Иван Гьошев е забравеният водач на най-тайнствената българска революционна организация -     Вътрешната западнопокрайненска революционна организация „Въртоп”.
Ако отворим днешните енциклопедии и потърсим името му, няма да намерим почти нищо. Десетилетната политика на национален нихилизъм, пролетарски интернационализъм и демократичен глобализъм нанесоха сериозни вреди в българската национална памет и обричат имена като Иван Гьошев на пълна забрава.
И тук е големият дълг на историците, които по стара традиция продължават да омаловажават и скриват дейността на ВЗРО „Въртоп” и нейния главен водач Иван Гьошев.

С тази статия се стремим да запълним отчасти огромната празнина в българската историография, засягаща ВЗРО „Въртоп” и нейните герои.
Иван Тодоров Гьошев е роден в Цариброд на 21.09.1891 г. По това време Цариброд е в Княжеството (от 1908 г. Царство България). Затова той има българско поданство. Представител е на родолюбивата българска интелигенция - стожер на българщината в Царибродско и в Западните покрайнини през всички епохи.
Иван Гьошев завършва математика и информатика в Софийския университет. После дълги години е гимназиален учител в Цариброд.
Окупацията на родния му край през 1920 г. променя неговата съдба. Той решава да не емигрира, а да води борба на място. Първоначално не е революционер, а по-скоро просветител, който с мирни средства защитава своя роден край от опитите за асимилация и сърбизация. Главно негово оръжие става словото.
При окупацията на Цариброд той остава пак учител в града. Вечерно време обаче тайно събира учениците и им говори за България. Това си е подвиг, защото по време на окупацията в Царибродско от 1920 до 1941 г. са настанени сръбски учители, чиято основна цел става посръбчването на местните българи.
След окупацията на Западните покрайнини сърбите успяват да обсебят общо 123 български училища. Голяма част от работещите до 1920 г. 269 български учители са прогонени, а малцината, които остават по родните си  земи, са принудени са се съобразяват със сръбските учебни програми, обслужващи сръбската държавна асимилаторска политика.
Българският език в училищата и църквите е забранен. Сръбските учители са върли шовинисти и българофоби. Те са предимно сърби от Шумадия, които заставяли насила българчетата да повтарят многократно „србин съм, прави србин сам”. Учат учениците на сръбски поздрав „добар дан” и което е най-страшно, внушават им лъжи за България и карат българчетата да мразят родината си.
Вестник „Западни покрайнини” на 4.12.1930 г. цитира думите на един сръбски учител от крайграничното босилеградско село Бранковци: „Мене ме изпратиха да кукам тука, но и вас, мали, оче да накарам да кукате, като мен, майку ви, бугарску!”
Патриотът Иван Гьошев няма как да работи в такава антибългарска среда. Скоро тайните му патриотични уроци са разкрити от сърбите. Принуден е да се изсели в България. Става учител в Трън. Тъкмо от Трънския край той започва революционна дейност. За такава дейност сведения има в полицейските архиви на МВР още от 1925 г. Тогава името на Иван Гьошев се споменава за пръв път като „опасно” за „интересите на държавата”. По това време на власт в София е правителството на Демократическия сговор на проф. Ал. Цанков. То е първото, което подгонва още неродената ВЗРО „Въртоп”. Лично вътрешният министър ген. Иван Русев изпраща заповед до управителите на граничните окръзи с Югославия, в която заклеймява дейността на покрайненските революционери като"вредна за България и за самото население”.
Така от 1925 г. нататък се поставя началото на една печална традиция в политиката на българската държава спрямо поробените в съседна Югославия българи, а именно - българите, управляващи страната, да преследват други българи, защото последните се борят за своята свобода срещу сръбските окупатори.
В това отношение ВМРО и ВЗРО"Въртоп” имат сходна съдба. И двете родолюбиви организации ще бъдат атакувани по различен начин и с различни средства в междувоенния период от много български правителства изцяло в угода на сръбските интереси.

Фотографии на Иван Тодоров Гьошев

При създаването на ВЗРО"Въртоп” в края на 1928 г. Иван Гьошев напуска учителството и става неин член. Активността му е голяма. Изпъква с енергията и патриотизма си. Той е последователен поборник за защитата на българските интереси в Западните покрайнини. Скоро стига и до ръководството на ВЗРО „Въртоп” и става водач на организацията. Като такъв се отдава изцяло на борбата за освобождение. Всичките си действия подчинява на каузата на поробените покрайнини. По негови указания ВЗРО „Въртоп” провежда своите акции в Сърбия, които имат широк отзвук на Балканите и в Европа. Той организира четите, които се прехвърлят през границата.
През 1928 г. Иван Гьошев води преговори с ВМРО на Иван Михайлов. Общите цели и задачи на двете революционни организации ги сближават. Постига се споразумение за координация в борбата със сръбския окупатор. Сближението е толкова голямо, че някои започват да възприемат ВЗРО „Въртоп” като филиал на ВМРО, оглавено от Иван Михайлов. Затова Иван Гьошев ще понесе много упреци, че е „отцепник”, „разколник” и че с действията си е обезличил организацията. Той бил подчинил ВЗРО „Въртоп” на ВМРО и лично на Иван Михайлов.
Наистина ВМРО оказва всестранна помощ на ВЗРО „Въртоп” със своя боен опит, пари и кадри. Особено важна роля има войводата на кочанската чета Ефтим Полски. Той става един от първите инструктори на нелегалната организация на българите в Западните покрайнини.
С моImageралната и материалната подкрепа на ВМРО ВЗРО „Въртоп” активизира въоръжената борба, която през 1929-1934 г. достига своята кулминация. Тогава ВЗРО „Въртоп” предприема смели акции на територията на цялото Югославско кралство. Извършени са сполучливи атентати в Белград, Враня, Пирот и Зайчар. Адските машини гърмят, за да бъдат чути страданията на българите от Западните покрайнини. Заради патриотичната си дейност Иван Гьошев става за Сърбия опасен човек „терорист”. Сръбското разузнаване търси начин да го ликвидира. За неговата глава Белград дава 200 000 динара.
Една от най-големите акции за убийството на Иван Гьошев е предприета през 1932 г. Тогава Белград плаща на брата на Асен Николов - Тодор Петров, 200 000 динара да дойде в София и убие брат си и Иван Гьошев. Акцията се проваля, защото Т. Петров убива предателя фелдфебел В. Митов. След това се предава на полицията, а на процеса излиза наяве сръбската „мокра поръчка”.



Полицейска снимка от 1932 г. на Тодор Петров, изпратен от сърбите в София да убие водача на ВЗРО „Въртоп” Иван Гъошев и войводата Асен Николов, и сръбският паспорт, издаден за целта

Тогава разкритията на софийския печат (главно на вестник „Зора”, където директор е българинът от Прилеп и голям патриот Данаил Крапчев) за сръбската намеса в българските вътрешни работи води до гневни антисръбски демонстрации в София и до отзоваване на югославския военен аташе в България.
Иван Гьошев получава удари от много страни. Преследван е и от сръбската държава, от българските правителства и от своите сънародници в поробените покрайнини.
Той не успява да се наложи като едноличен водач на ВЗРО „Въртоп”. Всъщност тя, подобно на ВМРО, под влияние на външния натиск и вътрешните борби се разцепва на две крила. Иван Гьошев оглавява националното крило, което е безкомпромисно в борбата срещу окупаторите и не е под влияние на комунистите. Затова марксистката историография ще нарече крилото му „реакционно”.
Негови противници стават хората около софийския аперитив "Чайка” със Славчо Лазаров, Янаки Йосифов и Георги Трендафилов. Според комунистическата историография това е „прогресивното” крило. Всъщност то е комунистическо и просръбско, близко до удобния за Белград БЗНС „Пладне”.
То критикува крилото на Иван Гьошев, че е обезличило организацията и тя е загубила самостоятелността и независимостта си. С действията си обаче „чайкашите” показват, че са зависими от БЗНС „Пладне”, а чрез него - и от Белград. Публична тайна тогава е, че ладненци печатат вестника на „чайкашите” „Въртоп”, а целият кръг „Пладне” е на издръжка на югославското посолство и работи за интегрална Югославия под короната на сръбския крал Александър.
За сблъсъка между двете крила влияние оказват сръбския агресивен национализъм, дефанзивната българска политика и намесата на Коминтерна.
КП като негова секция заработва със замах сред бежанците. Комунистите използват тяхната нещастна и печална съдба, за да ги увлекат в своите антибългарски идеи. Това е в интерес и на Югославия, която също подклажда раздорите сред западнопокрайненците. Така в отношението си към ВЗРО „Въртоп” интересите на комунистическия СССР съвпадат с политиката на Югославия спрямо България въпреки неприязънта на крал Александър към комунизма.
Иван Гьошев и неговите последователи не приемат комунизма. Те усещат заплахата, която той носи и изпитват на свой гръб последиците от идеологическата работа на БКП и агентите на Коминтерна сред бежанците в България. Според Иван Гьошев комунизма разединява българите, отслабва България и прекрасно обслужва целите на великосръбската политика. Това пък определя еволюцията на Иван Гьошев в края на 30-те години към десни антикомунистически позиции. Той обаче не е сам в борбата срещу чужди и свои врагове. Близки негови сподвижници са Крум Гопов и полк. Сокол Алексиев, а до смъртта си през 1937 г. - войводата Асен Николов, безпримерен герой на ВЗРО „Въртоп”, наричан още „Левски на Западните покрайнини”.
ВЗРО "Въртоп” на Иван Гьошев е противник на сближението на България с Югославия, защото последната отказва да даде свобода на българите от Западните покрайнини.
Кръгът „Чайка”, напротив, приема сближението. Отношенията между двете крила се задълбочават. Минава се към лични нападки и взаимни обвинения. За Иван Гъошев противното крило е срам за България и Западните покрайнини. През 1933 г. в своя вестник той разобличава противниците си, наречени „безумци” и „оръдия на сръбската легация в София, която има интерес да създава изкуствено „лагери” в нашето освободително движение”.
В отношението си към своите противници Иван Гьошев действа понякога радикално, както в случая с побоя над члена на ЦК на ВЗРО „Въртоп” Славчо Лазаров, но понякога е склонен на компромиси. В началото на 1934 г. в името на единството той подписва специален документ - „декларация за помирение”, която обаче е отхвърлена от „чайкашите”.


Семейна снимка на Иван Тодоров Гьошев

Превратът на 19 май 1934 г. нанася тежък удар на революционното дело. Той е голям успех за Югославия. Деветнадесетомайският преврат е тържество на сърбизма и погром над националните организации на българите в Западните покрайнини и Македония.
В Белград са доволни от новия министър-председател Кимон Георгиев, който освобождава от терористичния кошмар терористичната държава Югославия.
След 19 май 1934 г. ВЗРО „Въртоп” е разтурена, а много нейни членове са хвърлени в затвора. За Иван Гьошев това е и лична трагедия. Подложен е на административна репресия. Той преминава последователно през доста полицейски участъци и е интерниран многократно. Дните му минават под постоянен полицейски надзор. Притиснат от просръбската власт в България, Иван Гьошев търси други форми на изява.
През 1937 г. Иван Гьошев и една част от неговите другари влизат в новосъздадената организация „Ратници за напредъка на българщината”.
Групата от „Въртоп” в Р.Н.Б. е била доста голяма, а Иван Гьошев намира място в ръководството на Р.Н.Б. Той е в първоначалната „петорка” ръководители на Р.Н.Б., в която са още проф. Асен Кантарджиев, адвокатът Петър Габровски, Захари Стоилков и Климент Далкалъчев.
Тази организация, определяна за крайнодясна по идеология, бързо се разраства. Полицейските донесения дават представа за числеността й. Според тях в Р.Н.Б през 1938 г. има 1500 души, през 1939 г. - 12 000, а през 1941 г. достига апогея в организационното си развитие - около 40 000 членове.
Р.Н.Б. не парадира, подобно на другите десни организации, с конгреси и публични паради, но пък успява да привлече голяма част от интелектуалния елит на България. Сред ръководителите й са проф. Асен Кантарджиев, поетът Емануил Попдимитров, художникът Райко Алексиев, професор Любомир Владикин.
„Ратниците” са особено популярни сред военните, хора със свободни професии, финансисти, търговци, бежанците от Западните покрайнини и Македония и сред родолюбивата младеж.
В Р.Н.Б. Иван Гьошев създава специален отдел - западнопокрайненски.
Подобно на останалите национални организации „ратниците” се борят против Ньойския договор, разпокъсал жестоко България и откъснал от нея изконни български земи като Македония, Тракия, Южна Добруджа, Западните покрайнини. Те приемат идеала на обединена България.
От 1938 г. „ратниците” започват да издават списание „Пролом”, в което защитават своите идеи и пропагандират основните принципи на българския национализъм.



В брой 11 от 20 април 1939 г. „ратниците” пишат следното: „...Мирните договори оставиха милиони хора като безправни малцинства, затворени в чужди граници. И макар тия договори да бяха изградени върху началото на националното самоопределение, за да се постигне пълното омиротворение на света, сами създателите на договорите в моменти на откровеност признаваха, че спасението на мира е в претопяването, в поглъщането на малцинствата. Останаха вън от границите на България и български малцинства, на които по силата на тая чудовищна логика се определяше същата съдба - да бъдат обезбългарени. Опитите за претопяване, разбира се, както навсякъде, излязоха несполучливи и с българите. Има обаче и днес още случаи, когато все още българи излежават жестоки присъди само за това, че упорито проявяват своята национална принадлежност. А достатъчно би било само един подпис да сложат, една декларация , че се отказват от българското си име, за да се почувстват свободни, сити, щастливи дори! Тъкмо с огъня на такива подвизи трябва да се обгарят всеки ден душите на много още българи, за да се закали у тях българското чувство. Защото само чрез него ще може истински да изкупи правото си да се радва на живота върху тая земя.”
Ето какво заявяват те на страниците на своя печат също през 1939 г.



На Иван Гьошев е възложено да се грижи за отпечатването на организационната литература на ,Р.Н.Б., с което той се справя блестящо. Изборът е сполучлив. По професия той е учител, а по принуда в България работи и като журналист. Така че има солиден опит в това отношение. Бил е в редакционната комисия на вестник „Западни покрайнини”, а в списание „Пролом” получава запазено място по темите на българската просвета и образование.
Тяхното състояние и слабости често намират отражение на страниците на ратническата литература. В някои броеве на „Пролом” има много актуални статии, които отразяват тревогата за недостатъчното възпитание на българската младеж в патриотичен дух. Например в брой 6 на „Пролом” от 5.02.1939 г. има тревожна статия, озаглавена „Как марксисти пишат българска история!” В нея се дават много примери как в действащите български учебници по история по това време се налагат антибългарски идеи, които пречат за патриотичното възпитание на учениците.
Иван Гьошев като дългогодишен преподавател в Царибродската гимназия е участвал в писането на такива статии и най-малко е изказвал своето професионално мнение по въпроса на българската просвета.
Част от „ратниците” споделят модерните за предвоенния период антисемитски идеи. За Иван Гьошев обаче антисемитизмът е чужд. Той е убеден, че не евреите са враговете на България, а сърбите - истинските поробители и вечни грабители на българските земи от XIX век насам. Затова той не е антисемит и фашист, а истински патриот на България.
След 9.09.1944 г. т. нар. Народен съд също не го смята за „антисемит”. Името му не е сред обвиняемите в неговия VII състав, който съди точно обявените за „антисемити”.
Каузата на Иван Гьошев е била и си остава борба за освобождение на поробения роден край и присъединяването му към майка България.
Но тъкмо поради това полицията го следи и нейните агенти оставят в архивите доста сведения за неговата дейност. И колкото и да е странно, Иван Гьошев се ползва със симпатии сред част от полицейските агенти от онова време.
Така през 1939 г.тайният полицейски агент Ю-2 докладва за него сведение до своя началник, в което го описва като „тих, скромен, морално запазен човек по характер”.
През април 1941 г. под ударите на нацисткия Вермахт само за 11 дена изкуственото Версайско творение Югославия рухва. Поробените българи от Западните покрайнини доживяват освобождението си.
Западните покрайнини влизат в Царство България. Ето карта на Велика (всъщност обединена, макар не изцяло) България. Това е карта на българските държави граници от април 1941 г. до септември 1944 г.



Тогава Иван Гьошев се връща в родния си Царибродски край. Изживява едни от най-щастливите дни в живота си. Посрещнат е с почести и с голямо уважение от своите привърженици в Цариброд. Каузата, за която той и ВЗРО „Въртоп” са се борили, тържествува, а идеалът на националното обединение във военновременните условия изглежда реализиран.
През август 1942 г. Иван Гьошев е член на делегацията, която връща читалището на Цариброд, евакуирано в София в периода на окупацията в родния му град.
Обединена България съществува за кратко. Тя не се реализира в дългосрочен план, защото се крепи на „новия ред”, наложен от нацисткия Вермахт на Балканите. Затова под натиска на победите на Червената армия и съпротивата на сърби и гърци през 1944 г. тя рухва.
На 9 септември 1944 г. в София е извършен прокомунистически преврат на ОФ. На власт идват антибългарските сили. Министър-председател става българофобът Кимон Георгиев - стар враг на ВЗРО „Въртоп”.
„Народната власт” започва чистка на дейци от всички патриотични организации. Сред набелязаните за ликвидиране е и Иван Гьошев. Лично той посреща спокойно преврата на 9 септември 1944 г. Убеден е, че нищо лошо няма да му се случи, защото никому зло не е правил. Тъкмо поради това и отхвърля подхвърлената му идея за емиграция извън България, каквито възможности е имал.
Тук е основната грешка на Иван Гьошев, която струва животът му. Подобно на много българи, той не успява правилно и своевременно да оцени какво представлява новата „народна власт”. А тя въобще не обслужва българските интереси. Напротив, преследва и унищожава защитниците им.
Р.Н.Б. са нарочени за „фашистка” организация. Започва изтребление на членовете й, които не са малко. По данни на МВР към 9.09.1944 г. „ратниците” са били около 2500 членове. Една голяма част от тях са ликвидирани без съд и присъда.
Царибродският комунист Стефан Христов - Гърчето в спомените си, публикувани през 1979 г., подчертава, че „Иван Гьошев, Сокол Алексиев, Симеон Въжаров и десетина други техни сподвижници, върли фашисти, получиха народното възмездие за своите престъпления”.
„Народно възмездие” според комунистическата терминология и практика означава само едно - ликвидиране на нарочения за враг без съд и присъда. А „престъплението” на хора като Иван Гьошев е само едно - патриотизъм и отстояване на българщината на всяка цена.
Иван Гьошев става жертва на едно от най-позорните българоубийства след 9 септември 1944 г.
Новата власт на ОФ арестува 19 бивши дейци на ВЗРО „Въртоп” и ги предава на Титовите власти като „врагове на Сърбия”. Сред тях са Иван Гьошев и полк. Сокол Алексиев. След 2-месечен разпит в Ниш следствието приема, че арестантите са се борили против сръбския кралски режим, но не са били на страната на противниците на Тито. Българите са оневинени и върнати обратно в България с предложение да бъдат освободени. За разлика от сръбските комунисти, българските комунисти обаче въобще не са либерални. Групата патриоти, бивши дейци на ВЗРО „Въртоп” е незабавно отведена в един от рудниците край Перник, където Народната милиция ги разстрелва.
Роднините на Иван Гьошев считат, че в убийството му е замесен Крум Миланов - партизанин от царибродския отряд „Момчил войвода”. Той е тъмна личност, но ръководен кадър след 9.09.1944 г. и съден за престъпления от самата комунистическа власт.
Репресиите на комунистическата власт в България засягат цялото семейство Гьошеви. Сестрата на Иван Гьошев - Елена, намира временна работа като гардеробиерка в Народния театър в София. Само временно обаче е на тази работа.
Лично „вождът и учителят на българския народ” Георги Димитров я уволнява, когато разбира коя е, защото била „сестра на фашист”.
Накрая, за да добием истинска представа какъв българин е бил Иван Гьошев, публикуваме важен документ. Това е една негова реч, произнесена по Радио София на 26 юли 1941 г., след освобождението на Западните покрайнини. Озаглавена е „Нашата борба за свобода”. Препоръчваме я горещо на всеки българин. Тя е много силна и въздействаща. Такава реч днес нито един действащ български политик не може да произнесе, което доказва какво е загубила България с убийството на хора като Иван Гьошев. Речта му от 26 юли 1941 г. има и историческа стойност, защото представлява един вид кървав мартиролог на безбройните жертви, които дават българите от Западните покрайнини в борбата им срещу сръбския поробител от 1920 до 1941 г.

„Нашата борба за Свобода”
Слово на председателя на ВЗРО „Въртоп” Иван Гьошев по Радио София
Драги радиослушатели,
Няма по-свята борба от борбата за род и чест, нито по-свидна жертва от жертвата за благото на Отечеството. Ето защо има нещо високопатриотично в тая инициатива на Радио София да отреди няколко минути за тия, които през годините на черното робство са били за своя поробен народ закрила и опора, надежда и вяра, бродейки с пушка в ръка из своя поробен край.
В това кратко време, с което разполагам, не съм в състояние да дам цялостна картина на страшното и нечувано 20-годишно робство, което сърбите още в първия ден на окупацията затвърдиха в Западните покрайнини, нито пък мога в тия няколко минути да дам изчерпателна характеристика на тия, които са били истински ангели хранители, живо въплъщение на народните герои, на безстрашни гонители на насилниците, на смели бойци срещу сръбската тирания. Та ако реча да изброя имената само на избитите българи в Западните покрайнини и тия на ратниците за свободата на поробените, ще ми трябват няколко часа. Толкова много са жертвите на сръбския терор и толкова много са борците, големи и малки, които цели 20 години по знайни и незнайни пътища се бориха срещу тиранията.
Окупацията на Западните покрайнини, както е известно, се извърши от страна на сърбите на 6 ноември 1920 г. Първата грижа на поробителите бе да унищожат там всичко българско и да преследват безпощадно всяка българска проява. Веднага бяха закрити българските училища. Занятията с учениците обаче не се прекратиха. Учителите българи водиха тайно учебни занятия по частни квартири. Учебният материал се мина благополучно и в края на 1920-1921 г. всички ученици получиха свидетелства за завършен клас. По-късно сръбската власт извърши арести на учители, някои от които бяха съдени и лежаха по затворите.
Над Западните покрайнини се надвесиха черни буреносни облаци. Терорът от ден на ден се увеличаваше. Настъпи 1926 г., когато всеки шумадиец се разполагаше безнаказано с имота и живота на роба. Страшни издевателства над всичко българско.
В Босилеградско, Царибродско и Трънско хората се изваждаха групово нощем от къщи и биваха убивани без присъди. В Босилеградско вилнееше капитан Тома Станкович, а в Царибродско - подполковник Таса Динич. Настъпи униние в душите на робите. Трябваше да се действа, да се повдигне духът на поробените. За тая цел се пръснаха маса позиви из края. В един от тези позиви, пръснати преди празника на св. св. Кирил и Методий - 1926 г., между другото се казваше: „...Към вас се обръщаме, млади непокварени сърца! Почитайте българското име и слово! Вземете пример от прадедите! Езикът, който сте научили, когато сте сукали майчиното мляко, е език свещен за вас - търсете българската книга, учете я тайно, предайте я от другар на другар и се калявайте в духа на българщината...”
През месец юни 1926 г. в Царибродско се извършиха масови арести на населението от селата на Висока - в подножието на Стара планина. Обвинението бе, че в тия села действа нелегална организация „Въртоп” и че арестуваните са членове на тази организация. Бяха пребити от бой стотици невинни хора. Създаде се така нареченият процес на въртопците, който се гледа в Пиротския съд и завърши с осъждането на 5 души по на 15, 20 и 10 години затвор. Сръбският вестник „Политика” по това време между другото писа за тоя процес следното: „Присъдата направи тежко впечатление. Мнозина, почти всички, които слушаха процеса, не се надяваха на такъв край, навярно затуй, защото не се съди за доказателствата, а по предубеждение. Затова толкова по-тежко се вижда това наказание. Всеки се пита, наистина ли сме били в такава опасност от тая тайна организация и как може да бъде това, никой досега да не я открие, когато имаме в Цариброд две полиции, па и осведомителна служба”.
Терорът не преставаше. През септември 1928 г. - масови убийства в Босилеградско, през януари 1929 г. - убийства в Трънско, през април същата година бе избито цялото семейство от 5 души в село Каменица, Царибродско. На 23 май 1930 г.бе убит в Цариброд инж. Марко Атанасов, през месец юли паднаха убити видните българи от село Долна Невля, Царибродско, Симо Ганов и Иван Томев. На 5 август 1930 г. посред бял ден бе убит в Цариброд свещеник Апостол п.Иванов, един от най-големите и най-смели българи от целия край. Убийството бе извършено лично от поручик Терзич.
Поп Апостол бе подсъдим в процеса на въртопци през 1926 г., който не се поколеба да изрече тези смели думи пред съда: „Какво искате от мен? Българин съм. Затова ли ме съдите?... Тогава трябва да поставите на подсъдимата скамейка не само мене и моите другари, а и всички, които имаха нещастието да останат в окупираната област...”
През тоя период от 2 години паднаха убити над 200 души видни българи от Западните покрайнини.
То се знае, на терора се отговаря с терор. Западнопокрайненците, тоя жилав народ, почнаха да действат. По цялото кралство на Александра Карагеоргевич огънят пламна! Атентати в Белград, атентати в Ниш и навсякъде по „Югославия”. В Белград завладя голямо безпокойствие, завладя тревога, ужас! В страна, която убива, трепе и тероризира гражданите, нищо не е по-естествено от атентатите. При това положение напълно логично е поробените българи от цяла „Югославия” да водят обща братска борба срещу тиранина.
Българите от Западните покрайнини и Македония, по един каприз в историята, бяха изпаднали в положението на две български дружини, които са нападнати от многоброен и свиреп противник. На тях не им оставаше друго, освен да изпълнят най-елементарното си задължение - да участват в огъня срещу противника като братя докрай, до смърт или до победа. Техният род е един, техният мъчител е един; борбата им е обща и така по-голям бе и устремът им...
Но кои бяха тези герои от Западните покрайнини, които на изтезанието отговориха с насилие? Ще споменем някои от тях.
Асен Спасов Северикин от село Белут, Босилеградско, който с невиждано себеотрицание се отзова на 1 септември 1931 г. посред бял ден в землището на с. Плоча, наказа един ренегат и преизпълнен от чувство на достойно изпълнен дълг към поробената родина, за да не падне в ръцете на сърбите, възпламенява две бомби, ляга върху тях и бива разкъсан на парчета.
Виден Георев от село Кострошовци, Трънско, който загина в неравен бой със сръбските потери на 14 май 1928 г.
Нацко Илиев от село Радейна, Царибродско, който много пъти е изпълнявал тежки и отговорни задачи в поробения край, с които е удивлявал и най-смелите и опитни борци. Падна убит на 3 октомври 1931 г.
Захари Янакиев от село Долна Лисина, Босилеградско, един от най-смелите революционери. Увисва на бесилото в Белградския затвор на 26 януари 1932 г. Той изпита върху себе си ужаса на една невиждана инквизиция в Белград, дето бе отведен с още незаздравени рани, получени в сражението на "Бесна кобила”. Захари Янакиев с още няколко другари извърши атентата на жп линията Куманово-Враня. Изправен пред държавния съд в Белград, той се държа достойно и дръзко, както навремето си съобщиха сръбските вестници.
Васил Цветков от село Ясенов дол, Трънско, цели 10 дни се бори с нечувана храброст срещу цяла сръбска дружина на Гребен планина и на 1 октомври 1932 г., за да не падне в плен, захапа дулото на пистолета си. Трупът му бе отнесен в Цариброд, дето са повикани родителите му. Нещастниците помъчили да уверят сръбските власти, че това не е техният син, но... това не било възможно, горката майка припаднала над трупа.
Райко Рангелов от село Борово, Царибродско, обесен на 28 февруари 1933 г. в Белградския затвор, извърши един от най-смелите атентати на жп линията Белград-Ниш. Повече от 5 месеца той е бил подложен на страшни мъчения, за да разкрие плановете на „Въртоп”. Езикът му е бил дупчен с игла, на корема му слагали тежести, а главата му е била стягана с менгеме.
Гаврил Иванов, Димитър Гранджов и Гица Гигов - и тримата от село Клисура, Трънско, смели борци, които бяха хванати в Белград, и първите двама обесени на 27 март 1934 г., а Гицо Гигов, осъден на затвор, лежа 6 години в затвора, отдето беше освободен от победоносните германски войски.
Константин Велков от село Петърлаш, Царибродско, през 1930 г. постави адска машина на Нишката гара, но виждайки, че гарата в това време се изпълва с ученици, той само няколко секунди преди да избухне адската машина, взема я, демонтира я и по тоя начин спасява стотици деца от смърт. Каква човечност в тоя революционер! Хванат, той бива осъден на доживотен затвор и цели 10 години е лежал в сръбските затвори.
Стана Златкова от село Клисура, Трънско, голяма героиня. Никога китните Западни покрайнини не ще забравят чутовните подвизи на тая българка, която с твърдия си характер и своята неустрашимост допринесе извънредно много за успеха на борбата срещу сръбската тирания. Тя лежа цели 5 години в Белградския затвор. Бита, измъчвана жестоко, тя, въпреки че знаеше много тайни, мълча като гроб.
Младен Таков от село Клисура, Трънско. Неговият живот с право може да се каже, че бе една легенда. Изпращан често с деликатни и опасни задачи във вътрешността на Сърбия, той падна един път в ръцете на сърбите и измъчван безчовечно в продължение на цял месец. Избяга, без да издаде никого.
Нека накрая кажем няколко думи за двамата най-големи борци от Западните покрайнини: АСЕН НИКОЛОВ от село Поганово, Царибродско, и ЛЮБОМИР ЯНАКИЕВ от село Клисура, Трънско.
АСЕН НИКОЛОВ бе обесен на 16 март 1937 г.в Белградския затвор. Тежко ранен при едно голямо сражение със сръбски потери близо до историческия Погановски манастир, той бе хванат, отведен в Белград, дето цели 5 месеца бе подложен на разпит. Това страшилище, както сърбите го назовават, е направил няколко опита да се самоубие и накрая е бил закачен на бесилото полумъртъв. Асен Николов е извършил в продължение на години най-смелите атентати в Кралството на мракобесието. Атентат в Белград, атентат в Ниш, атентат срещу „Ориент експрес”...
ЛЮБОМИР ЯНАКИЕВ повече от две и половина години живееше като легален в Белград. Със своята гранитна твърдост той успя да създаде в Белград цяло движение от млади и смели борци, които отсетне извършиха чутовни подвизи. Негово дело са смелите атентати в Белград през май 1932 г. пред Военната академия, срещу Кралския дворец, на белградската гара и пред редакцията на в. „Политика”, а през месец септември същата година - един смел атентат във Военния клуб в момента, когато заседаваше известната организация „Църна рука”. Тогава вестниците писаха, че атентаторът е в Белград и полицията дава 500 000 динара на този, който ще съдейства за залавянето му. Любомир Янакиев успява да избяга и беше осъден задочно на смърт.
Ето, драги слушатели, това са нашите герои, които, въоръжени с непобедимия български дух, допринесоха много за разгромяването на чудовището (Югославия - б.а.), създадено през 1919 г. в Ньой.
"Те умряха, за да спасят... Ние знаем висотата на рождението им, не знаем величието на смъртта им. Те умряха за Отечеството: по-голяма преданост човек не може да прояви!”
Тези стихове е написал поетът за тия, които паднаха в борбата за свободата на роба. На живите борци: ХВАЛА ИМ!

Автор: Янко Гочев, историк