България участва в Първата световна война на страната на Централните сили -Германия, Австро-Унгария и Турция. Главният мотив на цар Фердинанд и на правителството беше да се поправи неправдата, сторена в Букурещ спрямо страната ни на 28 юли 1913 г. Съгласно Букурещкия договор от страната ни бяха откъснати от Сърбия, Гърция и Румъния вековни български земи, населени предимно с българи - Вардарска и Егейска Македония, а към заграбената през 1878 г. Северна Добруджа беше присъединена и Южна Добруджа. Въпреки безбройните български победи по бойните полета и проявения героизъм от българския войник, войната завърши катастрофално за нас. Пробивът при Добро поле и последвалото Солунско споразумение от 29 септември 1918 г. бяха едни от ранните сигнали за очертаващата се втора национална катастрофа. Подписаната военна конвенция на практика представляваше пълна капитулация на България. Тя се съпътстваше и от избухналите войнишки бунтове, които водачите на БЗНС направиха опит да овладеят и да насочат към столицата.

Как се стигна до подписването на Солунското споразумение? Ситуацията на фронтовете и надвисналата опасност и над столицата принуди правителството на Ал. Малинов - Ст. Костурков да потърси съдействието на все още неангажиралите се във войната с България Съединени американски щати за сключване на примирие, за да се справи с обърналите пушките си фронтоваци. Правителството потърси помощта на САЩ, тъй като там съществуваше убеждението, че „България се сражава по локални причини, че нейното участие във войната няма генетична връзка с общата стратегия на германско-австрийския блок за световно господство”, създадено и разпространявано от американските протестантски мисионери, най-добре запознати с развитието на националния въпрос на Балканите.

Доминик Мърфи

Правителството на Малинов - Костурков използва приятелските връзки на демократа Григор Василев с американския генерален консул в София Доминик Мърфи, по това време заместник на американския пълномощен министър в София, за установяване на контакт със съглашенското командване на Солунския фронт за започване на преговори за примирие. Мърфи, воден от симпатиите си към българския народ и споделяйки опасенията на правителството от възможността да избухне революция в България, се съгласи да посредничи. На 25 септември под диктовката на Андрей Ляпчев, по това време министър на финансите, той изпрати до държавния секретар на външните работи на САЩ Роберт Лансинг следната телеграма, която бе препратена до Вашингтон със съдействието на българското правителство чрез управляващия Българската легация в Берн: „Българското царско правителство реши да поиска прекратяването на военните действия със Съглашението. По негова покана тази вечер заминавам за македонския фронт, дето делегатите на българското правителство ще поискат сключването на примирие. Уреждането на конфликтите на Балканския полуостров предоставят на международния конгрес, който има да сключи общия мир. Българското правителство моли посредничеството на Съединените щати за прекратяването на кръвопролитията. Мърфи.”
Още същата вечер за Свети Врач отпътува упълномощена да сключи мир или примирие делегация в състав: А. Ляпчев, като първи делегат на правителството, Симеон Радев, пълномощен министър и съветник-експерт на делегацията, заедно с американския генерален консул Д. Мърфи и неговия секретар Арчибалд Уокър. С делегацията пътува и Гр. Василев като „близък приятел на шефа на делегацията”. В Свети Врач като втори делегат се присъединява и командващият Втора армия генерал Иван Луков.
На 27 септември от Свети Врач Мърфи пише втора телеграма, редактирана от С. Радев, до своето правителство в същия дух, но с „по-обстойно изложение на събитията в България от авг. 1915 г. насам”, която да се предаде до Вашингтон по радиото на Източната армия. Мърфи пише писмо и до командващия английските войски генерал Милн, от когото иска съдействие за българската делегация, уверявайки го в искреността на българското правителство и желанието му за прекратяване на военните действия. Телеграмата и писмото се предават от пратениците на делегацията капитан Коста Баталов и секретаря на Мърфи Уокър.
На 28 септември вечерта българската делегация пристига в Солун, като още същата вечер делегатите са приети от главнокомандващия Източната армия генерал Франше д`Епре. На 29 септември се подписват две военни конвенции за прекратяване на военните действия, представляващи всъщност, както посочих по-горе, пълна капитулация на България.
Тъй като и по-нататък дейността на Мърфи остава свързана със съдбата на България, само накратко ще спомена за нея. След отзоваването му от България през януари и февруари 1919 г. Мърфи, заедно с друг голям американски приятел на България - Алберт Сониксен, участва в подготовката на Парижката мирна конференция, като не скрива симпатиите си към България, стремейки се да съдейства за най-радикалното разрешаване на българския национален въпрос, а на 26 февруари 1919 г. Мърфи се подписва под меморандума на кореспондента на в. „Таймс” за Балканите Джеймс Баучер до американския президент и английското правителство за разрешаването на македонския въпрос. И от този меморандум няма никакъв резултат, тъй като е препратен „Към дело”, без да е взет предвид дори и за информация.
През април 1919 г. Мърфи моли Държавния департамент на САЩ да се завърне отново в България, но му отказват, като му искат обяснения за дейността му в София. След това го назначават за американски генерален консул в Стокхолм, като с известно прекъсване през 1925-1926 г. е на дипломатическа работа в Брюксел. И за времето, когато вече не е в България, Мърфи не престава да се интересува от политическия живот в България и да прави всичко, което е по силите му, в защита на българската национална кауза. Нееднократно се застъпва за българските интереси пред американското правителство.
Днес в София на името на този голям приятел на България има кръстена една малка и тиха уличка, потънала в зеленина, в квартал Подуене.
Но да продължа нататък.

„Миротворците” от Ньой

Една след друга до 11 ноември 1918 г. излязоха от войната всичките съюзници на България. Свиканата от страните победителки Мирна конференция в Париж трябваше да изработи мирните договори с всяка отделно взета победена страна. Главните „миротворци” бяха министър-председателите на Франция, Великобритания и Италия, а след пристигането на президента на САЩ Удро Уилсън те образуваха и комитета на четиримата. Това бяха Жорж Клемансо, който беше и нейн председател, Лойд Джордж и Виктор-Емануел Орландо, сменен от лятото на 1919 г. от Томазо Титони, а след отсъствието на американския президент неговото място заемаше държавният секретар Роберт Лансинг. Ампутацията на България беше извършена под натиска и с активното участие на министър-председателите на страните съюзници на победителите Никола Пашич (Сърбия), Елефтериос Венизелос (Гърция) и Йон Братияно (Румъния). Председателят на конференцията Клемансо, вероятно след като осъзнава престъплението, което е извършено в Париж, най-безцеремонно ще нарече съюзниците, т.е. нашите съседи, „чакалите на нашата победа”. Не по-малко категоричен ще бъде и Лойд Джордж, който през 1928 г. отбелязва: „Цялата документация, дадена ни от някои от нашите съюзници при сключването на мира, беше лъжлива и фалшифицирана”.

Робърт Лансинг

С подписването на Версайлския, Сен-Жерменския, Трианонския и Ньойския договор беше нарушена дотогавашната международна традиция, началото на което беше сложено с Вестфалския конгрес през 1648 г. и утвърдена от Виенския (1815 г.), Парижкия (1856 г.) и Берлинския (1878 г.) конгрес. Според тази международна практика след приключването на войните победители и победени сядали на дипломатическата маса, за да преговарят за сключването на мирните договори.    
На 28 юни 1919 г. във Версай германската делегация подписва мирния договор с ръководителите на делегациите на страните победителки от Първата световна война. Този първи подписан договор щеше да стане нарицателен и да даде наименованието на изградената следвоенна мирна система. В парижкото предградие Сен Жермен на 10 септември беше подписан договорът с Австрия, тъй като Австро-Унгарската империя се беше разпаднала. Обособилата се вече като самостоятелна държава Унгария подписа мирния договор в Трианон на 4 юни 1920 г. Третият съюзник на България - Турция, подписа мирния договор на 10 август 1920 г. в Севър. Откъсналите се от централното турско правителство кемалисти, воюващи с гръцките окупационни войски, и подпомагащите ги антантски съюзници в източните вилаети в Мала Азия не признаха този грабителски договор. Едва след изгонването на нашествениците турската делегация подписа нов мирен договор в Лозана на 23 юли 1923 г. На България беше определено да подпише мирния договор на 27 ноември 1919 г.
Новият ред в Европа и света се създаде в резултат на Парижката мирна конференция. Този нов ред доведе и до Втората световна война, която избухна в дните на двадесетгодишнината от началото на установяването на Версайската система.  
През тези две десетилетия победените и унижените държави и народи търсеха възможност за нов реванш по пътя на победната война, въпреки създадената международна организация - Обществото на народите, която трябваше да решава всички кризисни ситуации и стълкновения.
За нас, българите, подписаният в Ньой мирен договор с право носи името втора национална катастрофа. Този договор не изправи неправдите спрямо България, които й бяха наложени през 1913 г. с Букурещкия мирен договор, а ги потвърди и разшири. Той е подписан от българския министър-председател Александър Стамболийски в Парижкото предградие Ньой на Сена. Той представлява не мирен договор, а диктат на страните победителки над победена България.
Позицията на САЩ на Парижката мирна конференция по отношение на България винаги е представлявала интерес. Въпреки че този въпрос е намерил място в историческата литература, той все още не е напълно изследван. Една от причините за това е недостатъчната изворова база. Освен текста на Ньойския мирен договор и българските документи от конференцията са публикувани и значителна част от дневници и спомени за работата на конференцията (на Михаил Сарафов, на Венелин Ганев, на Константин Муравиев и на Стефан Панаретов), за становището на САЩ и за надеждите в българското общество, че България може би ще я подмине втората национална катастрофа. Макар че повечето от изследователите познават американската литература, но широката общественост определено може да се каже, че не познава нито спомените на Роберт Лансинг, дневника на Харолд Никълсън, архива на полковник Едуард Хаус и корпуса от документи и дневника на Дейвид Хънтър Милър. Д. Х. Милър е бил секретар на президента Уилсън и в това си качество е събирал и подреждал в досиета и в каси всичките книжа, които са били отправяни до самия президент във връзка с мирните преговори и договори. Той издава впоследствие всичкия по-важен материал в едно издание с крайно ограничен тираж - по 40 екземпляра, които са депозирани в най-големите световни библиотеки. В България тази колекция навярно няма да попадне никога. В Министерството на външните работи имаше подготвени преписи и преводи от дневника на Милър, но те и така не бяха отпечатани. От протоколите на Парижката конференция са направени извлечения от покойния Теодор Димитров и включени в неговия корпус от документи, който той озаглавява „Жалбите на Македония”, но и те не са достъпни за широкия кръг от интересуващи се, тъй като са отпечатани само на френски език.
Редица български изследователи и публицисти отдават голямо значение на т.нар. 14 точки на американския президент Томас Удро Уилсън, с което предложение се събуждат големи надежди и очаквания за правилното разрешение на българския национален въпрос. Но същевременно не са малко и гласовете, които обвиняват президента Уилсън, който избърза да оповести своите предложения, без да има по-късно възможност да ги отстоява, за да бъдат приложени, и по тази причина те изиграват сериозна разрушителна и дезорганизираща роля сред българските войници. Въпреки че парижките „миротворци” посрещат с присмех човеколюбивите предложения на Уилсън и след невъзможността да бъдат реализирани неговите намерения, българският войник изпълнява достойно дълга си пред отечеството и народа си и войната завършва, въпреки пробива на Добро поле, с безбройни победи по фронтовете.

Лойд  Джордж, Жорж  Клемансо и Удроу Уилсън

Американската делегация отива на конференцията в Париж, водена от президента Уилсън, с мисълта, че на тази конференция трябва да се приложи етническият принцип при очертаването на държавните граници, за да се избегнат по-нататъшните поводи за война. Но не така мислят европейските съюзници победители. Основното, което ги движи, е да бъдат наказани победените, и то не в дискусия с тях, а чрез налагане на договори-диктати. Четиринадесетте точки, които президентът Уилсън предварително е подготвил и които представя на 8 януари 1918 г. пред Американския сенат, които трябвало да бъдат водещи за миротворците в Париж, остават мъртва буква, макар че предварителните надежди както на президента и неговия екип и победените страни хранят големи надежди. Американската страна намира известна упора за своите идеи в италианската, но то е само за кратко време, тъй като и италианската делегация се включва в екипа на палачите, понеже успява да се споразумее с гръцката, след като Е. Венизелос и Т. Титони сключват таен договор на 29 юли 1919 г. по въпроса за Западна и Източна Тракия, за Албания, за остров Корфу и за гръцките претенции в Мала Азия.

Удроу Уилсън

В точка 11 на президента Уилсън по отношение на балканските страни се казва следното: „Румъния, Сърбия и Черна гора трябва да бъдат освободени от неприятелските войски. Заетите територии трябва да бъдат възвърнати. Ще бъде осигурен на Сърбия свободен излаз на море. Отношенията на балканските държави помежду им трябва да бъдат определени чрез една приятелска размяна на гледища, работейки върху данни за отношения - традиционни и национални, исторически установени; трябва да се вземат в полза на тези държави международни гаранции за политическа и икономическа независимост и за териториална цялост.”
Полковник Едуард Хаус, който е член на американската делегация и е един от най-приближените на президента Уилсън, в свое изложение коментира по следния начин цитираната точка: „Сърбия ще получи излаз на море и отношенията между балканските държави ще трябва да бъдат фиксирани по исторически установените граници. Сърбия се организира вече във формата на една югославянска държава и така ще достигне Адриатическо море. На Румъния ще бъде върната Северна Добруджа (тогава заета от войските на Четворния съюз) и тя ще придобие Бесарабия и Трансилвания. Всяка една от тия две държави ще има 11 до 12 милиона жители и ще бъде много по-голяма и по-мощна от България. Тогава България ще трябва да има непременно своята граница в Южна Добруджа, такава, каквато тя беше преди Балканската война. От друга страна, България ще трябва да притежава Тракия до линията Енос-Мидия или даже до линията Мидия-Родосто. Съдбата на Македония трябва да бъде решена след една безпристрастна анкета. Линията, която ще може да бъде взета като основа на тази анкета, трябва да бъде южната граница на спорната зона, както беше фиксирана между Сърбия и България преди Първата балканска война.” В това изложение полковник Хаус потвърждава становището на американския президент, че посочените от него граници са определени съгласно народностния принцип.
Въпреки че американската позиция е ясна и е отстоявана от американските делегати на конференцията, те не успяват да прокарат вижданията на президента. Специално създадената комисия от познавачи на Близкоизточния въпрос под председателството на професор Уил Мънро изготвя доклад за бъдещето на Балканите и Близкия изток, който е представен на американския президент на 21 януари 1919 г. Главните точки в този доклад, отнасящи се до България, имат следното съдържание: „1) България трябва да бъде утвърдена във владение на тази част на Егейското крайбрежие, която й беше оставена по силата на Букурещкия договор от 1913 г. (Западна Тракия); 2) България трябва да получи гаранции за транзит на своята търговия към Кавала и Солун; 3) българската граница към Одрин трябва да бъде преместена по посока на Цариград, приблизително до линията Енос-Мидия; 4) българо-румънската граница в Добруджа трябва да бъде възстановена, както е била преди 1913 г., Южна Добруджа трябва да бъде върната на България; 5) по отношение на Македонския въпрос комитетът, председателстван от проф. Мънро, възприема гледището на полк. Хауз.”
Макар че позицията, отстоявана от САЩ на Парижката мирна конференция, не можа да се прокарана, за нас, българите, остана поне удовлетворението, че на тази конференция беше издигнат един авторитетен глас в защита на българските национални интереси. Пренебрежителното отношение към американската позиция от ръководителите на конференцията Клемансо и Лойд Джордж принудиха президента Уилсън да отпътува за родината си, без да реализира своите принципи на миротворец.

Ньойският договор изправи страната и народа пред нови изпитания. Останалите извън държавните граници българи бяха подложени на жестока денационализация, като към свободната част от родината поеха огромни безкрайни бежански потоци от българи: от Егейска Македония - 26 753 семейства, от Турция - 15 542 семейства, от Вардарска Македония - 7419 семейства, и от Добруджа - 5329 семейства. Към тях трябва да прибавим и огромната бяла емиграция от Русия, прогонените арменци и евреи. Макар и ограбена и осакатена, България си оставаше „обетована” гостоприемна земя не само за своите чеда, но и за чужденците. Още беше в сила и параграфът от Търновската конституция, който постановяваше, че всеки роб, стъпил на българска земя, става свободен.
Гърция и Сърбия изобщо не се съобразиха с подписаните от техните представители договори за защита на малцинствените права на българите от Егейска и Вардарска Македония, като Н. Пашич най-цинично и публично декларираше, че след десетина години в Македония няма да остане нито един българин. Проточи се и завръщането на българските заложници, останали във вражески плен след Солунското примирие. Демилитаризацията вървеше също с пълна сила под зорките очи на Съюзническата комисия. Макар че около 150 000 български войници и офицери бяха оставени в заложничество и тяхното завръщане в родината се проточи във времето, армията беше сведена до безопасен минимум от 20 000 души.
България изпадна в тежка икономическа и политическа криза и докато успееше да се върне към нормален живот, щяха да минат години, в които започна подготовката за реванша на победените.
Прилагам по-долу предложенията на американския президент Уилсън за принципите, на които трябва да се основават решенията на бъдещата мирна конференция, сказката на американския професор Уил Монро и две статии на големия български журналист и публицист Данаил Крапчев за позицията на американската делегация на мирната конференция.

Цочо В. Билярски

№ 1
Предложения на американския президент Удро Уилсън за принципите, които трябва да бъдат в основата на мирните договори след приключването на Първата световна война
8 януари, 12 февруари, 4 юли, 27 септември 1918 г.

14-те точки от 8.I.1918 година
1. Мирни съглашения, сключени открито; след това няма да има вече частни международни съглашения от каквото и да е естество, а дипломацията ще работи винаги искрено и публично.
2. Неограничена свобода на мореплаване, освен в териториалните води, в мирно и военно време, с изключение на случая, когато морета се обявят частично или изцяло затворени с международно решение, за да се изпълнят международни съглашения.
3. Премахване, доколкото е възможно, всички стопански прегради и установяване търговски условия, еднакви за всички народи, които са за мира и се сдружат, за да го поддържат.
4. Достатъчни гаранции, дадени и получени, че народните въоръжения ще се намалят до крайния предел и съответно с вътрешната безопасност на всяка страна.
5. Свободно уреждане, в дух отстъпчив и съвършено безпристрастен, на всички колониални претенции, основано върху строгото спазване на началото, че при разрешаването на всички въпроси относно суверенитета, интересите на заинтересуваните населения ще бъдат еднакво зачетени, както и справедливите искания на правителствата, чиито права трябва да се обозначат.
6. Изпразване на всички руски територии и разрешаване на всички въпроси относно Русия по начин, щото да й се осигури най-добрата и широка помощ от страна на другите народи на света, за да й се даде възможност да установи, без спънки и затруднения, независимостта на собственото си политическо и национално развитие; за да й се оздрави искрено прием в обществото на свободните народи, под едно правителство, което тя сама си избере; за да й се осигури, най-после, най-голяма помощ, от каквото естество и да е или каквото тя би пожелала. Отношението към Русия, от страна на другите народи през идните месеци, ще бъде пробният камък за добрата воля и разбиране нуждите на Русия, от страна на тия народи, без оглед на техните собствени интереси и тяхното разумно съчувствие.
7. Белгия. - Цял свят ще се съгласи, че тази страна трябва да бъде изпразнена и възстановена, без никакъв опит за ограничаване независимостта, с която тя се ползува наравно с другите народи. Никакъв друг акт няма толкова да спомогне, както тоя, за да се възвърне доверието на народите в нормите установени, за да определят отношенията помежду им. Без тоя акт на възмездие строежът и значението на цялото международно право ще отслабнат за винаги.
8. Цялата френска територия трябва да се освободи и завзетите й части трябва напълно да се възстановят. Злото, причинено на Франция от Прусия в 1871 относно Елзас-Лотарингия, което смущава световния мир ето вече близо петдесет години, трябва да се поправи, та да може и тук пак да се оздрави мирът в интереса на всички.
9. Една поправка на италианските граници трябва да се направи според линиите, които ясно делят националностите.
10. На народите на Австро-Унгария, на които желаем да запазим място между народите, трябва да се даде за пръв път случай за автономно развитие.
11. Румъния, Сърбия, Черна гора трябва да се опразнят; ще им се възвърнат окупираните земи. На Сърбия ще се даде свободен излаз на море и отношенията между отделните балкански държави трябва да се определят приятелски под влиянието на силите, съгласно с установените от историята линии. Ще се дадат на тия държави международни гаранции за политическа и стопанска независимост и териториална цялост.
12. На частите на днешната Отоманска империя ще се признае пълен суверенитет и сигурност, но, от друга страна, другите народности, които днес се намират под властта на тая империя, трябва да се ползуват с пълна сигурност за съществуване и трябва да им се даде възможност да развиват безпрепятствено своята автономия.
Дарданелите ще бъдат отворени във всяко време и ще бъдат свободен път за параходите и търговията на всички народи, под международни гаранции.
13. Трябва да се установи независима полска държава, в която да влизат земите, населени от безспорно полски народи, като й се осигури и свободен излаз на море; чрез международно съглашение ще се гарантира на тия населения тяхната политическа и стопанска независимост и териториална цялост.
14. Едно общо общество на народите трябва да се образува чрез специални съглашения, с цел да се дадат взаимни гаранции за политическата и териториалната независимост на всички тия малки държави.

4-те точки от 12. II. 1918 година
1. Всяка част на едно окончателно съглашение трябва да се основава на справедливост за дадения случай и въз основа на спогодба, която по най-голяма вероятност да извежда към траен мир.
2. Народите и провинциите не трябва да се прехвърлят от една върховна власт на друга.
3. Всяко решение на териториалните въпроси, изникнали през тази война, трябва да стане в интереса и в полза на заинтересованите населения, а не като последствие на проста спогодба или удовлетворение домогванията на неколцина съперници.
4. Всички национални домогвания, ясно определени, трябва да бъдат задоволени в най-широка мяра, без да се внасят нови елементи, или да се увековечат старите елементи на вражди и несъгласия, които вероятно скоро пак биха смутили мира на Европа и, следователно, на целия свят.

5-те точки от 4. VII. 1918 година
1. Премахване на всяка своеволна власт, която би могла да смущава отделно и потайно всеобщия мир. Ако една подобна власт не може да бъде премахната, тя трябва да бъде поставена в невъзможност да вреди.
2. Уреждане на всеки териториален, суверенен, стопански и политически въпрос, въз основа на свободното изказване по въпроса от пряко заинтересувания народ, а не въз основа на материалните изгоди на някакъв друг народ, който би желал друго уреждане в полза на собственото си влияние или сила.
3. Решение от всички народи да приемат в международната политика едни и същи принципи за чест и зачитане социалните закони, които се спазват поотделно от всички модерни народи.
4. Всяко обещание и всеки договор трябва да бъдат най-съвестно изпълнявани. Никакъв заговор не трябва да бъде кроен. Никаква несправедливост не трябва да остава ненаказана. Трябва да съществува взаимно доверие, основано върху взаимното зачитане на правата на всеки народ. Ето тези принципи требва да владеят света.
5. Създаване на едно тяло на мира, което да разполага със съвкупната сила на свободните народи и да се противопоставя на всеки опит за нарушение на правото. Тази сила да осигурява мира и справедливостта с учредяването на един съд, снабден с висша власт. На решенията на тоя съд всички ще трябва да се подчинят. Заинтересованите народи ще предават на тоя съд всичките си оплаквания от международно естество, които не биха могли да се разрешават по миролюбив начин.

5-те точки от 27.IX.1918 година
Изходът на войната ще трябва да доведе недвусмислено възприемане на началото, че интересът и на най-слабият е тъй свещен, както интереса на най-силния.
Необходимото условие за сключване траен мир е Лигата на народите, чието основаване трябва да съставя най-съществената част в преговорите за мира. Съединените Щати са готови да приемат своя дял от отговорността за прилагането на съглашенията, върху които мирът трябва да почива за в бъдеще.
Мирът изисква:
1. Правда, която не признава никакви облагодетелствувания, а само равни права за всички заинтересовани народи.
2. Никой интерес, на един народ или група народи, противен на общия интерес на всички, не може да бъде основа на никакъв договор.
3. В семейството на народите няма място за егоистични стопански комбинации. Никакъв бойкот, освен стопанските наказания, които Лигата на народите ще налага, чрез изключване от световните пазари.
4. Всички международни съглашения ще се съобщават дословно на останалия свят.
5. Мирните офанзиви ще могат да се неутрализират само като се покаже, че всяка победа над Германия ни приближава до такъв вид мир, който ще донесе на всички народи сигурност и спокойствие и ще направи невъзможно повръщането на война като днешната.
Публ. в Н. Д. Каблешков, Vae victis! (Горко на победените). І. Уилсон. Пловдив, 1937, с. 50-53.

№ 2
Сказка на проф. У. С. Монро „Преди и след договора в Ньойи”, четена в Софийския университет
София, 18 декември 1926 г.

П. г.
Боя се, че материята на тая сказка не се съгласува напълно с обявения предмет; при все това ще се постарая да изразя убежденията си като чужденец върху последиците от фаталния Ньойски договор, както и да Ви изложа моето съдействие по въпроса за малцинствата.
Ще се опитам първо, да представя, кое разрешение на въпроса, що се отнасяше до България, се считаше от Америка като справедливо, и накъсо да начертая плана на приготовленията за него в Америка, както и да укажа на границите, които ни се виждаха справедливи; второ, да разгледам набърже стремежите на вашата народност под чуждо иго като последица от Ньойиския договор, както и да изтъкна моята дейност относно малцинствата в Гърция, Югославия и Румъния.
Инструкциите ми от Американското правителство по приготовленията за мира и по определянето на границите, се движеха в следните три посоки: 1) в изучване етнографските (расовите) фактори в заинтересованите територии; 2) в изучване икономическите и търговските фактори и 3) в изучване топографията на тия територии.
1. Етнографски фактори в заинтересованите страни. Аз бях убеден, че едно справедливо разрешение на въпроса трябваше да почива преди всичко върху принципа на обединяването на народностите; че то трябваше да бъде освободено от всяко чувство на мъст и че едно справедливо разграничение на границите между народите щеше да способствува най-много за утихване на иридентистичните агитации на Балканите и щеше да даде най-здравите гаранции за бъдащето спокойствие.
За тази цел аз употребих доста време да изуча етнографските източници, особено на онези учени, които са пътували из Балканите през време на турското владичество и които са имали грижата да проучат въпроса за народностите. Авторитетите, на които основах заключенията си, са: Иречек и Нидерле от Чехия; Ами Буе, Лежан, Ламуш и Пукевил от Франция; Вайганд и Кииперт от Германия; Макензи, Еванс и Брайлсфорд от Англия - списък на автори, доста много внушителни и компетентни за целта на моите изучвания.
Голяма помощ ми указаха и документите на чуждите консули, особено ония на английските; рапортите на чуждите офицери от службата по прилагане на Мюрцщеските реформи, рапортите на Карнегиевата анкетна комисия по Втората балканска война и Берлинският трактат от 1878 година.
2. Икономически и търговски фактори за разграничение на народностите
Тъй като много от крайморските граници на Егейско море бяха населени със смесено и повече или по-малко космополитично население, очевидно беше, че България трябваше да притежава достатъчно морско крайбрежие и пристанища за своето нормално търговско развитие, защото компактни български земи във вътрешността не можеха да се отделят от окръзи, на които те бяха износни и вносни центрове.
3. Топографически фактори
Топографическото естество на страната - речни корита и планински вериги, не предимно по стратегически съображения (тъй като г. Уилсон беше провъзгласил, че тази война трябваше да бъде война, за да се прекрати войната), но защото съставяха естествените граници, които не всякога съответствуваха на етничните предели, налагаха едно, както при всяко решение, обсъждане и на въпроса за една размяна на населения.
В моята работа Македония представляваше най-голямата мъчнотия, тъй като тук литературата по спора и пропагандаторският печат бяха много противоречиви, а съществуващите турски статистики бяха забележително неверни и аз бях принуден да разчитам главно на чешките, германските, английските и руските етнографски изучвания с картите на разните етнични елементи, езиците и диалектите.
Един случай може да послужи като пример за вършените фалшификации в заключенията на авторитетите; отпечата се и се пръсна в Америка (вероятно и в други страни) една карта на Киперта, с която си служеха при сключването на Берлинския договор от 1878 г. Тая репродукция, която била работа на гърци, както ние отпосле узнахме, беше съвсем изменила и фалшифицирала възгледите на Киперта относно разпределението на народностите в Балканския полуостров.
За моята работа аз съм много признателен и на покойния Джеймс Баучер, който неуморно ми помагаше, като ме снабдяваше с изобилни и подробни сведения от своите широки и близки връзки с балканските народи - сведения, каквито не можех да получа от друг източник, защото бях убеден, че никой друг авторитет нямаше толкова точно-пълен поглед по балканската проблема колкото него. През дългото си пребивание на Балканския полуостров Баучер напълно беше се идентифицирал със задачите му, особено с борбите на македонския селянин за свобода и за по-добри социални и политически условия, и аз считам заключенията му най-здрави и най-прави; затова от него потърсих сведения по много противоречиви и сложни задачи. В отговорите му винаги намирах едно разбиране на моите въпроси, винаги обективно и с очевидното желание да услужи на една кауза, в която и двамата бяхме много заинтересовани - да постигнем справедливо определение на балканските граници.
Вие, народ винаги благодарен към ония, който Ви са услужили, доказахте признателността си за неговата голяма преданост към каузата на човечеството и добре цените паметта на онзи, който през четвърт век работи незаинтересовано, за да се постигнат по-добри дни, каквито той силно вярваше, че вие ги заслужавате.
Въпреки разочарованията и загубите, които претърпяхте от договорите, с които се приключи Втората балканска и Всесветска войни, Баучер никога не изгуби твърдото си убеждение в истинската стойност на българския народ и надеждата за по-светло бъдаще, колкото далечно и да е то.
От избухването на Всесветската война до деня, в който България влезе в борба, той беше неуморен в старанията си да добие от Англия обещание за поправка на границите Ви, и все вярваше, че, ако бяха ви дали гаранции, че оная част от Добруджа, която беше предмет на Петроградския протокол, ще Ви се повърне, както и линията Мидия-Енос и българските страни в Тракия и Македония с ония нейни части, които бяха означени в Българо-сръбския договор от 1912 год. - ако тия гаранции Ви бяха осигурени от Англия, Баучер не допущаше (той писа за това и на мене и на други) възможността България да влезе във войната на страната на Централните сили.
Но официалният Лондон в първите дни не симпатизираше на Баучеровитв възгледи по балканските работи. Английските водители му казваха, че малки съюзници ще бъдат скъп разкош и не споделяха възгледа му относително голямото значение на България като открит път на Централните сили за Турция.
И в Париж Баучер направи героични усилия за поправяне на неправдите в по-раншните договори, но френската нетърпимост и английската индиферентност осуетиха старанията на най-осведомения човек по балканските въпроси на деня.
Г. Чарлс Р. Крейн, американски филантроп, пишейки за патетичния неуспех в Париж, бележи: „с всичките си силни симпатии, със своето безпристрастност, с широките си познания на балканските народи и с големите заслуги, които можеше да принесе, Баучер беше отритнат в Париж: англичаните не искаха да го видят; едничкото място, дето можеше да срещне малко съчувствие, беше у американците, които се счетоха като нямащи право да се месят в балканските работи, ако и да бяха най-много и от всички други направили за културното и стопанското подигане на населението в същите.
Един случай в отношенията на г. Крейн към Баучера и патетичният интерес на последния за едно справедливо разрешение на балканския въпрос през времето на заседанията в Париж, се отбеляза от Леди Гроган в скоро издадената от нея биография на братовчеда й - Баучера. Поради френската цензура, той не можа да напечати статиите си по балканските въпроси. Беше написал една статия за сп. „Atlantic Monthly” от Бостон, но не знаеше как да я изпрати вън от Париж.
Г. Крейн, много затрогнат от справедливостта на Баучеровите възгледи, взе статията му - дълга статия - и я предаде цяла по кабела на свои разноски.
Ще си спомните за писмата, заловени в Разложко в края на Втората балканска война, писани от гръцки войници, в които последните се сърадвали за извършените от тях жестокости: няколко от тях Баучер възпроизведе в „Таймс”, и крал Константин ги бе декларирал за фалшификации и дори обвинил Баучера, че той бил фалшификатор на писмата. Някои от тия писма бяха адресирани до гърци в Америка и Баучер ми телеграфира дали не ще мога да издиря някои от адресантите, тъй като крал Константин беше уверил „Таймс”, че такива лица не съществуват. Аз отправих препоръчани писма без особено съдържание, изисквайки обратни разписки до трима от онези, до които бяха адресирани въпросните писма от гръцки войници, и получих отговори, които указваха на имената и жилищата, показани във въпросните писма. Тия доказателства аз дадох на Баучера, и той ги предаде на притежателя на „Таймс”.
Казах вече за приготовленията на Парижката мирна конференция. В зависимост от инструкциите, които имах относно препоръчването на бъдащите граници, и от авторитетите, от които се ръководех в моите заключения, ще хвърля един поглед върху предложенията, които направих като най-справедливи и които вярвах и вярвам щяха да доведат до мирно уреждане на въпроса за границите.
I. За Добруджа: имах предвид двете части от Добруджа, дето българският елемент играе значителна роль;
1) Северната част от пристанището Кюстенджа до Тулча, която е отделена от южната с турски и татарски елементи и 2) южната част с компактни български маси - от Мангалия до Балчик и Добрич. Отбелязах, че всичките доказателства, които имах на ръка, налагаха по справедливост да се върнат на България Балчик, Добрич и Каварна. Относително Петроградската конференция най-право ми се виждаше онова, което даваше на Румъния Силистра с малка околност, и като българската граница се определяше оттам до Черно море, малко на юг до Мангалия.
II. За Тракия - На южния бряг не можах да посоча по-справедлива линия от тая, теглена от Мидия и Черно море до Енос на Егейско. Вярно е, че означих една тънка линия от гърци по бреговете на двете морета, както е навсякъде и по източните морски брегове със значително гръцко население на западната страна на реката Марица. Голямата маса от населението в Западна Тракия се състои от българи и турци. Планинското население във вътрешността - помаците - показах като българи мохамедани, които са възприели исляма през 17 век и които още говорят български. Представих твърде ясно, че въпреки тънката гръцка линия по брега при устието на р. Струма, въпреки компактното турско население в околността на Саръ Шабан и Правища, пак при компактното българско население навсякъде във вътрешността, изключая гръцкия остров, градът Мелник и гръцките групи около Кавала, последният този порт трябва да принадлежи на България, ако й се пада да получи заслужената си съдба.
Доколкото можах да проуча, намерих, че българското крайбрежие трябва да се простира от Енос до устието на р. Струма, че езерото Тахино е удобна граница между България и Гърция, че линията трябва да мине на юг от Серес и на север от Нигрита; че България трябва да има свободен изход на реката. Оттук границата трябва да следва югозападно, оставяйки Енидже Вардар и Воден на България, а Негош и Бер на Гърция. Оттук границата трябва да продължи на запад до Албанската граница, до пл. Грамос, близо до извора на р. Девол. От Грамос на север границата между България и Албания трябва да следва разделната линия, определена в Лондонската конференция, поне до гр. Дебър. Тоя град с значителна част от околията си, аз възприех, да бъде върнат на Албания. Оттук нататък моето изучване на задачата в етническо и икономическо отношение ми внуши значителни отклонения от начертаните в Лондонската  конференция  граници, и намерих, че градовете и каазите Дяково и Ипек с Плевля и Гусине трябва да се дадат на Албания. По-нататък, видя ми се, че най-добрата граница ще бъде оная, която беше начертана в Сан-Стефанския договор, която минава почти в средата на спорната зона от западния край на Шар-планинската верига при сливането на Белия и Черния Дрин, по водораздела на Българска Морава до една точка малко над втичането й в Сръбска Морава. Оттам пак до вливането на Тимок в Дунава.
Тия граници ми се видяха, че включват повечето от истинските български елементи в Македония, Тракия и Южна Добруджа.
Сега преди да свърша, искам да кажа няколко думи за малцинствата, по-правилно, може би ще бъде, ако кажа за българските мнозинства под чуждо иго. Аз зная големите маси от български произход в Македония под сръбско и гръцко владичества - да не споменавам за загубата на Балчик, Добрич и Каварна, сега под робство на Румъния и на запад и на северозапад на чисто български територии, присъединени към Югославия.
Но най-голямата трагедия, която виждам, е в Македония - една от най-плодородните части на Балканский полуостров, център на една от най-старите цивилизации, малко позната днес, една страна, която през пет века е била най-зле управлявана от турците и която след 1878 г. е била огнище за борби между съпернишки пропаганди, населението на която, особено онова в Източна Македония, ако и да не беше хомогенно, и селското в северната половина, няколко километра до Егейския бряг, беше компактно българско, молеше се съгласно учението на Екзархийската черква и беше съзнателно и горещо привързано към братята си в Царство България.
Но де е днес това население? Голяма част, зная, е забягнало в България, без да занесе нищо със себе си, и днес се храни от щедростта на българския народ. С куршуми, снаряди и щикове, с изтезания и огън, с изгнание и затвор те бяха съсипани и заставени да бягат, невинни хора бяха изкоренени и заличени чрез огън и меч. Как ще се яви историкът с широк поглед и с достатъчно здраво сърце на тая човешка сцена, през тези тъмни и страдални времена, да опише ужасната трагедия на Македония?
Колкото лошо и да беше турското управление в Македония през петте века, през които тя беше под турско владение, на българите там все пак се позволяваше езикът, обичаите - народността им - в забележителен контраст с днешната брутална денационализаторска политика на гърците и на сърбите.
С поробяването (изгубването на Македония) се допусна най-сериозното нарушение на принципа за националността; почти така биде нарушен тоя принцип спрямо България от страна на Сърбия за чисто българските западни и северозападни части, което не трябваше да се допусне не само по съображения от етнографски, но и от стратегически и икономически. Това ще стане сериозна пречка за развитието на България, защото ще постави вашата столица в беззащитно положение, а това се допусна изключително в интереса на западния съсед на България, с оглед последната да бъде винаги в подчинено положение.
Всичко това стана; но ще може ли то да продължава без промяна? От гледна точка на един чужд наблюдател, се явяват няколко възможности: 1. възможната крайна намеса на Русия; 2. нови дипломатически разбирателства между намиращите се сега в неприятелски отношения държави 3. вероятността от разединение между Югославия, Гърция, и Румъния.
Проф. Нърбарт Адамс Гибонс от университета Принстон в наскоро излязлата му книга „Европа от 1918 г, насам”, в разсъжденията си по уреждането на балканите и влиянието на последното върху България и Албания, напълно отстранява мисълта, че Ньойиският договор може да се счита в коя да е своя част за постоянен: той изказва убеждението си, че, ако не се измени тоя договор, няма да намалеят, а ще се увеличат причините за нови войни на Балканите. Той настоява да се погледне по-трезво на балканските въпроси, защото е необходим траен мир. Ньойиският договор той характеризира като мир-кърпеж - мир основан, във всички негови постановления изключително на удобността за победителя да обкръжи напълно неприятеля, от съседи, обвързани с общия интерес да се държи жертвата в подчинено положение; но по самото си естество всяко такъво уреждане е осъдено на неуспех. Г. проф. Нърбарт вярва, че антантните сили сами най-после ще намерят, че е в техните интереси да се вземат мерки за ревизията на Ньойския договор.
Своите убеждения проф. Нърбарт основава на събитията, които последваха подписването на парижките договори: 1. Турците се върнаха в Източна Тракия пак при граница с България; 2 Гърция, силна видимо през 1920 г., значително отслабна в международно отношение през 1923 г.; 3. Съперническите претенции между Югославия и Румъния в Банат и Темишвар; 4. Увереността в настъпването на съществени затруднения между Сърбия и Италия, и между Русия и уголемена Румъния, която завладя Бесарабия и с това предизвика руското съветско правителство.
Професор Гибонс не допуща война, но поддържа, че, ако италианци и сърби, руси и румъни стигнат до стълкновение, помощта на България непременно ще бъде потърсена от Великите сили, и, ако се поднови войната между Турция и Гърция, а може би с Русия, която стои зад Турция, последната отново ще потърси помощта на България. Такава война неизбежно ще се разшири и в Западна Европа, а такъва напаст, проф. Гибонс вярва, може да се предотврати с изменението само на Ньойиския договор.
Не е ли по-добре да се избягнат по-нататъшни войни чрез ревизията, както изтъкнах в първата си сказка, на несправедливите договори, и така да се предупредят с възможното възвръщане на България на някои от земите с българско население, отнети от нея с Ньойския договор и с изменение на Добруджанската граница в полза на България?
Тая е надеждата, която, поне аз, храня. Малкото чужденци, които са си дали труд да изучат българския народ, не са го намерили войнствен или любящ войната, а са открили в него пестелив земледелец, трезвен, гостоприемен и благодарен, със забележителни заложби за умствено развитие, което свидетелствува широкото развитие на учебното му дело и ниският процент неграмотни сред науката в сравнение с Гърция, Сърбия и Румъния.
Отказана беше на българския народ от нетърпимостта на църковните му господари, просветата през петте века на турското владичество и обща неграмотност цареше тогава. Когато след освобождението, на 1913 год. аз дойдох в България, намерих, че по статистиката за новобранците тази неграмотност беше изчезнала, и ние се очудвахме на извършения напредък, който беше направен в изкуствата, които усъвършават живота - в литературата, в поезията, в музиката, драмата, живописта и пр.
И тъй: въпреки пречките, които трябва да посреща днес, въпреки лошите сведения, които съседите разгласяват широко за българския народ, аз съм уверен, че той ще постигне най-после съдбата си и с нашия Жонкин Милер (Jonquin Miller), нашият американски поет на планините Sierre Navada, в Калифорния, ще каже:
„И в тез, що някои считат ги за зли,
аз все намирам някой добрини,
а в тез, що други вдигат на възбог,
аз все пак виждам някои зъл порок:
затуй не знам, как бих турнал предел там,
дето Бог не го е начертал!”
Публ. в Преди и след договора в Ньой. (Сказка, четена на 18.ХІІ.1926 г. в Софийския университет от У. С. Монро, проф. в Монклер, Америка). София, 1927, 14 с.

№ 3
Статия от Данаил Крапчев „Победителят и на победителите”, публикувана във в. „Зора”
София, 27 ноември 1929 г.

Без съмнение, Клемансо е най-крупният държавник от Световната война. Със своята страшна воля и неизчерпаема енергия Клемансо най-много допринесе за победата на Съглашението и тържеството на Франция.
Като министър-председател на Франция през войната Клемансо повтаряше само една фраза: „аз воювам”. С тая фраза отстраняваше всички други социални, политически и международни въпроси, които не допринасяха за победата или й пречеха.
Като чете човек мемоарите на покойния Лансинг, държавен подсекретар на Съединените щати и втори делегат след Уйлсона, остава поразен от ролята, която е играл Клемансо при преговорите за мир около Париж. След като Клемансо победи Германия с общите усилия на съюзниците, той победи и самите победители, начело с президента Уйлсон. Покойният Лансинг ни разкрива, как Клемансо е изиграл Уйлсона, който в Париж е отишъл с най-добри намерения. Американската делегация е напуснала Вашингтон с ясно изработена програма в духа на четиринадесетте точки на Уйлсона. В мемоарите, които за жалост още не са преведени на български, Лансинг ни дава американската програма и по българските въпроси. Особено по отношение на гръцко-българската граница американската делегация е имала ясна и точна представа, както разкрива Лансинг. Обаче Венизелос, който се е държал като „ученик от някоя семинария”, е изиграл всички и Уйлсона.
След победата на неприятеля първата работа на Клемансо е била да победи и Уйлсона. И го е победил. Как? Това именно ни разкрива Лансинг. Отначало той го е удавил в почести. Щом слязъл на французка земя, Уйлсон е бил посрещнат във Франция като бог. Клемансо е правил това, за да вземе той председателството на конференцията за мир. Всички, обаче, са смятали, че именно Уйлсон ще бъде председател. В края на краищата Клемансо взе председателството под предлог, че преговорите се водят във Франция.
Добрал се до председателското място, Клемансо просто тероризирал цялата конференция. По-внимателен е бил само към Уйлсона, комуто направи и едничката концесия създаването на ОН.
С другите делегати Клеменсо не се е церемонил никак. Поставял е въпросите и, без да дочака възражения, извиквал: „прието” (адонте). Тиранизирал е цялата конференция.
След като даде победата на Франция, самата тя не можа да го търпи и Клемансо слезе от политическата сцена.
Клемансо може в историята да се сравни само с австрийския канцлер Метерних, който на Виенския конгрес наложи своите разбирания на Европа след наполеоновските войни. Единият ретроград, другият републиканец, те оставят еднакво своето име в историята.
Във всеки случай, Клемансо е най-заслужилият държавник за своето отечество.
Публ. във в. „Зора”, София, 27 ноември 1929 г., бр. 3120; Д. Крапчев, Изминат път (1906-1936). София, 1936, с. 190-192.

№ 4
Статия от Д. Крапчев „Уйлсон е предотвратил подялбата на България”, публикувана във в. „Зора”
София, 4 август 1930 г.

Съкрушени от резултатите на Ньойиския договор, ние, българите не се отнесохме с достатъчна почит към покойния председател на Съединените щати Уйлсон. Неговите четиринадесет точки, които съвсем не легнаха в основата на договорите за мир, разочароваха от личността му не само нас, българите. От мемоарите на покойния Лансинг, американски държавен подсекретар и втори делегат, се знае, че американската делегация е имала ясна представа по въпросите, които засягат българския народ. Въпреки това, Уйлсон, ласкан и изигран главно от покойния Клемансо, не можа да прокара американското гледище не само по българските въпроси.
Между прочем, за разочарованието от личността на Уйлсона много допринесе и неговият външен министър Лансинг, който в своите мемоари го рисува като слаб и суетен, страхуващ се да не го затъмни вторият американски делегат.
От новите документи, обаче, които рано или късно ще видят бял свят, ще стане ясно, че покойният Уйлсон има една голяма заслуга към България и българския народ. Той е осуетил разпокъсването и на сегашна България.
Г-н Венизелос, в съгласие с румънската и сръбската делегации, е изработил един план за подялбата на България между Гърция, Сърбия и Румъния. В общи черти той е следният: България се разделя на три „автономни” области. Границата на първата област, която е трябвало да бъде под протектората на Гърция, върви по една линия от Неврокоп до нос Емине, с център Бургас.
Втората „автономна” област под протектората на Румъния започва от Емине до Видин, с център Русе.
Останалата с център София - под протектората на Сърбия.
Нашите съседи са успели да спечелят за този проект не само покойния Клемансо, а и Лойд Джордж, който сега е партизанин на една ревизия на договорите за мир.
Когато Венизелос, така добре нарисуван от Лансинг в мемоарите му, се явил със своя проект за подялбата на България, той срещнал решителна опозиция от покойния Уйлсон. Председателят на Съединените щати заявил на гръцкия пръв делегат, че той, Уйлсон, по-скоро ще напусне конференцията и Париж, отколкото да се съгласи на подялбата на един народ със самостоятелна държава и минало.
Покойният Уйлсон е спасил България, която му дължи голяма признателност.
Публ. във в. „Зора”, София, 4 август 1930 г., бр. 3322; Д. Крапчев, Изминат път (1906-1936). София, 1936, с. 194-196.