, за впечатленията му от С. Радев и др.

Виена, [1904] г.


Драги Григоре,

От няколко дни се каня да ти пиша, но не ставах мукаят, понеже допущах, че си взел отпуск и си заминал за селото си. Тая вечер обаче четох случайно в „Поща”, че си говорил в „Нова Америка”; разбрах, че си в София, и рекох да ти пиша.

Тука съм сам. Не познавам ни едного от българите. Работа имам - между нас казано - много малко: всяка заран пращам телеграми и в седмицата пиша по 2-3 статии. Всеки ден се ядосвам, като чета вестника, понеже телеграмите, които аз подбирам и изпращам, там ги смесват с разни букурещки бълвочи, разтягат ги така безобразно някои дни, щото сам не мога да си ги позная.

Това за моята работа. През целия почти ден съм свободен, чета с охота, каквато нивга не съм имал. […]

Трето нещо. Колкото повече седя тука, толкоз вярата и убедеността ми, че Австрия се готви да завладява Македония - слабее. Взе даже да ми се струва, че като имам пред очи вътрешното положение на империята, не мога да намеря нито един сериозен аргумент, че Австрия иска и се готви за Македония. Ужасна психологическа аберация: като гледаш отвън, като взимаш предвид разни изявления на Титони, разни дипломатически сделки с Русия касателно Балканите, като имаш пред очи необходимостта на една така замотала се вътрешно държава да намери по-скоро временно облекчение в една завоевателна акция - вярваш; като поживееш тука - започваш да не вярваш... Но где знаеш, може би тоя пункт от писмото ми да е най-глупавият...

На работнически събрания още не съм присъствувал. Все се каня. Интересуват ме повече другите партии. Но много трудно може човек да се ориентира върху тяхното естество, понеже тукашните хора (моят хазяин е коскоджамити Bankbeamter и при туй писател) не знаят за своите партии даже това, което ние знаем отвън. В друго писмо ще ти пиша върху тукашните партии. С учителското движение тоже още не съм се запознал. Смятах да науча нещо по-свястно от Минцеса, но той, както знаеш, хвана, та се самоуби.

A propos. Две думи и за него. Говорят, че напоследък бил извънредно нервозен, живеел вън от града, търсел спокойствие, но като видял, че неврастенията му ще го докара до полуда, предпочел куршума. Нашият С. Радев, преди да напусне Виена, се е срещал с Минцеса. Oт лаф на лаф, в пароксизма на своята интимност Минцес признал, че той пишел против социалистите, защото го подканял Стамболов или Стоилов (не помня хубаво). Сам той се изразил така: „Абе, заядох се с тях за хатъра на Стамболова.”

Ах, Гриша, Гриша, как е Българията! Страшно ми е тъжно за нея. Една стихийна сила ме влече нататък. Ами какво правят там нашите „либерални души”?

Слушай! Предай на Петко Стоянов следното. С Радева говорих върху темата: за основаването на едно либерално списание. Той я намери за много симпатична и обеща пълна поддръжка, доколкото това зависи от него. Тук аз го намерих, че изучаваше висшата математика, понеже четеше Джевонса (английския представител на психологическото] напр[авление] в пол[итическата] икономия) и му бе необходима за разбирането му. Замина за Lungern, Швейцария, гдето ще поработи по-сериозно върху „Kapital-und Zinstheorie” на Ваwerk'a и „Volkswirthschaftslehrer” на Карл Менгера. Той смята да излезе наскоро с две обширни статии (едната върху метода, а другата върху доктрината на австр[ийската] школа) на френски. Аз го намерих тука, току-що бе свършил Шлинека. Говорихме много. Дваж повече спорихме. Ей, Гриша, аз ти говоря искрено, че тоя човек все повече ме удивлява със своята широка начетеност. Аз почнах да вярвам, че няма в България човек с толкова много агломерирани и същевременно така дълбоко облежали знания. По гъвкавостта на ума аз не намирам българин, с когото бих могъл да го сравня. За каквото му заговорех, той знаеше. И забележи, че за работи, които познава повърхностно - не говори даже. Убеден е, че ще успее да спечели катедра в Женевския университет.

Говори ми, че преди да замине от Женева за Виена, бил е два пъти на обед при Плеханова. Носеше в куфара си портрета му, подарен му от Плеханова, и една картичка, надписана собственоръчно от „учителя”, с която го препоръчва горещо на В. Адлера. Но Радев не използува препоръката. Неприятно му беше по известна много деликатна причина. Та разказва интересни работи за Плеханова. Като човек и в своите отношения с близките си Плеханов - казва Радев - е чуден.

Жена му казвала на Радева, че мъж й прилича на руски клисар. Казвал Плеханов - „имам тука такива горещи обожатели, които са ми просто нетърпими”. Ставало им криво даже че се срещал с несоциалисти и интимничел с тях. На Радева дал доста сведения за Русия, които той бе отбелязал в особено тефтерче, и се готвеше даже да пише във вестника едно дълго интервю, но като му казах, че повечето от тия работи, които е казвал нему в разни беседи, са навярно известни на нашата интелигенция - той се отказа от мерака си. Мен ми направи впечатление следната забележка: в земствата преобладава не либералната буржоазия, а дворянството, 70%. Губейки круто своите имоти, то (дворянството) най-революционно чувствува недоволството от днешното положение. Ето защо днес за днес, казал Плеханова, по идеалистичността на своята борба против самодържавието, след социалистите иде не либерал[ната] буржоазия (която изобщо се задоволява от правителството] на царя), а руското дворянство, агломерирано в земските съвети. Плеханов е илюстрирал тая мисъл с подобни примери от Франция преди революцията. Впрочем в книгата на Ковалевски върху икон[омическото] разв[итие] на Русия и аз бях срещал нещо подобно, но забравих. Може би горното да не е ново за тебе, но аз (па същото забелязах и с Радева), понеже не съм се занимавал с Русия - направи ми впечатление. Стана ми също така ясно и характера на движението, което ръководи сега в политич[еския] живот на Русия Струве.

Друга новина. По препоръката на Радева и тласкан от любопитство, Плеханов поканил Б. Сарафова (когато последният бе напоследък в Женева) на обед. Срещал се с него два пъти и нашият македонец направил силно впечатление на Плеханова. Той го разпитвал върху македонските работи и по негово (Сарафова) настояване взел инициативата за поставянето на макед[онския] въпрос в дневния ред на международния конгрес. Само че, както знаеш, тая работа не можа да стане. Най-много се съпротивил Виктор Адлер. Радев е поискал да чуе от Плеханова съображенията на Адлера за това. Плеханов, доколкото помнел, му съобщил две: 1) Адлер намира, че освободена и самостоятелна, малка Македония не внушавала надежда за икономическо развитие, „а икономическо развитие е нужно нам!”... Македония, мисли Адлер, трябвало да влезе в състава на една по-крупна съвременна политическа единица, за да може по такъв начин тласъкът, напънът, натискът на пролетарията върху държавната машина да бъде по-чувствителен. Второто съображение е, че макед[онското] движение било изкуствено подклаждано отвън, че това било главно руска работа...

И когато Радев е заявил на Плеханова, че непонятна е аргументацията на един социал[истически] трибун като Адлера, когато той туря далечните социалистически сметки по-горе от освобождението на един народ, толкова наложително днес - Плеханов му дал картичката си с препоръката, за да говори Радев с Адлера във Виена. Но това не стана; защо? - друг път. Но ти се досещаш, че Адлер иска да каже, че най-умното ще бъде да мине Македония в стомаха на Австрия напр[имер]... Колкото за второто съображение, то е прямо непростимо за един социалист: да обяснява едно масово движение, запечатано с кръвта на цяла 3-4-месечна революция с подстрекателства!

Моето субективно настроение говори, че в тукашното со[циалистическо] движение няма нищо симпатично. Знам, че ще ти стане неприятно, но...

Та да си дойдем на думата. Ако Петко иска, можем след няколко месеца да излезем (аз, той и Радев) с един сборник „Проблемите на либерализма”. Аз ще пиша върху философските му основи, Радев върху иконом[ическото] му обоснование нявга и сега, а Петко може да изложи еволюцията, която е направил либерализма от XVIII в. до днес в своите схващания за социалната политика. Ако се не съгласи, тогава ще чакаме списанието. Ще гледам по-нататък да ги запозная писмено поне с Радева. Кажи му още, че в предпоследния брой на спис. „Suddeutsche Monatshefte” четох интересна статия „Liberalismus als Princip” от пастор Фр. Науман. Да му я пратя ли?

Прати ми последния отговор на Сакъзова, за да му приготвя отговор.

Поздрави Мишайкова. Какво прави либето му? Що стана с моята книжка студентска? Кажи на Мишайкова, че в „Sammlung Goeschen” са излезли две любопитни по заглавие книжки от Зомбарта. На Мишайкова ще пратя „Neue Folge” от „Brauns Archiv” със статията на Зомбарта върху систематиката на кризите, когато имам повече пари.

Тука може да се живее със 150 л човешки, но не те съветвам да идваш. Жега, през ден 30° целзиеви.

Адрес: IX Bez. Sechsschimmelgasse 12 III Stock. Thur. 24. Wien

ЦДА, ф. 135 к, оп. 3, а. е. 22, л. 1-6. Оригинал. Ръкопис.


№ 2

Писмо от С. Радев до поета Кирил Христов в Прага, в което изразява възхищението си от книгата „Чеда на Балкана”; за смъртта на Димо Кьорчев и за взаимоотношенията на К. Христов с ВМРО

[Вашингтон], 29 септември 1929 г.


Кириле,

Току-що получих втората част на „Чеда на Балкана”. Първата ме доведе до голям възторг. Туй дивно сечиво, българската реч, никога не е било в по-могъщи ръце. Всичките магии на поезията са в твоя вдъхновен стих. Боя се само, че много четци от нашата интелигенция не ще могат да разберат по достойнство това бележито твое дело, защото вкусът им е покварен от кухото мъдруване и блудкавия патос, които върлуват в по-голямата част на нашата съвременна поезия.

Щях да ти пиша още през пролетта, когато получих книгата ти и под нейното първо впечатление. Но между туй Димо почина и мъгла падна над душата ми: нямах настроение да се сношавам с никого. С Димо бях дълго време скаран, но никога не бях престанал да го обичам. Много нежни спомени ме свързаха с него и като че ли една от най-хубавите части от младостта ми слезе с него в гроба.

Димо ме научи да обичам твоята поезия. Преди още да те познавам, често пъти на разходка той ми декламираше твои стихове и ги коментираше със своето необикновено чувство за всичко художествено.

Желая да ми пишеш за себе си: как живееш, какви ти са плановете за работа и пр. и дали си здрав.

Чувал съм, че си имал неприятни разправии с някои македонци. Недей заради тях да се сърдиш на Македония. Твоето призвание нека стои по-горе от тия дрязги. Македония загубихме, но тя ще е наша, докато ще вдъхновява българските поети.

Ходил ли си скоро в България? Мислиш ли за дълго да останеш в чужбина? Както и да е, не е важно дали ти живееш в България. Важното е, че България живее в тебе.

Искрено предания ти С. Радев

P. S. Жена ми прочете „Чеда на Балкана” (I-ва част) с необикновен възторг. Аз понякога съм се боял да не би в оценката на твоята поезия да съм заслепен от приятелство. Жена ми бе обаче даже по-възхитена от мене. Нейните впечатления бяха много важни за мене, защото тя чете литературата на френски, немски и английски и знае какво значи истинска поезия.

Тя, като художница, намира великолепни и портретите.

ЦДА, ф. 131 к, on, 1, а. е. 589, л. 2-5. Оригинал. Ръкопис.

(К. Христов подарява „Чеда на Балкана” на С. Радев със следното посвещение: „На Симеон Радев, чието място в българската литература и в сърцето на един много измъчен приятел остава незаето” - Бел. Ц.Б.)


№ 3

Писмо от С. Радев до Данаил Крапчев с поздравления за юбилея на Крапчев и впечатленията му от книгата „Изминат път”, т. І

[Лондон], 5 юни 1936 г.


Драги Данаиле,

Откакто го получих, сборникът с твоите статии е на писалищната ми маса. Това не е, разбира се, една книга да се прочете изеднаж. Прелиствах я всеки ден и впечатлението ми от нея става се по-силно.

Едно голямо и опасно изпитание е за името на един журналист, когато се съберат наедно писанията му от толкова години. Може да се види, че по много въпроси се е лъгал: може да се види, че си е противоречил често; може да се види, че мисълта му е остаряла и че езика му е увяхнал. Това изпитание ти много победоносно го минаваш, много рядко изобщо за един журналист, който не е под ярема на една партия, а пише с пълна свобода по събитията и хората - всичко писано от тебе показва единство на мисълта и се влива в един определен мироглед. Освен на твоето здраво съждение и на историческата ти култура, която ти позволява да поставиш всяко историческо явление в неговата рамка и всеки човек в неговата категория, твоят характер, тъй ярко очертан, се дължи и на това, че си българин от Македония. Хората от нашето поколение, родени и възпитани в Македония през време на големите борби за народност и свобода, синове и внуци на хора, които преди нас бяха водили старите борби (ако не за свобода, то за народност), ние сме, въпреки възрастта си, от епохата на Възраждането. Ние я продължаваме. Тя ни определя нашето място в живота на българския народ. Тя ни дава една мисия за изпълнение. Чрез „Зора” ти служиш на тая мисия както никой друг. Ти си поради това единственият българин, чието място бих желал да имам.

Статиите ти ми правят и друго едно впечатление много голямо: по езика им. Милев казваше ми често: „Данаил пише силно, но кораво.” Действително, тоя отривист, стегнат език като че ли има един металически блясък. Но това не е един недостатък. То му дава една извънредна здравина. Той няма да има дръзки, както толкова други начини на писане, днес бляскави, утре увехтели. Много би било интересно да се направи едно сравнение между Милева и тебе като журналисти (може би, и сигурно даже, някой млад човек, който в бъдеще ще изучава нашето време, ще направи това. Милев имаше мекост, хармония, гъвкавост; една тихо проникваща убедителност, едно гладко очарование - а заедно с това известна липса на енергия в езика и на тежест в мисълта. В твоя език има един неудържим и пряко насочен устрем. Тя удря като с чук. Всичките ти идейни атаки са фронтални. Фразата ти се прилепва към мисълта като добре скроена дреха и е пълна с динамична сила. Тя не е като танцовачка, а като атлет.

В сборника има някои работи, непознати на мене досега, които откриват обаче и друг един изглед в твоето писателство. Аз не подозирах, че има в тебе една лирическа струна. Сега я виждам и съм изненадан. Статията ти за смъртта на Вазова трепти от сдържано вълнение и се издигна до много високи акценти. Дописките ти от фронта показват едно силно чувство за природата. Има там някои пейзажи, предадени с езика на истински художник. Стилът е също така поетичен, както самото виждане на нещата. „Преди Делтата” е един настоящ и прекрасен разказ. Първите два параграфа на „Един символ” са за христоматия. Колко жалко, че не си писал повече такива работи!

Пиша ти, тъй да се каже, тичешком, защото утре тръгва пощата за М[инистер]ството и съм много зает. На жена ми, на която изказах своите впечатления от сборника, настоя да ти ги съобщя веднага, докато те са пресни у мене. Много ми е мъчно, че не знаех за чествуването, което се устрои в твоя чест, за да ти пратя една телеграма. Министерството ни праща вестниците на купове и нередовно... Защо не ми пращате „Зора” направо? Писах чрез Пенчева толкова пъти да ме абонират. Жена ми и аз те поздравяваме, също и г-жа Крапчева. Привет на приятелите в „Зора” и другаде - познати на Александър.

Твой С. Радев

ЦДА, ф. 1797 к, оп. 1, 4 оригинални ръкописни листа.

№ 4

Писмо от С. Радев до инж. Христо Станишев за впечатлението от посещението му при монахинята сестра Цецилия, българка от Македония; за дипломатическата му кариера и за творческите му интереси

Брюксел, 12 юли 1939 г.

Драги бачо Христо,

много бих желал да услужа на г. Радушева, за когото ми пишеш. За съжаление, легацията няма никаква сума на разположение - дотам, че когато закъснеят заплатите, не знаем накъде да се обърнем.

Изпращам ти едно писмо, което ще те трогне, както трогна Бистра и мене. То е от една българка от с. Богданци, монахиня в един тукашен католически манастир. Запознах се случайно с нея, когато тя доде в легацията, за да си смени паспорта. Тя е много интелигентна, знае френски, италиански, английски и има голямо очарование като личност. Но това, което ми направи най-силно впечатление, то е нейният пламенен патриотизъм като българка и македонка. Бистра и аз отидохме да я посетим в манастиря, близо до Анверс и додохме до умиление, като видяхме, че тя беше турила българския трикольор вред, дето бе могла: в букета, с който ни посрещна, в украшенията на трапезата, на масата в градината, дето след обеда пихме чай.

Сестра Цецилия (така й е името) има много отлично положение между монахините. Тя е една от най-будните между тях. Говори им постоянно за Македония и им пее „Изгрей зора на свободата”. След посещението й поръчах на един българин в Анверс да й занесе баница. Ще видиш от писмото й колко това малко внимание я е зарадвало. Ще отидем да я видим и друг път.

За себе си няма какво ново да ти пиша. Тъжно ми е, че съм далече от приятелите си и се нося постоянно с тъжни мисли към миналото. Не мога да се утеша, че влязох в тая дипломатическа кариера, но еднаж като се хванеш за хорото, трябва да го изкараш. Впрочем не остава много дотогава.

Покрай службата си работя много и за себе си. Чета и понякога пиша. Искам във връзка с моите четения да те питам за едно нещо. Както знаеш, турците откриха, че бай било в старотюркските държави титла на благородство и сега пишат бай Фетхи бей. В една книга върху тюркотатарите видяхме, че и апо било също титла. В Южна Македония не се ли употребява тая дума вместо бай? Или така ми се чини?

Сърдечен поздрав тебе и на всички твои от Бистра и от мене

Твой Симон

ЦДА, ф. 85 к, оп. 3, а. е. 70, л. 8-9. Оригинал. Ръкопис.