3-ти март е националният ни празник - денят на Освобождението на България от турско робство, денят на Санстефанския мирен договор, който договор сложи началото на възкръсването на България на политическата карта на Европа. А този прочут договор, въпреки епохалното си значение,  и до днес си остава непознат за преобладаващата част от български народ. Даже и по времето на социализма, когато България беше най-верният съюзник на Съветска Русия, той беше непознат за масовия читател. Знаеха го и го знаят даже и днес само специалистите и по-любознателните и упорити студенти и ученици. Сигурно е премълчаван поради факта, че в него ясно е записано, че българският народ е платил изцяло свободата си  със загубата на северна Добруджа, която е подарена от Русия на Румъния,  ведно със сите българи там - също като крепостни селяни. Сигурно и поради факта, че с него се откъсва Нишката епархия и е подарена заедно с „освободените” българи  на Сърбия. И тези български земи са подарени  на чужди страни, без да се питат българите, живеещи там, които също като добитък са предадени на ново, по-страшно и от турското робство, и където веднага започва тяхното денационализиране.

А може би е бил премълчаван и поради факта, че в този договор присъствието на руски войски не е ограничено с точно определени срокове, което подсказва  доста сериозно за военна окупация за неопределено време. Големи съмнения за антибългарския замисъл на Санстефанския договор поражда и фактът, че на него, както по-късно и на Берлинския конгрес, български делегати не са допуснати. Сигурно, за да може по-лесно да се разграбва българското землище.
Българският народ винаги е бил народ благодарен, той никога не забравя стореното му добро и винаги търси начин за да се отблагодари по всички възможни начини. Затова е осеял цяла България с руски паметници, които са стократно повече, отколкото тези, издигнати в памет на наши, български герои. Даже почти няма паметници, посветени на 30000 българи, загинали през времето на Руско-турската война, които жертви са повече от падналите 22 391 руски войници във всички боеве. В знак на своята безгранична благодарност нашият народ е посветил на Освобождението си безброй книги, хиляди разкази, стихотворения,  множество песни, картини, музеи, филми, изложби и много други. Няма човек, който да има смелостта или наглостта да нарече българите неблагодарни, освен ако не е преднамерено настроен срещу нас или е абсолютно неграмотен в историческо отношение.
И на фона на тази дълбока и безгранична благодарност и обич на българския народ към неговите освободители, на фона на изключителната  братска и неподправена обич между българския и руския народ, изглежда абсолютно непонятна неистовата вековна омраза на руските държавници  към българския народ. Омраза, която лъха от някои клаузи на Санстефанския договор и достигнала до лудост и бяс по време на балканските войни, когато с изключителната помощ на Русия България бе победена, разграбена и опустошена от нейните съседи. Тогава се потвърдиха съмненията, породени от Санстефанския договор, че Русия заплаща  услугите, сторени й от нашите съседи, с подаръци на български земи и българско население, което с помощта на Русия веднага е подложено на физическо унищожение и денационализация! Но омразата на руските държавни дейци към българския род не спря до тук. Нито един от тях не застана нито веднъж в защита на поробените от гърци, сърби и румъни българи, даже напротив. С помощта на Съветска Русия дори бе върната за живот идеята на Стоян Новакович за отделяне на македонските българи от своите братя и Родина чрез варварската теория -македонизма.  С изключителната помощ на Съветска Русия българите в Македония  бяха македонизирани, даже се посегна и на българите от Пиринския край.  Но и това не е всичко. И днес омразата на руските държавници към българския род е движеща в междудържавните отношения. Типичен пример за това е подкрепата на Русия в Съвета на Европа за регистрацията на македонистката партия ОМО ”Илинден“, която има за цел да пренесе геноцида към българите от БЮРМакедония в Пиринския край, за да бъде унищожено и в него всичко българско.
Затуй се чудя на този съвместен празник на братските народи - българския и руския - как може руските политици и държавници да празнуват с нас, с хората, които искат да изтребят до крак. И тези хора ще ни честитят празника с потайните мисли как да ни приспят вниманието, а после съвместно със своите ортаци по затриването на българщината на балканите ще ни изкопаят гроба и в подходящия момент ще ни бутнат дружно в него.
Тези тъжни и тревожни мисли, породени от националния празник, историческото минало и днешната политическа действителност ме накараха да публикуваме в нашия сайт материалите, свързани с нашето освобождение за всеобщо размишление!!!

2 март 2011 г.
Никола  Григоров

ЗА НЯКОИ ЛЪЖИ И ИСТИНИ ОКОЛО  НАШЕТО ОСВОБОЖДЕНИЕ И САНСТЕФАНСКИЯ МИРЕН ДОГОВОР (1878)

С този материал едва ли ще ви кажа нещо ново, а само ще повторя някои изречени и преди истини. Много от тях са забравени или потулени, а гласовете на много от техните автори са били принудени да замлъкнат. Тия дни по българските медии ще чуете невъобразимо богатство от празни приказки и от словоблудства, което винаги е характеризирало нашия национален празник. Това, което ще прочетете по-долу, може да намерите в книгите на проф. Георги П. Генов, на Кръстьо Крачунов, на акад. Христо Христов, на Симеон Радев, на Добри Ганчев и на мн. др. Не отминавайте без внимание и документалните сборници за освобождението на България. Философите говорят за относителната и за абсолютната истина. Едва ли абсолютната истина може да бъде постигната, но определено искам да ви кажа, че документите ще Ви доближат към нея. Ако четете внимателно, ще видите колко неща ще Ви станат ясни и без да прибягвате към витиеватите осуквания на политически ангажираните историци, писатели и публицисти. Опитайте да повярвате на очите си и тогава ще открите истината.
С Руско-турската война за освобождението на българските земи (1877-1878)  завършва отчасти един продължителен революционен процес, който се увенча с освобождението на отечеството ни и връщането на България към нормален обществено-политически, военен и културен живот. С тази война се възстановява българската държавност, за което имат заслуги не само тези, които ни освободиха и възстановиха държавните български институции, а и преди всичко раждащата се наша  славна войска, за основа на която послужиха славните български опълченци – героите от Шипка. Свободата не беше дарена, тя беше извоювана с дългогодишна стихийна и организирана борба на изпадналия под чуждото турско владичество български народ.

Паметникът на Цар Освободител – София

Искам да направя и едно необходимо уточнение, наложено от една лъжа, зад която прозират доста прозрачни и плитки цели, по отношение на жертвите, които дава Русия за нашето освобождение. Ако се доверим на изказванията и на писанията на някои наши историци съвременници, ще излезе, че цялата руска армия (над 200 000 души) по време на похода за освобождението на България е изтребена и победата над Турция, ако се позовем на старата история, може да бъде определена като “Пирова победа”, т.е. когато епирския цар Пир побеждава римляните при Хераклея и Аскулум, той изгубва почти цялата си армия, та не е имало с кой да се порадва на спечелените битки. В случая историята е съвсем различна и към нея трябва да се отнасяме не само като към четиво със силен емоционален заряд, но и като към точна наука, която оперира с точни цифри, факти и сведения. Не напразно още старите хора определят историята като учителка на народите! И за да не излезе, че това са голословни твърдения, ще цитирам дословно статията “С радост стъпих на свещената българска земя” на руския историк Степан Кашурко, ръководител на Международния обществен център за издирване “Подвиг” във вестник “Дума” (бр. 239 от 9 октомври 1996 г.): “Загуби на руската армия през войната 1877-1878 година. Убити са 15 567, от раните си умират 6824, ранени са 56 652 войници.” Уважаваният  военен историк завършва статията си с думите: “Благодаря на българския народ и правителството му за почитта, с която се отнасят към загиналите герои за свободата на България.” Читателят ще забележи, че тук няма и ред за неблагодарния български народ, за предателството на Фердинанд и т.н., нещо, което руската антибългарска пропаганда повтаря през отминалото столетие, която донесе толкова злини на народа ни и съдейства за отчуждаването на над 2 000 000 българи от род и родина, които бяха подложена на античовешка денационализация. Гласовете да загърбим миналото и да оставим пожълтелите страници на историята непрочетени в библиотеките трябва да бъдат оставени, тъй като и днес, повече от когато и да било, нашият народ има нужда от истинската си и славна история и да се поддържа и опреснява паметта на поколенията, за да не се изличи българския род.
След тези уводни думи ще се спра на някои известни и не до там известни подробности и събития около нашето освобождение.

Защитата на Орлово гнездо

На първо време искам да подчертая, че твърденията, че Русия с нейната държавна политика е създала и след това ръководила национално-освободителните борби на българите са неверни. Истината е, че през 60-ти и 70-те години на ХІХ век руското правителство се отнася отрицателно към организирането на революционното движение по българските земи и към подготовката на масово въоръжено въстание. Българските революционери не намираха гостоприемство в Русия, а бяха преследвани. Нашите революционери поддържаха връзка и бяха под влияние на преследваните от руските власти нихилисти и анархисти. Русия беше бита в Кримската война (1856) и за един продължителен период избягваше старата си политика на вмешателство и хегемония на Балканите. И след възстановяването на силите си тя определено остана противник на идеологията и методите на революционната националноосвободителна борба, характерни за нашите революционери. Нашите революционери, някои от които бяха учили в Русия и познаваха нейния държавен строй и деспотско-тиранската й система, въпреки че разчитаха на намесата й за нашето освобождение, не споделяха този начин за управление за бъдещата освободена България. За това в научната литература правилно те са определяни като революционери-демократи. По този повод само ще припомня думите на великия Стефан Стамболов, който на обвиненията, че се противопоставя на Русия и свърза развитието на отечеството със западните държави, отбелязва, че няма какво да вземем от Русия, тъй като своите първи хора преследва и хвърля в затворите или изпраща на каторга. Точно и ясно! Какво повече може да се добави!?
Двата основни принципа, върху които се е основавала руската политика по Източния въпрос през 60-те и 70-те години, отстоявани от княз А. Горчаков били: 1) да се действа по Източния въпрос чрез колективните усилия със страните (т.н сили гарантки), подписали Парижкия договор от 1856 г., и 2) да се постигне споразумение с Австро-Унгария и се спечели и подкрепата на Германия. Горчаков защитавал тези принципи чрез запазване на статуквото на Балканите, което можело да се нарушава само с колективните действия на силите гарантки, подкрепени от Съюза на тримата императори – руския, германския и австро-унгарския.

Граф Игнатиев

Тази руска доктрина, отнасяща се до Балканите, претърпяла сериозна промяна след като руската външна политика преминала в ръцете на граф. Н. П. Игнатиев. Той формулирал целите на руската политика в следните 3 точки: 1) Унищожението на Парижкия договор; 2) Завладяването на Проливите чрез завладяване на Цариград или чрез изключително влияние над съществуващата там власт и 3) Подпомагане на всяко славянско „племе” да запази самостоятелност и разновидност, като не се подчинява едно на друго. Въпреки това той допускал, че за да се спре австро-унгарското влияние на Балканите, е необходимо след освобождението на България и разпадането на Турция да се създаде Източен съюз, който да вземе като основа обединената славянска сръбско-българска държава. Но различни идеи, които характеризират руската външна политика през тези години, я показват като непоследователна.
Едно от проявленията на тази политика са опитите на представителите на българската емиграция (Добродетелната дружина) във Влашко през 1867-1868 г. за създаването на Българо-сръбско княжество под скиптъра на Обреновичите и формирането на Втората българска легия в Белград.
Връщането на интереса на Русия към Балканите се оказал благоприятен за редица революционни движения на Балканите в края на 60-те години, но до фактическа подкрепа не се стигнало.
Едва след подписването на Лондонския протокол от 1/13 март 1871 г., когато се отменили клаузите от Парижкия договор за правото на Русия да поддържа своя флота в Черно море, стремежите й към хегемония на Балканите се върнали с пълна сила, първоначално стремейки се да поддържа приятелски отношения с Високата порта (Министерския съвет) в Цариград. Но разногласията относно външната полиитка на Русия в Петроград продължили. Граф Игнатиев се придържал към линията на едностранно въздействие върху Турция, а императорът Александър ІІ смятал, че трябва да се търси подкрепата на Тройния съюз, докато княз Горчаков се стремял към съвместни действия с всички велики сили. Тази разнопосочност всъщност оказала лоша услуга на избухналите въстанически действия през 1875 г., когато въстанали Босна и Херцеговина, последвани и от Старозагорското въстание. На султана било въздействано да прокара нови реформи в империята през октомври 1875 г., но те практически не внесли търсеното успокоение. В края на годината и австро-унгарската дипломация предприела също стъпки към раздвижване на дипломацията на западните велики държави, които предложили мерки за подобрение на положението на християните в Турция. Това се декларирало с Берлинския меморандум, който бил изработен от външните министри на Русия, Германия и Австро-Унгария през май 1876 г. С него се солидаризирали също и Франция и Италия, докато Великобритания се разграничила, тъй като в него тя виждала нарушаването на интересите си в Турция. 
Русия била информирана от своите дипломати за подготвяното Априлско въстание (1876), но тя все още не беше подготвена за директна намеса във вътрешните работи на Турция чрез война. По тази причина тя изразявала явно своето неудобрение към въстанието и се опитвала да го предотврати.
Българското въстание и неговото потушаване заварили не само Русия, но и европейските велики сили неподготвени за въздействие или намеса. Призивите към Русия да се намеси по военен път за разрешаването на Източния въпрос стават все повече и повече, като един от най-активните отново е посланикът в Цариград граф Игнатиев. Българският въпрос от есента на 1876 г. става централен въпрос в руската балканска политика, но Русия все още не била готова за самостоятелно действие. Още повече се изострили и апетите на западните велики сили към участие в разграбването на наследството на „болния човек”, както започнали да наричат Османската империя.
Първоначално Русия започнала преговори за съвместни военни действия срещу Турция с Австро-Унгария още по времето, когато траело Априлското въстание. Надделяло мнението, че европейските държави трябва да действат задружно, за да се упражни по-сериозен натиск над Високата порта за умировторяването на европейските провинции на империята и за изработването и прилагането на ефикасни реформи. Тук ще цитирам основните въпроси, с които се занимава конференцията от бележките на големия наш учен и най-добрия познавач на дипломатическата история проф. Георги П. Генов.
Цариградската конференция била открита на 10/23 декември 1876 г. На нея  изпратили свои представители шестте велики европейски държави: Русия (генерал граф Игнатиев, руски посланик), Великобритания (маркиз Солсбъри, министър, секретар за Ин­дия и специалния посланик  сър Хенри Елиот, английски посланик), Германия (барон Вертер, посланик), Австро-Унгария (граф Зичи, посланик и барон Каличе, извънреден пратеник), Франция (граф Бургоан, посланик и граф Шодорди, извънреден посланик) и Италия (граф Корти, извънреден пратеник и пълномощен министър) и Турция (Савфет паша, председател и министър на външните работи и Етхем паша, посланик в Берлин).
Целта на конференцията е била да се вземат мерки за промени във вътрешния живот на Турция, за да се предот­врати повтарянето на кървавите събития на Балканите от 1875 и 1876 г.
Още преди откриването на конференцията, маркиз Солсбъри се среща многократно с руския посланик и делегат граф Н. П. Игнатиев. На тези срещи двамата сближават значително позициите по българския въпрос, като постигат съгласие по бъдещето автономно устройство както на българските земи, така и на сръбските – в Босна и Херцеговина. След постигнатото съгласие, на няколко неофициални заседания на конференцията, без уча­стието на турските делегати се изработват и приемат в окончателна форма проектите за създаване на три автономни области в Европейска Турция: две в областите, населени с българи и една от Босна и Херцеговина, населена със сърби.
Първоначалният руски проект е бил да се създаде една автономна област от Мизия, Тракия и Македония, но без градовете Варна, Одрин и Воден. Този проект среща съпротивата на австрийския министър на външните работи граф Андраши и на маркиз Солсбъри. Като компромисен вариант се приема да се създадат две автономни български области – източна и западна.
Конференцията официално била открита на 23 декември 1876 г., когато председателстващият я Савфет паша направил дълго изложение, в което отхвърлил моти­вите, довели до свикването на конференцията. В него той търси причините за революционните движения не в лошото по­ложение на християните в империята, а във външните агитации и подкрепа в някои чужди сили.
По време на конференцията проехтяли топовни гърмежи. Савфет паша съощил, че турският султан дарил на поданиците си консти­туция, която щяла “да определя за в бъдаще публичното отоманско право и да позволи на Отоманската империя да заеме своето място в европей­ския концерт".
Делегатите на конференцията не били изненадани нито от поведението на Портата, нито от факта за прокламирането на конституцията, по силата на която Турция формално от абсолютна държава се обръщала в конституционна монархия с Парламент. Целта на Турция е да се намери формален предтекст, за да се направи конференцията излишна с мотивите, че европейската намеса не може да си има мястото за защита интересите на турските поданици в една конституционно-парламентарна страна, в която всички граждани ще се радват на еднакви права и свободи. Тези плиткоскроени тактически ходове не успяват да заблудят представителите. По тази причина конференцията застъпва становището, че новата отоманска конституция може да се приложи само след като се осигури мирът в Турция. А мирът ще се осигури само когато се създадат условия изработените реформи да се приложат във вътрешния живот на империята.

В проекта на Цариградската конференция се предвиждало уреждането на следните въпросите за Сърбия, Черна гора и за България – изработването на Проект за органически правилник и изработването на Проект за инструкции на международната комисия в България и за Босна и Херцеговина – изработването на Проект за инструк­ции на международната комисия в Босна и Херцеговина.
Своя проект конференцията изработила, като се ръководела от английското предложение за реформи, които били изложени от маркиз Солсбъри: “Това са следните предложения, които правителството на Нейно Бри­танско Величество смята, че могат да образуват основата на умиротворението: 1. Колкото се отнася до Сърбия и Черна гора, в общи линии, ще се запази статуквото. 2. Портата просто да се задължи чрез един протокол, подписан в Цариград с представителите на силите-посредници, да даде на Босна и Херцеговина една система на местна административна автономия, като този израз означава една система от местни институции, която ще даде на населенията известен контрол върху техните местни работи, като даде в същото време гаранции срещу произволните действия на властта, без да става въпрос за създаването на една трибутарна държава. Гаранции от същия род, чиито точни подробности ще могат да бъдат разисквани по-късно, ще трябва да бъдат намерени срещу зло­употребленията в България. Реформите, които Портата одобри в своята нота до представителите на силите с дата 13 февруари т. г., се смятат като включени в админи­стративните споразумения за Босна и Херцеговина и, доколкото отговарят за тая област, да бъдат приложени и в България”.
Във второто заседание на конференцията на 16/28 декември 1876 год. граф Шодорди прочита правилника за България член по член. По този повод се откриват дебати, които са записани в стриктно водените протоколи. По време на дебатите турските представители по всякакъв начин се стараят не само да провалят конференцията, но и да опонират на всички предложения.
По повод на турските обструкции, маркиз Солсбъри възразява, че „представителите на великите сили при изработване на правилника за двата български вилаета (области) са търсили да групират населението, доколкото е възможно, по вяра и по раса".
В четвъртото заседание на конференцията на 1 януари 1876 год. турските представители направили нови съществени възражения на пред­ставения проект. Но на техните възражения граф Игнатиев с право забелязва: „Щом се отхвърлят тия точки, в действителност няма какво повече да се обсъжда," като добавя, че „колкото се касае лично до него, като се абстрахира от самите чувства, той е приел европейската програма и смята, че не е оторизиран да обсъжда един проект, който се отклонява от тази програма”.
Разногласията между европейските представители и турските са ясно очертани: Високата порта отхвърля европейския проект в неговите най-съществени положения, които имаха за цел да гарантират оная елементарна свобода и равноправие, без които животът на раите беше невъзможен в Империята. Турският контрапроект премахва всички съществени гаранции за провеждане действителни реформи в Бъл­гария и в Босна и Херцеговина. Той говори за „реформи” в цялата империя, но „реформи”, които остават изцяло в ръцете на турското правителство. Под „реформи” в турския проект се има предвид законът за вилаетите от 1875 г.
В шестото заседание, на 8 януари 1877 г., от името на европейските представители на турските контрапредложения отговорил италианският пълномощник граф Корти. Той заявил следното: „Ако в действителност  пълномощниците на силите гарантки имаха единствена грижа да създадат едно привилегировано положение за българският елемент, беше много по-просто да създадат само една област (българска). Но като предложиха тази промяна на административните окръзи, те нямаха друга цел, освен да съберат и групират  различните области, които бяха театър на скръбните събития, от които общественото мнение се справедливо възбуди и чието продължаване бе признато като невъзможно за в бъдаще. По силата на тоя мотив Сливенският и Пловдивският санджаци и няколко още каази бяха откъснати от Одринския вилает, а други окръ­зи - от Солунския и Битолския вилаети." По-нататък, след като оборва последователно всички турски възражения, направени срещу проекта на великите сили, граф Корти заявява: „Най-после, отоманските пълномощници се оплакват, че нямало нищо в английската програма, което да позволява новото административно деление, както е начертано (в проекта на конференцията). Но този начин на дей­ствие беше едно необходимо условие за изпълнение на задачата, която тя бе повикана да изпълни, те (пълномощниците на силите) бяха натоварени да създадат гаранции срещу лошото управление на България. Името „Бъл­гария" не означава едно място, чиито географски граници са прокарани. Като му дават едно практическо тълкуване, пълномощниците трябваше да държат сметка за произхода на самата дума и за смисъла, с който е сега употребена. Границите на функциите на пълномощниците бяха така посочени. Конференцията не може под името „България" да се занимава с места, гдето българското население не преодолява, нито с места, които не са били изложени на едно лошо управление, което е станало причина за изстъпленията, извършени през изтеклото лято. По този начин пълномощниците попречиха да се приложат тех­ните препоръки в една голяма част от Одринския, Солунския и Призренския вилаети. Необходимостта да се изключат тези области от действието на правилника ги застави да трасират нови демаркационни линии. Ако те не бяха направили това, те биха се изложили, и с основавание, на упрека на отоманските пълномощници, които биха могли да се оплакват, че конференцията се е отклонила от английската програма, като дава га­ранции срещу лошото управление в България в места, които не съставляват част от България. Като разгледах всички точки, по които Tехни Превъзходителства отоманските пълномощ­ници твърдяха, че конференцията е надхвърлила законните предели, аз вярвам, че посочих достатъчно, какво предложенията, направени от пълномощниците на шестях сили са били скрупульозно ограничени до рамките на английската програма". Въпреки неоспоримата аргументация в изказването на граф Корти турските пълномощници продължават да възразяват против границите, определени от конференцията на двете български области. Представителите на силите употребяват всички аргументи да ги убедят, че конференцията се е старала да включи в тия граници само земи, където българският елемент преобладава или както се изразява граф Корти: „Конференцията не може да включи под името „България" области, където българското население не е господствуваще". По тази причина конференцията, щадейки турските домакини, изключва от предвидените автономни български области една голяма част от Одринския, Солунския и Призренския вилаети, като смята, че в тия части българското население не преобладава, въпреки че и в тях българският елемент е значителен. Конференцията се съобразява и с английските интереси и в проекта нито една от двете автономни български области не достига до Егейското море. По въпроса за турските гаранции за изпълнението на реформите Едхем паша отговорил, „че гаранциите, които той може да посочи, ще бъдат, както той е имал вече случай да го каже, морални гаранции: конституцията, законите, времето, което ще заздрави новите институции и ще покаже тяхната практическа стойност". На тази турска декларация маркиз Солсбъри предлага конференцията да вземе акт, „че отоманските пълно­мощници отхвърлят всякакви други гаранции освен моралните и не дават други освен времето и сегашните и бъдещи закони".
В седмото заседа­ние на конференцията на 11 януари 1877 г. турските пълномощници отхвърлят като безпредметно и създаването на между­народна комисия, която анкетира на място турските злодейства по време на Априлското въстание.
По думите на проф. Г. П. Генов, по тоя начин конференцията се насочила към своя безуспешен край.
И в осмото, последно заседание на конференцията на 3/15 януари 1877 год., европейските представители правят още един опит да заставят турската страна да приеме изработения от силите проект за реформи, като заявяват, за да упражнят натиск, че ако турското правителство не приеме една минимална програма за реформи, която била изложена същия ден пред конференцията, ще бъдат принудени да напуснат демонстративно турската столица, представляващо официално скъсване на дипломатическите отношения между силите и Портата. И заплахата не успява да въздейства над турската страна да приеме европейския проект. Дори в заседанието от 8/20 януари 1877 г., Савфет паша най-категорично заявява, че неговото правителство отхвърля окончателно предложението за създаване на една международна комисия за надзор при провеждане на реформите, както и другото предложение за назначение на валиите (главните управители) на автономните области със съгласието на силите.
На това засе­дание граф Н. П. Игнатиев от името на руското правителство прочита подготвената за случая декларация, в която между другото казва: „В съзнание на своята роля на гарантки на Турция, великите сили направиха всичко, което мислеха възможно, за да ангажират Отоманската империя да влезе в единствения път, който можеше, според тях, да осигури нейната цялост и нейното запазване, поддържайки едновременно и европейския мир. Високата порта не пожела да чуе техния глас. Оставяйки се да бъде увлечена от опасното течение на патриотически манифестации, чиито основи не са нито тъй дълбоки, нито така широки, тя отговори с окончателен отказ на единодушните желания и на безпристрастните съвети на Европа. … Като завършвам, не ми остава друго освен да изкажа едно последно пожелание. Нека съветниците на султана, чиято популярност и влияние върху общественото мнение ръководиха решенията, които турят край на конференцията, да не се намерят при положение да съжаляват за нещастните последици за Турция, от едно положение, което би могло да доведе до скъсване с легалния ред на нещата, който установи условията за нейното съществуване в средата на европейските народи и гарантира Нейната териториална цялост.” Легендата, която цели възвеличаването на граф Игнатиев като наш освободител, отбелязва неговите думи към турските представители, които не са записани в протоколите – „Като не искате автономия, ще има анатомия!”, т.е. директна заплаха с война.
Така безуспешно завършва Цариградската конференция, което е отбелязяно в нейните протоколи: „Пълномощниците на шестях сили мислят, че няма място да продължат разискванията и заседанието е вдигнато.”
Макар и неуспешна, Цариградската конференция за нас, българите, нейните документи са едно изключително свидетелство за признанието, което е декларирано от шестте европейски велики сили и Турция за българския характер на Мизия, Тракия и Македония. Изявленията на европейските представители само след една година и половина ще бъдат забравени и зачеркнати именно от същите тези велики сили на Берлинския конгрес, тъй като това се диктуваше само от техните интереси.
След провала на конференцията се очертават само две реални възможности да се застави Турция да приеме проекта за реформи: или чрез колективна акция на Великите сили, или война от страна на Русия. Европа не се съгласи на колективно действие. Ру­сия обяви война на Турция на 17 април 1877 год., след като се споразумя с Австрия (с конвенциите от 3/15 януари и 6/18 март 1877 г., които допълниха Райхсщадската конвенция от м. юни 1876 г.) А на 19/31 март 1877 г. в Лондон беше подписан специален протокол, към който се присъединиха Русия, Англия и Италия. Целта беше да се премахнат европейските ангажименти от Парижкия договор (1856 г.), който защитаваше целостта на Турция.

Паметникът на Шипка

На воденето на самата Руско-турска война (1877-1878) няма да се спирам, тъй като написаното за нея е толкова огромно, че само изреждането на заглавията в една пълна библиография би обхванало хиляди страници. Още повече, че то е факт и благодарение на тази война българската държава възкръсна за нов живот. Жертвите, които даде народа ни, за да се достигне до Освобождението, бяха безбройни. Огромни са и жертвите, които дадоха за нашето освобождение руси, румънци и финландци. Румъния беше компенсирана за участието си във войната и за загубването на Бесарабия с българските земи отсам Дунав, т.е. със Северна Добруджа. Отсам Дунава румънски крак никога не беше стъпвал с изключение на отделни конекрадци и разбойници, които бродеха из нашите села. Сръбските лешояди, както винаги жадни за плячка, получиха също не малък дял от българските земи в Моравско, Нишко, Пиротско, Вранско и Лесковацко, но както ще видим през следващите години и десетилетия, апетитът на Сърбия все повече нарастваше, подкрепян от нашата освободителка Русия.
Но да се върнем на Санстефанския мирен договор, годишнината от който отново отбелязваме през тия дни. Тук отново ще използвам бележките на големия български учен проф. Г. П. Генов, които най-добре проследява дипломатическите ходове около нашето освобождение.

Със Санстефанския мирен договор от 19 февруари / 3 март 1878 г. завършва Руско-турската война от 1877–1878 г. и се възкресява българската държава под името Санстефанска България. Тази държава продължи своето съществуване изключително кратко време, тъй като само след няколко месеца в Берлин (на 13 юли 1878 г.) Санстефанският договор беше обявен за предварителен и беше подложен на ревизия, която доведе до неговата коренна преработка, но подареното от Русия на Румъния и Сърбия от българските земи беше потвърдено и в Берлин.
Проф. Генов пише, че „бързите успехи на руските войски срещу турската армия предизви­каха известни безпокойства в Англия и Австро-Унгария. Но турската съ­протива при Плевен и Шипка (юли 1877 г.) внесе успокоение на запад. Безпокойствието се засилва наново след падането на Плевен (ноември 1877 г.) и бързото настъпление на русите към Одрин и Цариград (януари 1878 г.). На 14 януари 1878 г. Англия предупреждава Русия, че всеки договор между последната и Турция, който би изменил постановленията на договорите от 1856 и 1871 год., трябва да добие съгласието на всички сили.
Въпреки това предупреждение и всред започналите вече диплома­тически спорове, в Одрин на 31 януари 1877 г. се подписва между Русия и Турция договор за примирие, в който са изложени основите на бъдещия мир между двете държави. В тоя договор наречен „Bases de Paix", са поставени следните главни положения: 1. България, в границите определени от мнозинството на българ­ското население и които в никой случай не ще бъдат по-малки от тези, посочени от Цариградската конференция, ще бъде издигната в автономно трибутарно княжество с национално християнско правителство, с народна милиция. 2. Независимостта на Черна гора ще бъде призната. 3. Независимостта на Румъния и Сърбия ще бъдат признати. Едно достатъчно териториално обезщетение ще бъде осигурено на първата и една поправка на границата на втората. 4. Босна и Херцеговина ще бъдат надарени с административна автономия с достатъчни гаранции. Аналогични реформи ще бъдат въведени в другите европейски християнски области.”
След като стават известни клаузите на примирието, споровете между силите се засилват. В средата на февруари 1878 г. Англия се решава да направи морска демонстрация срещу Русия, като из­праща флотата си пред Цариград и поисква от силите да направят дружен натиск в Петербург и да я заставят да приеме веднага свик­ването на нова конференция от шестях велики сили и Турция със „задача да разреши въпросите, които войната постави на дневен ред, и които Русия се стремеше да разреши сама с налагане един мирен договор на турското правителство. Положението става извънредно сериозно, тъй като Русия, чиято армия беше вече пред Цариград, заплашва, че ще завземе турската столица и Дарданелите, ако английската флота не излезе вън от Проливите. Пред тази заплаха Англия оттегля флота си в Средиземно море, но без да намали своите искания за свикването на Европейска конференция.”
На 19 февруари / 3 март 1878 год., в Цариградското предградие Сан Стефано се подписва мирният договор между Русия и Турция. С него се възкреси една историческа правда, като се възстанови българската държава в нейните етнически граници. Без да имаше решение за водене на войната на Цариградската конференция Санстефанският договор осъществи на дело решенията й. Дадена беше свобода на българския народ в трите главни об­ласти - Мизия, Тракия и Македония, който от векове живееше там.
За разлика от проекта на Цариградската конференция, с който се създаваха две български автономни държави – източна и западна, със Санстефанският договор се създаваше една единна българска държава, васална на султана. И проектът, и договорът не само, че не даваха пълна политическа свобода на народа ни, но и в двата документа оставаха извън държавните граници територии, населени с българи, въпреки че според Санстефанския договор на България се даваше излаз на Егейското море (в Кавала).
Санстефанският договор предвиждаше и автономията на Босна и Херцеговина, но вече в съгласие с Австро-Унгария. Черна гора, Сърбия и Румъния добиха своята независимост, Румъния получаваше Северна Добруджа до ли­нията Черна Вода–Меджидие–Кюстенджа в замяна на Южна Бесарабия (окръзите Кагул, Измаил и Болград). Сърбия получи Ниш и Лесковец, с Моравско, а Черна Гора – известни закръглявания на територията с някои плодородни земи, от каквито тя имаше тъй голяма нужда. Русия получаваше завладените през войната градове Карс, Ардахан и Батум с техните околности в Азия. А Високата Порта се задължаваше да въведе в остров Крит, Епир, Тесалия и други области на Европейска Турция органически правилници като този от 1868 г.
Европейските велики сили отхвърлиха по най-категоричен начин Санстефанския договор. Разгърна се активна дипломатическа борба за и против тая ревизия, но накрая Русия беше принудена да приеме наложеното искане за ревизия.
Независимо от целите и интересите, които преследва Русия с тази война, България получи своето освобождение. Не бих искал да разсъждавам над думите на големия наш поет П. К. Яворов, който говори за „т.н. освобождение”, но в действителност големи български територии с огромни маси българско население останаха в рамките на Турската империя или бяха раздадени на полакомилите се за чужди земи съседи румънци и сърби. Определено не смятам, че Берлинският  конгрес ни направи европейска държава пред опасността да станем Заддунайска руска губерния. С действията си през следващите години и десетилетия Русия показа и такива амбиции.
На 13 юни 1883 г. в Петербург беше подписана Руско-българска конвенция, с която България се задължаваше да изплати на Русия разноските по окупацията на Княжество България от руските войски съгласно Берлинския договор. Колкото и емоционално да приемаме нашето освобождение, не трябва да забравяме, че и то си имаше своята цена. Непослушанието на България през следващите десетилетия щеше да се наказва много жестоко от нашите освободители. Смятам, че българското русофилство трябва да бъде просветено, а не само на базата на празни декларации и емоционални построения. Тук искам да припомня думите на големия български патриот, роден в Прилеп – дядо Методий Кусевич, Старозагорски митрополит, че по негово време русофилството е достигнало до идиотизъм. Да се надяваме, че днес вече не е така!
За да са наясно читателите, какво мислеше освободителката Русия само след едно десетилетие за нас, българите, и за отечеството ни, което беше възникнало след огромния брой жертви, които даде Русия през Руско-турската война (1877-1878), свидетелства книгата на руския дипломат и историк Сергей Спиридонович Татищев „Из прошлаго русской дипломатии”, публикувана през 1890 г. и която историците избягват да цитират и да си спомнят за нейното съществуване. На стр.  503 дипломатът пише следното: „След като се убедим в предателството и измяната на българите, ние трябва да се отнасяме с тях като с врагове, без да се утешаваме с мнимите различия между настроението на народа и неговите водачи, тъй като в политиката всеки народ отговаря за своето правителство. Всичко, което Русия направи за България, трябва да бъде развалено. Целта на нашите усилия трябва да бъде не „целокупна” България, а подялбата даже на сегашното княжество между съседите му: румъни, сърби и гърци, с изключение на широката полоса по дължината на Черно море, която Русия може да поиска да остави за себе си.” По-нататък Татищев подчертава, че с България трябва да се постъпи така, както е било постъпено с Полша, т.е. да бъде „изтрита от лицето на земята за назидание на всички други племена, населяващи Изтока”, за да се знае „какъв позорен и бедствен край очаква всеки славянски народ, ако дръзне да вдигне ръка срещу великата Русия.”
В заключение, без да се солидаризирам напълно с думите на друг един български патриот, също родом от Македония, Кръстьо Мисирков, искам да го цитирам, за да видите докъде трябва да се простира българската благодарност към нашата освободителка:
„В България, когато говорят за Санстефанския договор, изглежда обръщат внимание само на една негова страна, а именно на размерите на създаденото от него Българско княжество. Санстефанска България обедини всички български земи в една държава и затова и сега тя е национален идеал на българския народ. Българите,  заедно с руснаците, еднакво проклинат Берлинския конгрес. Обаче това единодушие между българи и руснаци би могло и да не съществува.
Ако руснаците имат основание да ненавиждат Берлинския конгрес, то българите имат известни основания да бъдат особено доволни от този конгрес. Аз не говоря за румънци, сърби и гърци, за които Берлинския конгрес се оказа също полезен.
Без Берлинския конгрес, Санстефанският мир нямаше да има такова значение, както и Ништадския, Букурещкия или Верелския мир. Санстефанският мир щеше да бъде частно мирно съглашение между две държави - победители и победени, който засяга други държави. Русия сама воюва с Турция и сама сключи мир с нея и щеше да има абсолютно, с нищо неограничено право над България. Цар Освободител би могъл да даде на България пълно самоуправление, но неговият приемник по една или друга причина можеше да ограничи това самоуправление и постепенно България би могла да се превърне първо в Заддунавска или Балканска Финландия, а след това и в обикновена Заддунавска, Задбалканска и Македонска губерния по подобие на Бесарабия.
Берлинският конгрес направи това невъзможно. Резултатите на Берлинския договор от гледна точка на руските интереси бяха негативни във всяко отношение. От гледна точка на българските интереси те бяха отчасти разрушителни, отчасти съзидателни и с извънредна важност. Разрушеното от Берлинския конгрес от гледна точка на българските интереси е поправимо с течение на времето, макар и с големи жертви, но създаденото от него за българите не може да се купи с цената на никакви усилия. Берлинският конгрес отне от Русия нейните завоевания и ги превърна в общоевропейско достояние. След като направи това, той даде на част от българите пълна политическа свобода, на други даде почти пълна свобода, а трети – Македония, остави под властта на Турция, като обеща облекчение на участта й.
Българското княжество и автономната Източна Румелия се превърнаха от владения, завоювани от Русия, в земи, намиращи се под общото покровителство на Великите сили. Надзорът на руските власти беше отстранен от българския политически живот и България стана от руско завоевание и от руска автономна провинция напълно независима държава.
Само Берлинският конгрес превърна Руско-турската война от 1877-1878 г. от завоевателна в освободителна. Освободиха България и я дадоха, подариха я на българите. Но я подариха в Берлин, а не в Сан Стефано и не в Петербург. Руснаците ли я подариха или Европа просто взе България от руснаците в Берлин и я даде на българския народ, фактът си остава факт, че Берлинският конгрес е люлката на българската независима държава.
Берлинският конгрес премахна обесването за политически убеждения и сега в България отлично си живеят и се ползват с пълно равноправие и еднаква политическа свобода както мечтателите-русофили, така и реалистите-русофоби.
Българите започнаха да се ползват от политическата свобода, като срещаха противодействието на временно останалите след войната руски военни власти.
Аз не съм запознат подробно с разногласията между българските и руските власти, както и не познавам особеностите на режима на Стамболов, толкова неприятен за руснаците, но съм готов да допусна, че руските власти са дали повод за недоволството на българите. …
Както и да е, но благодарение на Берлинския конгрес българите станаха независим народ, станаха ковачи на собственото си щастие. Такава независимост срещаше противодействието на руските власти, които останаха недоволни от Съединението на Източна Румелия и Българското княжество и започнаха да отмъщават на българите в Македония, където руските консули започнаха да покровителстват сръбската пропаганда, а руското правителство не смяташе за нужно да повдига въпроса за прилагане на чл. 23 от Берлинския договор за Македония.
Отмъщението на руснаците над българите ту в по-груба, ту в по-фина форма продължи през всичките тридесет и пет години след освобождението, докато не завърши през настоящата година (1913) с първата и втората подялба на българските земи между другите балкански държави.”
Без да е познавал думите на Мисирков, комунистическият водач и бивш генерален секретар на Комунистическия интернационал и по-късен български министър-председател Васил Коларов, само въз основа на оригиналните руски документи ще напише през 1935 г. в предговора си към документалния сборник „Авантюрите на руския царизъм” следното: „Публикуваните в този сборник документи от царските архиви разкриват истинското лице и действителните мотиви на така наречената „освободителна мисия” на царска Русия по отношение на българския народ, получил национална полунезависимост в резултат на Руско-турската война от 1877-1878 г. Създаването на „независимо” българско княжество трябвало да послужи само като прикритие и етап от завладяването от Русия на подстъпите към Константинопол по западния бряг на Черно море. В продължение на десет години царското правителство влагало колосална енергия за укрепване на господството си в новообразуваната квазинезависима държава, като пускало в ход всички средства на азиатско-византийската дипломация – от масовата корупция и подкупи на политически гешефтари и армейски офицери до организирането на военни бунтове и държавни преврати, до вербуването на убийци и отстраняването на пречещи на плановете му държавни дейци на България. Ужасяваща, ненадмината по вулгарния си цинизъм картина разкриват секретните инструкции и донесения на царски министри и дипломати, извънредни емисари и чиновници. Пожълтялата хартия на тези документи пази забележките на монаршеския молив. Александър ІІІ е бил в течение на всички престъпни замисли, планове и подвизи на многобройните шайки дипломати и нелегални агенти. Той всичко знаел и всичко одобрявал. Той изпращал лично нему докладващи емисари. Съобщенията за терористични актове и убийства, носещи неприкрити следи от причастност към тях на правителствените агенти, не предизвикали у него никакво възмущение. „Всемилостивото” му сърце трогвали само съобщенията за неуспехите и печалната участ на завербуваните от царските агенти българи, върху които се стоварвал юмрукът на страната, отстояваща своята независимост и свобода.
И все пак усилията на Александър ІІІ да подчини по един или друг начин България търпели неуспех след неуспех, докато той не бил принуден да признае съществуващото положение на нещата. Мъничкият народ остоял своята държавна независимост срещу жестоките покушения на могъщия цар. … Действително, икономическите и търговските връзки от първите дни на съществуването на младата държава създали и в България силно западофилско течение, на базата на което се образувала прогресивната антируска партия под ръководството на Стамболов. На тази партия се удало да обедини прогресивните сили на народа и да устои победоносно на кроежите и ударите на царското правителство.” Без да забравят кой е В. Коларов, българите трябва да познават не само неговите току-що цитирани думи, но и истината за своето освобождение от турско робство.
Русия бързо преглътна нанесения й удар в Берлин и забрави Санстефанския договор, отстоявайки през следващите години със зъби и нокти грабителския Берлински договор. Сръбските политици и представителите на тяхната историческа лъженаука клеймят „санстефанските бълнувания на България”, като че ли забравяйки, че и те добре се облажиха, както от Санстефанския, така и от Берлинския договори. А скопските подгласници - драскачи и папагали, пригласят на цялата антибългарска пропаганда, когато стане дума за Санстефанския договор. Но на тях, Господи, прости им, защото те не знаят какво правят!
В заключение бих се осмелил да ви предложа да се запознаете и с нашите книги, издадени от поредицата „Сите българи заедно”, в които темата за русофилството и за освобождението на България е многократно обсъждана. (Вж. От Сан Стефано до Париж (1878-1947). Най-важните договори за България. С., 2009, 326 с.; Сръбските интриги и коварства срещу България (1804-1914). С., 2009, 659 с.; Виновниците за погрома на България през 1913 г. Из живота и делото на Старозагорския митрополит Методий Кусевич. С., 2010, 932 с.; К. П. Мисирков, Записки за България и руско-българските отношения. Бележки за събитията на деня (5 юли – 30 август 1913 г.). С., 2011, 371 с.)
Повече подробности за освобождението на България и за Санстефанския договор може да научите, като се запознаете и със следните книги: Авантюрите на руския царизъм в България по документи на царските архиви. Варна, 1991, 291 с.; Окупационен фонд основан за създаване на Руско-Дунавска област. Русе, 1993, 237 с.; Д-р Б. Кесяков, Принос към дипломатическата история на България (1878–1925). Т. І, ІІ, ІІІ + Приложение. Регистър на договорите, конвенциите, спогодбите, протоколите и други съглашения и дипломатически актове, подписани от България през времето 1926-1935. С., 1925–1926, 1936; Г. П. Генов, Международни актове и договорите засягащи България. С обяснителни бележки и една карта на България и съседните страни. С., 1940, 464 с.; Сборник на международни актове и договори (във връзка с изучаването на Международното право). Под редакцията на проф. Вл. Кутиков, С., 1948, 649 с.;  Международни актове и договори (1864–1918 г.). Съст. Сл. Стефанова, С., 1958, 484 с.; Протоколите на Цариградската конференция с Лондонския протокол. Прев. от французки Т. Икономов. Варна, 1885, 120 с.; Хр. Христов, Освобождението на България и политиката на западните държави (1876-1878). С., 1968, 254 с.; Освобождение Болгарии от турецкого ига, т. І-ІІІ. Москва, 1961, 1964, 1968; Г. Тодоров, Временното руско управление в България през 1877-1879. С., 1958.; Крачунов, К., Санстефанският мир (Изграждане и разрушаване на велика България). Документирана дипломатическа студия. С., 1932, 128 с.; Крачунов, К., Страници от българската политическа история (1878-1941). България и Бяло море. С., 1941, 152 с. и др.
По-долу прилагам основните документи, свързани с нашето освобождение и дипломатическите спогодби, отнасящи се до Санстефанския договор.

Цочо В. Билярски

ПРИЛОЖЕНИЯ:

№ 1

Райхщадско споразумение между Русия и Австро-Унгария Райхщад,

26 юни (8 юли) 1876 г.
I
Запис на руската страна
Съвършено секретно
Райхщад, 26 юни 1876 г.
Бе намерено за необходимо да не се провъзгласява принципът за пълна ненамеса, за да не се обвързваме предварително предвид възможностите за някои случайности.
Ние настоявахме за затваряне на пристанище Клек, без което ненамесата би била неискрена и недействителна.
От своя страна ние не бихме могли да се считаме там обвързани, а в такъв случай Англия не би го спазвала. Граф Андраши прибави затварянето и на Катаро, което изискваха англичаните, за да се придаде на тази мерка характер на безпристрастие. Виенският кабинет обаче предвижда невъзможност да попречи на оказване помощ на християните по частен път поради горещите симпатии на населението в Далмация. [Този текст се отнася до т. 1 от руския вариант.]
Виенският кабинет разглежда тази компенсация като съществено условие, без което той не би могъл да допусне увеличаване на съседните славянски княжества.
Ако руското правителство намери това за възможно и полезно, ще му бъде предоставено да анексира Батум. [Този текст се отнася до пасажа от т. 2, б) за анексията на Хърватия от руския вариант.]

Беше решено
1. Относно настоящия момент:
Държавите в настоящия момент ще се придържат към принципа на ненамеса, като си запазват правото да се договорят впоследствие, ако обстоятелствата изискват.
Пристанищата Клек и Катаро ще бъдат затворени за двете страни. В никакъв случай няма да бъде, оказвана помощ на турците против християните.
2. Относно бъдещето:
а) В случай на успех на турците, ако те се отдават на прекомерни насилия върху християните, държавите ще трябва да се договорят и да ги спрат.
Те ще поискат възстановяване на status quo ante в Сърбия, като се включи и унищожаване на турските крепости.
Колкото се касае до Босна и Херцеговина, държавите ще настояват в Цариград да получат те устройство, основано на програмата, изложена в телеграмата от 30 декември и в Берлинския меморандум, или най-малко съгласно статута на остров Крит.
б) Ако победят християните: Държавите ще действуват съгласувано с цел да урегулират последиците от войната.
Те няма да окажат съдействие да се образува голяма славянска държава, но Черна гора и Сърбия ще имат възможност да анексират: първата – Херцеговина и пристанище на Адриатическо море, втората – известни части от Стара Сърбия и Босна.
Но в такъв случай Австрия ще има право да анексира турска Хърватия и някои погранични с нея части от Босна по линия, за която ще се сключи споразумение.
От своя страна Русия би имала в такъв случай право да си върне частта от Бесарабия, отстъпена съгласно договора от 1856 г.
Ако най-после вследствие успеха на християните настъпи пълен разгром на Отоманската империя в Европа, България и Румелия биха могли да образуват независими княжества в своите естествени граници.
Епир и Тесалия биха могли да се присъединят към Гърция.
Цариград би могъл да стане свободен град.

II
Австрийски вариант
Ние изхождаме от две предположения: или турците ще излязат от борбата победители, или ще бъдат победени.
В първия случай... Сърбия и Черна Гора ще бъдат запазени в своите сегашни граници. Възстановяването на турските крепости в Сърбия няма да бъде допуснато. На Сърбия няма да бъде признат статутът на независима държава, но се съгласихме да го признаем на Черна Гора... Що се касае до бунтовниците, то по отношение на тях бе установено, че даже в случай на победа на турците ще бъдат предприети съвместни усилия, за да им се гарантират свободите и реформите, които бяха поискани от Портата и обещани от нея.
При всички гореспоменати обстоятелства не може да става и дума за каквито и да са териториални изменения нито от едната, нито от другата страна.
Изхождайки от второто предположение, т. е. поражение на турците, беше постигнато споразумение по следните положения...
Беше уговорено, че Сърбия ще получи увеличение на територията от страна на Дрина в Босна, а също така от страна на Нови пазар в Стара Сърбия и по посока на Лим. На свой ред Черна Гора ще Закръгли своите владения чрез присъединяване на граничещата част от Херцеговина; тя ще получи пристанището Спица, както и увеличение от страна на Лим по такъв начин, че територията, намираща се сега между Сърбия и Черна Гора, ще бъде разделена между двете княжества по течението на тази река. Останалите части от Босна и Херцеговина ще бъдат присъединени към Австро-Унгария. Русия ще възстанови своите естествени граници до 1856 г. и ще може да увеличи своята територия откъм Черно море и в Турска Азия в степента, в която това ще й бъде необходимо за установяването на по-удобни граници в това направление и като еквивалент за частта от територията, присъединявана към Австро-Унгария.
Босна, Румелия и Албания ще могат да станат автономни държави. Тесалия и остров Крит трябва да бъдат присъединени към Гърция. Цариград с предградието, територията на което подлежи на определяне, би станал свободен град.
Беше също така установено, че всички тези точки ще бъдат запазени в тайна от страна на двамата императори и техните съответни министри; те няма да бъдат съобщени на другите държави и особено на сърбите и черногорците до момента, когато настъпи време за тяхното осъществяване.
(Към този текст е приложена написаната с молив забележка на Горчаков със следното съдържание:
„Императорите се разделиха в пълно съгласие, готови незабавно да провъзгласят принципа на ненамеса. Те имат предвид да се договорят с великите християнски държави, ако това изискват обстоятелствата. ..")
Публ. в Международни актове и договори (1648-1918). Съст. Сл. Стефанова, С., 1958, с. 136-138.

№ 2

Извлечение от протоколите на Цариградската посланическа конференция от 23 декември 1876 до 20 януари 1877 г.

Извлечение от Протоколите на Цариградската конференция за възстановяване на реда в балканските страни

Добавка под буква С
България
Проект за органически правилник
1.    Ще бъдат образувани от долупосочените територии и съгласно с приложената тук карта два вилаета (области), които ще бъдат управлявани според по-долу изложените подобни форми.
Източният вилает, който ще има за главен град Търново, ще бъде съставен от санджаците: Русенски, Търновски, Тулчански, Врачански, Сливенски, Плов­дивски (без Султан Ери и Ахъ Челеби) и от казите: Кърклисенска, Мустафапашовска и Казълагачка.
Западният вилает, който ще има за главен град София, ще бъде съставен от санджаците: Софийски, Видински, Нишки, Скопски, Битолски (без двете южни кази), една част от Серския санджак (трите северни кази) и от казите Струмица, Тиквеш, Велес и Костур.
2.    Административна единица ще бъде кантон (нахия-мюдюрлик) с пет до десет хиляди жители.
Като се запазва, доколкото е възможно, съществуващото административно деление, ще се положат усилия да се групират християните с мюсюлманите в отделни кантони.
Кантонът ще бъде управляван от кмет, избиран за 4 години между членовете на кантоналния съвет и от самия съвет.
Кантоналният съвет ще бъде съставен от представители на всяка община, които ще бъдат избрани за 4 години без разлика на вероизповедание.
Общината ще запази сегашната си организация.
Всички въпроси, засягащи интересите на кантона (като пътищата и съ­общенията, разпределението и събирането на известни данъци), които ко­мисията за надзор ще сметне, че са от неговата компетентност, ще бъдат под ведомството на контролните съвети под контрола на по-горните власти.
Контролният съвет ще се събира веднъж всеки месец.
Двама негови членове, посочени от съвета за 4 години, ще подпомагат кмета при изпълнение на неговите функции като негови съветници.
Международната комисия ще се погрижи, доколкото е възможно, да намери такова разрешение, което ще може да осигури в кантоните представителството на малцинствата.
Градовете и паланките, които имат население повече от 10 000 жители, ще имат общински учреждения, подобни на тези на кантоните.
3.    Няколко кантона (нахии, мюдюрлъци) ще бъдат събрани в санджаци (департаменти), управлявани от мютесарифи или от каймаками (управители), които ще бъдат християни или мюсюлмани според мнозинството на населението в санджака и назначавани от Високата порта по предложение на главния управител (валия) за срок от 4 години.
Тяхната длъжност ще бъде да наздирават реда и хода на работите в кантоналните съвети.
Управителят (мютесариф или каймакам) ще има канцелария и двама съ­ветници, назначени от главния управител от една листа с кандидати в двоен брой, съставена от областното събрание.
Главният управител (валията) ще може да отстранява управителите за срок От 3 месеца и да предложи на Високата порта тяхното уволнение.
4.    Начело на всяка от областите ще бъде поставен един валия (главен управител), който ще бъде назначаван за срок от 5 години от Високата порта със съгласието на държавите-гарантки.
Той ще получава достатъчно възнаграждение.
В случай на смърт или на подаване на оставка на главния управител не­говите функции ще бъдат временно изпълнявани от един от управителите християни, назначени за тая цел от Високата порта.
Валията ще може да бъде сменяван само по решение на апелативния съд, ако бъде привлечен под съд.
Валията ще представлява върховната власт и ще надзирава за изпълнението на законите на империята и на особения правилник на областта.
Той ще бъде християнин и може да бъде отомански поданик или чужденец. Главният управител (валията) ще управлява областта с помощта на областно събрание, чиито членове без разлика на раса и вяра ще бъдат свободно из­бирани за срок от 4 години от кантоналните съвети, групирани по околии, както това ще бъде обяснено по-долу, без всяка правителствена намеса.
Оплакванията, които биха изникнали относно изборите, ще бъдат разрешавани от самото събрание.
Избирателните околии на кантоналните съвети ще бъдат назначавани от събранието на няколко кантона.
Те трябва да имат средно от 30 до 40 000 жители. Всяка така съставена група ще избира един депутат.
Ще бъдат избиратели и избираеми:
1)    всички жители на областта, навършили 25 години, които притежават някаква недвижима собственост или плащат данък;
2)  духовенството и свещенослужителите на различните вероизповедания;
3)  професорите и учителите.
Заседанията на събранието ще бъдат публични.
Събранието ще назначава за 4 години административна комисия, която ще играе роля на съвет при главния управител. Началниците на признатите ве­роизповедни общини ще бъдат по право членове на този съвет по един за всяко вероизповедание.За всеки санджак (окръг) ще има поне по един член в тоя административен съвет, но последният не може да има повече от 10 членове. Те ще получават определено възнаграждение.
Главният управител ще взема мнението на административния съвет във всички случаи, които надминават чистото и простото изпълнение на разпо­редбите на законите и правилниците.
5.    Събранието ще се събира един път в годината, за да приеме и контролира бюджета на областта и разпределението на данъците. Валията трябва да му представи финансов годишен отчет, който ще бъде съобщаван на Високата порта.
Системата за събиране и определяне на данъците ще бъде изменена, за да улесни развитието на богатствата на страната, като във всеки случай се облек­чат тежестите на населението.
Военният данък (беледие-аскерие) ще се събира само от мъжете, способни да носят оръжие от 20 до 40 години, които не биха постъпили в местната милиция.
Плащането на недоборите до 1 януари 1877 г. не ще се изисква.
Митниците, пощите и телеграфите, таксите върху тютюна и алкохола и режията не ще зависят от областните власти, а от правилата, прилагани сега в останалата част на империята. Отдаването на данъците на закупчици се отменя под страх на определени наказания.
Събирането на други плащания ще се урежда от областното събрание и от кантоналните съвети.
Валията и областното събрание ще установяват по общо съгласие всеки 5 години бюджета за приходите на областта, за да се определят сумите, които ще се дават на Високата порта, като държат сметка, доколкото е възможно, за приходите през 10-те последни години и за увеличаваното благосъстояние на страната.
Кантоналните власти ще направят разпределение между общините и ще събират различните суми за всяка една от тях в определеното време.
Тези суми, като се извадят кантоналните разходи, ще бъдат внесени в касата на департамента.
Начинът за събиране на данъците ще бъде оставен на решението на кан­тоналните власти.
Една сума, която ще бъде определена от надзорната комисия и не ще надминава 30% от приходите на областта, ще бъде внесена в клоновете на Отоманската банка, за да служи за изплащане на публичния дълг и за нуждите на централното правителство. Остатъкът от приходите ще бъде предназначен за вътрешните нужди на областта.
6.    Докато надзорната комисия изработи специален съдебен правилник, съдилищата ще бъдат организирани по следния начин.
Мировото правосъдие се възлага на кметовете и техните съветници. Те ще разглеждат безапелационно граждански дела до 1000 пиастри (гроша), а в наказателната материя — всички нарушения. С право на апел ще разглеждат дела до 5000 пиастри. Те ще съдят според обичаите, които не са в пряко противоречие със съществуващите закони.
Съдиите в гражданските и наказателните съдилища ще бъдат назначавани от главния управител в съгласие с надзорната комисия, а по-късно — като се вземе мнението на административния съвет.
Те ще получават прилично възнаграждение.
Ще бъдат назначавани за три години. След това време те ще могат да бъдат утвърдени в своите функции и в тоя случай стават несменяеми. Но ако тяхното поведение като съдии не е на висотата на техните функции, ще могат да бъдат отстранени от апелативния съд, ако са привлечени под съд.
В главния град на областта ще има един апелативен съд. Неговият пред­седател и членовете ще бъдат назначавани от Високата порта със съгласието на представителите на държавите-гарантки.
Членовете на съда могат да бъдат мюсюлмани или християни и ще решават въз основа на отоманския граждански закон.
Европейски елемент може да има участие в тях. В такъв случай съдията европеец ще бъде снабден със свидетелство, изходящо от компетентна юри­дическа власт и удостоверяващо неговите знания.
Срокът на функциите на членовете на апелативния съд ще бъде същият и уреждан по същите условия, както това е за съдиите на първостепенните съдилища.
Окръжните съдилища ще разгледат всички граждански и наказателни спо­рове с изключение на апели до Върховния апелативен съд в главния град на областта.
Заседанията на съдилищата ще бъдат публични и съдебното следствие ще бъде задължително.
Делата, принадлежащи специално на някое вероизповедание, ще бъдат под изключителната юрисдикция на духовните власти на вероизповедната община и решенията, издавани от тях, ще имат изпълнителна сила.
7.    Ще има пълна свобода на вероизповеданието. Поддържането на духовенството, както и на религиозните учреждения и на учебните заведения, ще бъде в тежест на всяка вероизповедна или народностна община.
За да може да смени своята религия, мъжът трябва да има 18 години, а жената — 16. Но за да може да направи декларация за смяната на своята религия, мъжът или жената трябва да прекара една седмица у духовния на­чалник на своята първа вяра.
Не ще могат да се правят никакви пречки за постройка на религиозни сгради и за упражняване на обредите на вярата.
Длъжност на областните и кантоналните събрания ще бъде да се грижат за нуждите на народната просвета, особено за откриването и издържането на училищата.
Местният език ще бъде употребяван еднакво както турският език в съди­лищата и администрацията.
В кантоните, където употребата на гръцки език е обща, кантоналните власти ще могат да си служат с него.
8.    Редовната отоманска армия ще пребивава в крепостите и областните градове. Тя ще бъде предназначена за външна защита на страната. Ще може да бъде употребена във вътрешността в случай на война или по искане на главния управител на областта.
Ще бъде създадена милиция или национална гвардия, съставена според населението от християни и мюсюлмани; броят й не трябва да надминава едно на сто от мъжкото население. Тя ще бъде обучавана отделно под ръ­ководството на офицери, назначавани от валията. Ако по негова заповед части на милицията се съберат на брой повече от 1000 души на дадено място, висшите офицери (командуващи и по-горни) ще бъдат назначавани от Ви­соката порта.
Жандармерия, издържана от областта, достатъчна за поддържане на общес­твената сигурност и да изпълнява полицейска служба, ще бъде създадена по начин, че числото на християните и мюсюлманите, които ще участвуват в нея, да бъде пропорционално на населението от всяко вероизповедание. Тя ще има офицери мюсюлмани и християни, назначавани от главния управител, и ще бъде разпределена в страната.
На Високата порта се забранява в бъдеще да заселва черкези в своите европейски владения. Колкото се отнася до семействата от тази народност, които са вече настанени там, тя ще се погрижи за тяхното преселване, като подпомага настаняването им в азиатските мюсюлмански провинции.
9.    Обща амнистия ще бъде дадена на лицата, които са били затворени без присъда или на които са били наложени общи наказания (изгонване, заточение, затвор), по решения на административни власти или на различни отомански комисии.
10.    Една международна комисия ще бъде назначена за една година от силите-гарантки, за да се надзирава за изпълнението на този правилник, който ще трябва да бъде турен в действие в срок три месеца от подписването на протокола.

Добавка под буква F.
Проект за инструкции за международната комисия в България

Международната комисия за двата вилаета, Източният и Западният, ще бъде натоварена да вземе участие в анкетата, която ще трябва да извърши отоманското правителство върху авторите на убийствата и другите насилия, да потърси ви­новните, да надзирава следствията и да осигури наказанието на виновните.
Комисията ще вземе участие в ревизията на присъдите, произнесени срещу християните от изключителните съдилища.
Комисията ще реши, ако е необходимо, да забрани в някои части на територията, носенето на оръжие и да над­зирава връщането в държавните складове на оръжията, раздадени в различни времена, от отоманските власти, на мюсюлманското население и на черкезите. Тя ще предложи всяка друга полицейска мярка, която ще намери полезна, за да гарантира сигурността на жителите и нейните решения ще бъдат изпълнявани с помощта на една специална жандармерия.Тая жандармерия, плащана от приходите на Областта, ще трябва да бъде в началото организирана с помощта на офицери, подофицери и войници, взети от европейските армии и то по число от 2000 до 4000 души, които ще служат за кадри, за да се улесни създаването на една по-пълна органи­зация с помощ на местни доброволци от цялата Империя, според това, което контролната комисия ще сметне за необ­ходимо. Когато комисията ще привърши своите работи, тази жандармерия ще остане на служба на Високата Порта.
Комисията ще направи оценка на загубите, претърпени от християните и ще определи начина, по който те ще могат да бъдат обезщетени. Тя ще потърси средствата да се даде изобщо помощ на населението, паднало в мизерия. Тя ще следи, колкото е възможно, да му се доставят мате­риали за възстановяване (на разрушените) църкви и домове.
Тя ще ревизира правото на собственост за някои иму­щества, за да възстанови на християните, онова, което им е било отнето, през време на въстанието.
Комисията ще изследва оплакванията, подадени срещу органите на властта и може да предложи тяхното отстра­нение, след като то бъде одобрено от Валията.
Комисията ще надзирава, изобщо, изпълнението на правилниците, изработени от Конференцията и по специално действията на администрацията и на правосъдието, също и изборите.
Комисията ще взема участие, според правилника, в назначението на различните служби.
Комисията ще събира статистически данни,за да надзирава справедливото облагане и ще решава на мястото, с по­мощта на отоманските власти, границите на областите и разграниченията на департаментите.
Като се съобразява с тези разпоредби, комисията ще може да прибавя или отнема кантони в казите, разположени по границите на областите, както и да изменя разпреде­лението на санджаци и кантони, ако тя го намери за необхо­димо по географски, етнографски или административни осно­вания.
Комисията ще държи протоколи за своите заседания и в случай на сериозни разногласия между комисарите, тя ще отнесе тия разногласия пред представителите на силите в Цариград.
Комисията ще може да изпраща своите членове или свои делегати, за да надзирават изпълнението на онова, което за­виси от нея.
Комисарите сами ще посочват града, в който, според обстоятелствата, ще заседава комисията.
Председателството на комисията ще бъде подновявано всеки месец и ще бъде упражнявано последователно от всеки член на комисията.
Между другото, международната комисия ще изработи една подробна програма за работата, с която тя е натова­рена. Тази програма, одобрена от представителите на силите гарантки в Цариград в съгласие с Високата Порта, ще служи за допълнителни инструкции.
Публ. в Г. П. Генов, Международни актове и договори засягащи България. С обяснителни бележки и една карта на България и съседните страни. С., 1940, с. 197—239. Вж. и Българската държавност в актове и документи. Съст. В. Гюзелев. С., 1981, с. 175-179. (При Гюзелев добавката под буква F е изпусната.)

№ 3

Тайна конвенция между Русия и Австро-Унгария, сключена в Будапеща 3/15 януари 1877 г.

Чл. I. Високите договарящи страни, считайки, че християнското и мюсюлманското население на Босна и Херцеговина е твърде смесено, за да може да се очаква действително подобряване на неговата участ само от автономното им устройство, се договориха помежду си да поискат на Цариградската конференция за тези провинции само такова автономно управление, което не би излязло извън границите, установени в телеграмата от 30 декември 1875 г. и гаранцията на Берлинския меморандум. Поради това, че България се намира в условия, които повече благоприятствуват дейността на автономни учреждения, те поемат върху себе си задължението да искат на тази конференция за тази провинция по-широка автономия, придружена със сериозни гаранции.
Чл. II. В случай че преговорите не доведат до желания резултат и последва разрив с последваща война между Русия и Турция, императорското и кралско правителство формално се задължава да спазва по отношение на действуващата самостоятелно Русия доброжелателен неутралитет и доколкото това ще зависи от него, да парализира чрез дипломатическо въздействие опитите за намеса или колективно посредничество, които биха се опитали да предприемат други държави.
Чл. III. Ако на императорското и кралско правителство бъде предложено да вземе участие при поставяне в действие на договора от 15 април 1856 г., то ще се откаже от участие в него в предвиждания в тази конвенция случай и като не оспорва законната сила на договора, ще обяви неутралитет. То също така няма да окаже дейна подкрепа на ефективни действия, които биха могли да бъдат предложени въз основа на чл. VIII от договора от 30 март същата година.
……………..
Чл. VII. Н. в. австрийският император и пр. си запазва правото да избере момента и начина за завземането със свои войски на Босна и Херцеговина. Уговорено е, че тази мярка, без да е акт на солидарност със заемането на България от руските войски, нито по тълкуването й от правителството на н. имп. и крал. величество, нито при провеждането й на дело, не трябва да има враждебен характер по отношение на Русия. Също така и интервенцията на руската армия в Турция не трябва да има нито по разбирането на императорското руско правителство, нито в изпълнението враждебен характер по отношение на Австро-Унгария.
Чл. VIII. Високите договарящи страни се задължават взаимно да не разпространяват военните операции: н. в. австрийският император и пр. – върху Румъния, Сърбия и Черна гора, а н. в. всеруският император – върху Босна, Херцеговина, Сърбия и Черна гора.
Сърбия, Черна гора и разделящата тези две княжества част от Херцеговина образуват непрекъсната неутрална зона, през която армиите на двете империи няма да имат право да минават, предназначена да предотврати всеки непосредствен контакт на последните. При това обаче е уговорено, че императорското и кралско правителство няма да се противопоставя на съгласуваните действия на сръбските и черногорски сили извън пределите на държавите им съвместно с руските войски.
Чл. IX. Последствията от войната и териториалните изменения, които биха могли да се явят като резултат от възможното разпадане на Отоманската империя, ще бъдат уредени със специална конвенция.
Чл. X. Високите договарящи страни се задължават да пазят в тайна условията на тази конвенция.
………..
Допълнителна конвенция
……….
Чл. 1. Двете високи договарящи страни, като имат за крайна цел подобряване на участта на християните и желаейки да отстранят възможността за какъвто и да е план за значителна анексия, която би могла да наруши мира и равновесието в Европа, което не влиза в техните намерения и което не би било в интерес на двете империи, се съгласиха да ограничат своите възможни анексии до следните територии:
Австрийският император – Босна и Херцеговина, като се изключи частта, която се намира между Сърбия и Черна гора, относно която двете правителства ще се договорят, когато настъпи момент да разполагат с нея.
Всеруският император – в Европа онези части на Бесарабия, с които биха се възстановили старите граници на империята до 1856 г.
Чл. 2. Високите договарящи страни се задължават да си оказват взаимна дипломатическа подкрепа, ако териториалните изменения, които биха довели до война или разпадане на Отоманската империя, станат предмет на колективно обсъждане от великите държави.
Чл. 3. ... В случай на териториални изменения или разпадане на Отоманската империя изключва се образуването на голяма сплотена славянска или друга държава; напротив, България, Албания и останала Румелия биха могли да станат независими държави; Тесалия, част от Епир и остров Крит могат да бъдат присъединени към Гърция. Цариград с граничещата територия, границите на която подлежат на установяване, би могъл да стане свободен град.
Техни величества констатират, че не желаят никакви изменения в тези предположения и отново заявяват своето желание да ги запазят като основа за своята по-нататъшна политика.
Чл. 4. Високите договарящи страни се задължават да пазят в тайна условията на тази конвенция. ...
Публ. в Международни актове и договори (1648-1918), с. 138-140.

№ 4

Протокол, подписан от Русия, Германия, Австро-Унгария Франция, Великобритания и Италия по балканските въпроси

сключен в Лондон  на 19/31 март 1877 г.

Държавите, които предприеха съвместното умиротворяване на Изтока и които помогнаха за тази цел да се свика конференцията в Цариград, признават, че най-сигурният начин да се постигне поставената от тях цел се състои преди всичко в поддържане на толкова щастливо установилото се между тях съгласие и в новото съвместно потвърждаване на предприеманото от  тях общо участие за подобряване съдбата на християнското население в Турция и за реформите, които трябва да бъдат въведени в Босна, Херцеговина и България и които Портата прие при условие за самостоятелното им приложение.
Държавите приемат за сведение сключването на мир със Сърбия.
Колкото се касае до Черна гора, държавите считат за желателно, предвид по-здравото и дълготрайно омиротворяване, границите й да бъдат изправени и да бъде позволено  свободното плаване по Бояна.
В сключеното вече споразумение и това, което ще се сключи между Портата и двете княжества, държавите виждат крачка, направена по пътя на умиротворяването, което представлява предмет на тяхното общо желание.
Те приканват Портата още повече да заздрави това умиротворяване, като върне войските в мирновременно положение, с изключение на онова тяхно количество, което е необходимо за поддържане на реда и за привеждане в изпълнение във възможно непродължително време на необходимите реформи за спокойствието и благосъстоянието на онези провинции, за участта на които конференцията беше загрижена. Държавите признават, че Портата е изявила готовност да приведе в изпълнение голяма част от тези реформи. Особено те приемат за необходимо сведение циркуляра на Портата от 13 февруари 1876 г. и заявленията, направени от Отоманското правителство през време на конференцията и след нея чрез неговите представители.
Държавите имат намерение да упражняват бдителен надзор чрез своите представители в Цариград и чрез местни агенти за изпълнение на обещанията на турското правителство.
Ако държавите още веднъж се измамят в своето очакване и положението на християнските поданици на султана не би било подобрено в такава степен, че да се предотврати връщането на онези усложнения, които периодически нарушават спокойствието на Изток, те считат за свой дълг да заявят, че такова положение на нещата би било в несъгласие с техните интереси и тия на Европа изобщо.
В такъв случай те си запазват правото съвместно да обсъдят мерките, които ще признаят за най-действени, за да се осигури благосъстоянието на християнското население и изгодите на общия мир.
Съставен в Лондон на 19/31 март 1877 г.
Публ. в Международни актове и договори (1648-1918), с. 140-141.

№ 5

Нота на руското правителство за скъсване на дипломатическите отношения с Турция

не по късно от 4 април 1877 г.

Предписание на княз А. М. Горчаков до А. И. Нелидов за връчване на нота на турското   правителство   за   скъсване на дипломатическите отношения и текстът на нотата.

С шифър: В понеделник ви отправям нота за разрива. След получаването й връчете я късно вечерта на 11 (23) април след като всички заминете за Буюкдере. Ако нотата закъснее, формулирайте я в та­къв смисъл: Ние изчерпахме всички способи за примирение. От­казът на Портата от протокола и декларацията прекъсват преговорите и всяка надежда за достигане на необходимите гаранции. Вие имате заповед да скъсате отношенията и да напуснете Турция с персонала и консулите резиденти. Дръжте Портата отговорна за безопасността на нашите поданици, християни и чужденци.
Срокът 11 (23) април е задължителен.
Приложение
Императорският кабинет изчерпа всички мирни средства за уста­новяване на траен мир на Изток по пътя на споразуменията между великите държави и Портата.
Начинът, по който османското правителство отклони всички последователно направени му предложения, и отказът, който противо­постави на протокола, подписан в Лондон 19 (31) март, а също и декла­рацията, съпровождаща този акт, не оставят нито повече място за пре­говори, нито надежда за съглашение, основаващо се на желанието на Портата да предостави исканите от Европа гаранции в името на всеоб­щия мир.
Императорът, моят августейши господар, ми нареди във връзка с това да скъсам дипломатическите отношения и да напусна Констан­тинопол с персонала на посолството и с руските консули. Същевременно имам заповед от Негово Императорско Величество да обърна внимание на Портата за голямата отговорност , която лежи върху нея, ако ня­къде на територията на Османската империя бъде поставена под за­плаха безопасността не само на нашите поданици, но и на всички хри­стияни – поданици на султана или чужденци.
Печата се по Освобождение Болгарии от турецкого ига, т. I, стр. 632–633. Публ. в Хр. Христов, Н. Генчев, Българско възраждане. С., 1969, с. 507-508.

№ 6

Манифест на руския император Александър ІІ за обявяване на Руско-турската война

Кишинев, 12 април 1877 г.

МАНИФЕСТ
НА
ЦАРЯ ОСВОБОДИТЕЛЯ АЛЕКСАНДЪР II

(Издаден на 12 април 1877 г. в Кишинев, с кой­то се обявява Руско-турската война).

С Божия милост Ние Александър II, Император и Самодержец Всеросийски, Цар Польски, Великий княз Финландский и пр., и пр.
На всичките ни любезни верноподаници е из­вестно живото участие, което ний винаги сме земали, в съдбите на угнетеното християнско население в Турция. Желанието да се подобри и осигури неговото положение е било разделено с нас и от целия Руски народ, който изказа готовността си за нови жертви, за да облекчи участта на християните в Балканский полуостров.
Кръвта и достойнството на нашите верноподаници са били винаги скъпи за нас; цялото ни царствувание свидетелствува за нашата постоянна грижа да съхраним за Русия благословението намира. Тая гри­жа не ни напусна и при печалните събития, които ста­наха в Босна–Херцеговина и България. Ний си пос­тавихме първоначално за цел да направим по-сносно положението на източните християни, чрез мирни преговори и съглашения със съюзните, дружествени нам, велики европейски държави. Ний не преставахме да се стремим в продължение на две години да убедим пор­тата за такива реформи, които можаха да оградят християните в Босна–Херцеговина и България от про­извола на местните власти. Изпълнението на тия рефо­рми произтичаше всецяло от прежните задължения, приети тържествено от портата, пред лицето на цяла Европа. Нашите условия, подкрепени от съвкупните дипломатически настоявания на другите правителства, не доведоха, обаче, до желаната цел. Портата остана непреклонна в решенията си, отказ във всяко истинско обезпечение безопасността на християните си поданици и отхвърли постановленията на Цариград­ската конференция. Като искахме да опитаме всевъзможни начини за съглашения, само да се убеди Порта­та, ний предложихме на другите кабинети да съставят особен протокол, в който да се отнасят най-съществените изменения на Цариградската конференция и да се прикани турското правителство да се присъедини към тоя международен акт, който изразява крайния предел на нашите миролюбиви настоявания, но наши­те миролюбиви очаквания не се сбъднаха: Портата не-отстъпи на единодушното желание на християнска Ев­ропа и не се присъедини към изложените в протоко­ла заключения.
Като изчерпахме до край миролюбието си, Ний сме принудени от високомерното упорство на Портата да пристъпим към по-решителни действия; туй се налага и от чувството на справедливостта и от чув­ството на собственото ни достойнство. Със своето отказвание, Турция ни туря в необходимост да се обърнем към силата на оръжието. Дълбоко проникна­ти от убеждението за правотата на Нашето дело, Ний в смиреното си упование на помощта и мило­сърдието на Всевишния, обявяваме на всичките ни верноподаници, че е настъпило времето, предвидено в ония наши думи, на които единодушно се отзова цяла Русия. Ний изказваме намерение да действуваме самостоятелно, когато ще, видим това за нужно и се поиска от честта на Русия.
Сега като призоваваме Божията благословия на доблестната ни войска, Ний и заповядахме да навлязат в пределите на Турция.
Издаден в Кишинев на 12 апр. 1877 г. хиляда осемстотин седемдесет седмо лето от Рождество Христово и двадесет и трето от нашето царувание.
Александър.
Публ. в Руско-турската война (1877- 1878) и българското опълчение действующо в същата война. Първата превод от руския вестник “Новое время”, а втората съставил издателя Васил Т. Миланов, опълченец. Свищов, 1902, с. 1-2. Вж. и Документи за дейността на русите по уредбата на гражданското управление в България от 1877-1879 год. Събрал и коментирал бившият чиновник в канцеларията на имперския руски комисар в България статски съветник Муратов. С., 1905, с. 75-76.

№ 7

Сан-Стефански прелиминарен договор.

Подписан в Сан Стефано на 3 март 1878 г.

Чл. 1. За да се тури край на постоянните разпри между Турция и Черна Гора, ще се оправи границата, която разделя двете зе­ми, съобразно с прибавената тук карта, по следующия начин:
От планината Добростица границата ще следва по линията показана от Цариградската конференция през Билек до Корито. Оттук новата граница ще иде към Гачко (Метохия и Гачко ще принадлежат на Черна Гора) и към съединението на Пива с Тара, като възлезе на север по Дрина до нейното вливане в Лим, източната граница на княжеството ще върви по последната река до Преполье ще се отправи през Рошай до Суха планина (Гигор и Рошай ще прина­длежат на Черна Гора). Като включи в себе си Ругово, Плава и Гусине ще върви по пограничната линия на бърдото Шлеб, Паклен и на длъж по границата на Северна Албания през гребена на планините Копривник, Баба връх, Бор връх до най-високия връх на плани­ната Проклета. От тази точка границата ще се отправи през върха Бишашик и ще отиде в права черта към езерото Ижечени Хоти; като прореже Ижечени Хоти и Ижечени Кастрати, ще мине през Шкодренското езеро и ще се спре при Бояна, по течението на която ще върви до морето. — Никшич, Гачко, Шпуц, Подгорица, Забляк и Антивари ще останат на Черна Гора.
Една европейска комисия, в която Високата Порта и правителството на Черна Гора ще бъдат застъпени, ще се натовари да установи дефинитивните граници на княжеството. Тази комисия ще на­прави на мястото, според общото определение на границите някои и други изменения, които счете за необходими и справедливи, като вземе пред вид интересите и спокойствието на двете земи, и като даде непосредствено съответното възнаграждение в това отно­шение.
Плаването по Бояна, което постоянно е давало повод за разспри между Високата Порта и Черна Гора, ще се определи чрез един особен правилник, който ще се изработи от споменатата Европей­ска комисия.
Чл. 2. Високата Порта припознава окончателно независимостта на княжество Черна Гора.
Едно споразумение между Руското императорско правителство, Турското правителство и Черна Гора ще определи отпосле характера и формата на взаимните отношения между Високата Порта и княже­ството, именно относително назначението на черногорски агенти в Цариград и в някои места в Турската държава, дето се намери за нужно, относително предаването на престъпници забягнали в едната или в другата земя и касателно подчинението на турските закони черногорците, които пътуват или живеят в турската дър­жава, съобразно с началата на международното право и обичаите които се отнасят до черногорците.
Един договор ще се сключи между Високата Порта и Черна Гора за решаване въпросите, които се отнасят до взаимните отноше­ния на жителите на пограничните окръжия на двете земи и до военните постройки на тези погранични места. Точките по които не би могло да се достигне до едно споразумение, ще се решават чрез арбитража на Русия и Австро-Унгария.
За напред, ако произлязат спорове и недоразумения, с изклю­чение на онези, които стават по причина на нови искания на земя, Турция и Черна Гора ще предоставят изравнението на тези несъгласия на Русия и Австро-Унгария, които заедно ще ги решават чрез арбитраж.
В десет дена, след подписването на предварителните условия на мира, черногорските войски ще изпразнят местата, които не вли­зат в гореизложеното очертание на границата.
Чл. 3. Сърбия се припознава за независима.
Нейната граница, теглена върху прибавената тук карта, ще следва коритото на река Дрина, като остави Мали Зворник и Закар на Сърбия и на длъж по старите граници отиде до устието на потока Дезево при Столац. Оттук границата следва по течението на този поток до реката Рашка и сетне по течението на тази река до Нови Пазар. От Нови Пазар, като възлезе по потока, който тече покрай селата Мекине и Трговище, чак до устието му, границата се от­правя през Божур планина в долината на Ибър и слиза по потока, който се влива в тая река при селото Рибаник. После следва по течението на реките Ибър, Ситница, Лаб и потока Батинце до извора му (на Гранатница планина). Оттук границата следва по височините, ко­ито делят водите на Крива и Ветърница и като достигне по най-късата линия: до последнята река при устието на потока Мировочка, за да отиде нагоре по нея, преминава Мировочка планина и слиза към Мо­рава при селото Калиманци. От тая точка границата се спуща по Мо­рава до реката Власина при селото Стайковци. Като възлезе по тая последната, както и по Любевазда и потока Кукувице, ще мине през Суха планина, по течението на Врило до реката Нишава и ще слезе по тази река до селото Крупац, достигайки по най-краткия път ста­рата сръбска граница на югоизток от Караул баре, по която ще върви до Дунава.
Ада кале ще се изпразни и събори.
Една турско-сръбска комисия ще установи окончателните гра­ници на мястото в присъствието на един руски комисар, в разстояние на три месеца и ще реши окончателно въпросите, които се отнасят до островите на Дрина. Един български делегат ще се приеме да участвува в делата на комисията, когато тя ще се занимава с границата между Сърбия и България.
Чл. 4. Турците, които притежават имоти в присъединената земя със Сърбия и които биха пожелали да се изселят из княжеството, ще могат да запазят в Сърбия недвижимите си имоти, като ги дават под наем или под управлението на други лица. Една Турско-Сръбска комисия, в която ще вземе участие и един руски коми­сар ще се натовари да реши в разстояние на две години, окончачателно, относящите се по този предмет въпроси, с които са свър­зани турски интереси. Тази комисия ще бъде същевременно натоварена да установи в разстояние на три години начина за продаване на имуществата, които принадлежат на правителството или са вакъф, и да реши въпросите, които се отнасят до интересите на частни лица, които би се намирали в някое съотношение към вакъфите. До сключ­ването на един непосредствен договор между Турция и Сърбия сръбските поданици, които се спират в Турция или пътуват ще се ползуват от общите принципи на  международното право.
Петнадесет дни, след подписване на първоначалните условия на мира, сръбските войски ще изпразнят местностите, които не влизат в гореизложеното очертание.
Чл. 5. Портата признава независимостта на Румъния, която ще заяви своите права за военно обезщетение, което трябва да се опре­дели между нея и Турция.
До сключването на един договор непосредствено между Тур­ция и Румъния, румънските поданици в Турция ще се ползуват от всичките права, които са гарантирани на поданиците на европей­ските сили.
Чл. 6. България ще бъде автономно, подвластно княжество с народно християнско правителство и народна милиция.
Окончателните граници на българското княжество ще се установят от една Руско-Турска комисия преди изпразването на Румелия от руските войски. Тази комисия в работата си ще вземе предвид нужното изменение на общото очертание на границите, според началата на народността в болшинството на пограничните жители, съобразно с основните положения на мира, тъй също и топографическите нужди и практическите интереси за съобщенията на местното население.
Пространството на Княжество България е показано в общи черти в тук приложената карта, която ще служи за основание при окончателното определяне на границите. Като остави новата граница на княжество Сърбия, пограничната черта ще следва западната гра­ница на каазата Враня по бърдото на планините Кана даг. След като се възвие, тя ще следва към западните предели на каазите Куманово, Кочани, Калканделе до планината Кораб; от тук по реката Велещица до съединението й с Черна Дрина. Като се отправи на юг по Дрина и западната граница на Охридската кааза, към планината Кина, границата следва по западните предели на каазите Корча и Старово до планината Грам. После достига границата през Костурското езеро, реката Мъгленица, по течението на която следвайки, минава южно от Янина (Вардар Енидже) и се отправя през усти­ето на Вардар и през Галико към селата Парага и Сарай кьой; от тук през средата на езерото Бешик гьол ще върви към усти­ето на реките Струма и Кара су, и покрай морското крайбрежие до Буру гьол; после границата отива в северозападно направление към планината Чал тепе и през Родопските бърда до планината Крушово, през Кара Балкан, Ешек Колаги, Чепелион, Караколас и Ишиклар до реката Арда. Оттук границата ще се отправи в на­правление към гр. Мустафа паша, и като остави Одрин на юг, през селата Суютлу, Кара Хамза, Арнаут кьой, Акарджа и Енидже ще допре до реката Теке дереси. После ще следва течението на Теке дереси и Чорлу дереси до Люле Бургаз и оттук през реката Суджак дере до селото Серген през височините, границата ще се от­прави направо към Хеким Табиеси, гдето ще допре до Черно море. Побрежието на Черно море ще остави границата при Манкалия, и направлявайки се на длъж до южната страна на санджака Тулча, ще свърши на Дунава над Расово.
Чл. 7. Князът на България ще се избира от населението свободно и ще се потвърди от Портата в съгласие със Силите. Никой член от царствующите династии на Великите Европейски Сили не може да бъде избран за княз на България.
В случай, че би останало вакантно княжес[ко] достойнство на Бълга­рия, избирането на Княз ще стане при същите условия и форми.
Едно събрание от български първенци (нотабили), свикано в Пловдив или Търново, ще изработи, преди избирането на княза, под наблюдението на един императорски руски комисар и в присъствието на един Турски комисар организацията на бъдащето упра­вление на България, както стана в Крайдунавските княжества в 1830 год. след мира в Одрин.
В местата, гдето българите са смесени с турци, гърци и власи (куцовласи) или с други, ще се вземат във внимание при изработването на органически устав, правата и интересите на тия на­родности.
Въвеждането на новото управление в България и надзора за неговото прилагане ще се повери за две години на един Руски комисар. На края на първата година от въвеждането на новото управле­ние, Европейските кабинети — ако се счете за нужно и ако върху това се достигне до известно споразумение между Русия, Високата Порта и Европейските кабинети — ще бъдат присъединени специални деле­гати към Руския комисар.
Чл. 8. Турската войска няма да пребивава повече в България и всички крепости ще се съборят на разноски на местното правител­ство. Високата Порта ще има право да разполага с военните при­паси и други ней принадлежащи предмети, които са останали в кре­постите, изпразнени по силата на примирието, сключено на 19/31 яну­ари, както и върху онези предмети, които се намират в крепостите Шумен и Варна.
До съвършеното образуване на туземна милиция, достатъчна за запазване на порядъка, безопасността и спокойствието, и на която числото по-късно ще се определи, чрез споразумение между Турското правителство и Руския императорски кабинет, руските войски ще окупират страната и в случай на нужда ще указват съдействие на комисаря. Това военно завземане (окупация) на страната ще има приблизителен срок от две години.
Числото на руския окупационен корпус състоящ се от 6 дивизии пехота, две дивизии конница, която ще остане в България след изпразването на Турция от Императорската войска, не може да бъде повече от 50 000 души; окупираната земя ще тегли разнос­ките за подържането на тази войска. Руската окупационна войска в България ще се съобщава с Русия не само чрез Румъния, но и чрез Черноморските пристанища Варна и Бургас, гдето тя през време на окупацията ще може да си направи нужните й складове.
Чл. 9. Количеството на годишния данък, който България ще плаща на Турция като го внася на оная банка, която по-късно ще бъде означена от Портата, ще се определи чрез едно споразумение между Русия, Турското правителство и другите Европейски кабинети на края на първата година от функционирането на новите учреждения. Този данък ще се определи според средното число на приходите от цялата територия на княжеството.
България ще поеме върху си задълженията и тежестите на Турското правителство, срещу дружеството на железниците Русчук — Варна, по споразумение между Високата Порта, правителството на княжеството и администрацията на дружеството. Уреждането на други железни линии, които минават през княжеството също се предоставя на споразумението между Високата Порта, правителството на България и администрациите на интересующите се компании.
Чл. 10. Високата Порта ще има право да си служи с един път през България за превозване на войските и на военните си припаси и храни в онези провинции, които лежат отвъд княжеството и обратно. За да се избегнат затрудненията и недоразуменията между Високата Порта и правителството на България, ще се направи един особен правилник, който ще обезпечава военните нужди на Високата Порта. Тоя правилник ще се приготви в разстояние на 3 ме­сеца от утвърждението на настоящия акт.
От само себе си се разбира, че това право се отнася само за редовните царски войски, и че следователно, нередовните, башибозу­ците и черкезите са съвършено изключени от него.
Високата Порта си запазва още правото да прекарва през княжеството пощата си и да държи една телеграфна линия. Тези два пункта ще се наредят по горепоменатия начин и за горепоменатия срок.
Чл. 11. Турски или други землевладелци, които биха отишли да живеят вън от княжеството, ще могат да задържат недви­жимия си имот в княжеството, като го дадат на други в наем или под управление. Турско-Български комисии, под наблюдение на Руски комисари, ще заседават в центровете на населението, за да решат окончателно в продължение на две години всички въпроси, които се касаят до признаването на недвижимия имот, и с които са свързани интересите на турци и на други.
Подобни комисии ще бъдат натоварени да решат в разстояние на две години всички въпроси, които се отнасят до начина на про­даването, експлоатирането или употреблението в полза на Високата Порта, на държавните имущества и на Вакъфите. На края на горе­поменатия срок от две години, всичкия имот не потърсен ще се продаде публично и сумата му ще се употреби за поддържане на хри­стиянски и турски вдовици и сираци — жертва на последните събития.
Жителите на Княжество България, които пътуват или живеят в други части на Европейска Турция, ще се подчиняват на турските закони и власти.
Чл. 12. Всички крайдунавски крепости ще се съборят. За напред не ще има никакви укрепления по бреговете на Дунава, нито военни кораби във водите на княжествата: Румъния, Сърбия и България, с изключение на обикновените стационери и леки кораби за изпълнение на речната полиция и митническото управление.
Правата, обязаностите и преимуществата на международната ко­мисия по долния Дунав остават непокътнати.
Чл. 13. Високата Порта поема върху себе си възстановяване плаването на Сулинския ръкав и обезщетението на частните хора, чиито имущества са пострадали вследствие войната и прекъс­ване плаването по Дунава, като определи за този двоен разход една сума от 500 хиляди франка от ония суми, които й дължи Дунавската комисия.
Чл. 14. В Босна и Херцеговина ще се въведат незабавно Евро­пейските предложения, които се съобщиха в първото заседание на Цариградската конференция на турските пълномощници, с онези, ко­ито ще станат по общо споразумение между Високата Порта, Руското и Австро-Унгарско правителства. Недоборите не ще се изискват, а текущите доходи на тези провинции до 1 март 1880 г. ще се употребяват изключително за обезщетенията на домочадията на бежанците и на онези жители, които бяхa жертва на последните събития без разлика на народност и религия, както и за местните нужди на стра­ната. Сумата, която след този срок ежегодно ще се плаща на цен­тралното правителство, ще се определи по особено споразумение между Турция, Русия, и Австро-Унгария.
Чл. 15. Високата Порта се задължава да въведе добросъвестно в о[стро]в Крит органическия устав от 1868 г., като има предвид желанията, изразени вече от туземното население.
Подобен устав, съобразен с местните нужди, ще се въведе тъй също и в Епир и Тесалия и в другите части на Европейска Турция, за които настоящия акт не предвижда особена администра­тивна организация.
Особени комисии, в които туземното население ще вземе ши­роко участие, ще се натоварят във всяка провинция, за да изработят подробностите по новия устав. Резултатът от техните работи ще се подложи на разглеждане от Високата Порта, която, преди да ги тури в действие, ще се посъветва с Руското правителство.
Чл. 16. Понеже, в изпразнените от руските войски места, заемани от тях в Армения, и които ще се повърнат на Турция, би могло да даде повод на сплетни, които биха могли да бъдат опасни за добрите отношения на двете земи, то Портата се задължава без отлагане, да тури в действие подобренията и реформи­те, които се налагат от местните нужди на провинцията населени от арменци, и да гарантира тяхната безопасност от кюрдите и черкезите.
Чл. 17. Пълна и неограничена амнистия ще дарува Високата Порта на всички отомански поданици, които са се компрометирали в послед­ните събития, и всички лица, които са затворени или заточени по тоя повод тутакси ще се освободят.
Чл. 18. Високата Порта ще вземе в особено внимание мнението изразено от комисарите на посредническите сили относително владе­нието на градът Котур, и се задължава да направи потребното за окончателното определяне на турско-персийската граница.
Чл. 19. Военното обезщетение и загубите причинени на Русия, които Н. В. Руския Император иска, и които Високата Порта се задължава да заплати са следующите:
а. 900 милиона рубли военни разноски (поддържане на войската, попълване припасите, и военните поръчки);
б. 400 милиона рубли за загубите и повредите, които се нанесоха на южното крайбрежие на Русия, на експортната търговия, на индустрията и на железниците;
в. 100 милиона рубли за повреди и загуби, причинени от нашествието в Кавказ;
г. 10 милиона рубли обезщетение за интересите на руските поданици и заведения в Турция.
Всичко 1410 милиона рубли.
Като взема във внимание финансовите затруднения на Турция, и в съгласие с желанието на Н. В. Султана, Руския Цар се съгласява да замени изплащането на по-голямата част от горната сума със следните териториални отстъпки:
а. Тулчанският санджак, т. е. каазите Килия, Сулина, Махмудие, Исакча, Тулча, Мачин, Баба даг, Хърсово, Кюстенджа и Меджедие, както и островите на делтата и Змийните острови, понеже Русия не желае да вземе тия земи и островите на делтата, запазва си правото да ги размени срещу онази част от Бесарабия, която тя отстъпи по силата на Парижкия Трактат в 1856 г. и която на юг се определя от долината на Килийския ръкав и устието на Стари Стамбул. Въпросът за разделението на водите и за риболовството ще се реши от една Руско-Румънска комисия в разстояние на една година, след одобрението на мирния договор.
б. Ардахан, Карс, Батум, Баязид, и територията до Соганлък. В общи черти новата граница ще има следующия вид: като остави бреговете на Черното море, границата ще следва гребена на планините, които делят притоците на реките Хопа и Чарух до селата Халат и Бешагет; после границата отива през върховете на планините Дервеник Геки, Хорчезор и Беджегин даг, през гребена, който дели притоците на реките Фортум чай и Чарух и през височините при Яла Векин до селото Векин Килиса на река Фортем Чай; оттук следва границата по бърдото Севри даг до пла­нинския проход със същото име, като мине на юг от селото Нориман; тя ще се възвие после към югоизток, ще иде към Зевин за селата Хардост и Хорасан, ще се упъти на юг през бърдото на Соганлук до селото Гиличман; после през гребена на Шариан даг, ще стигне 10 верста южно от Хамур в прохода на Мурад чай. После границата ще отиде на длъж по гребена на Аллах даг и по върховете на Хоре и Тандуре южно от долината на Баязид, и ще удари на старата турско-персийска граница на юг от езерото Казъл гьол.
Окончателните граници на територията, присъединена към Русия, които са означени на прибавената тук карта, ще се определят от една комисия състояща се от руски и турски делегати. Тая комисия при работите си ще има пред вид, както топографията на местата, тъй и условията за доброто управление и за спокойствието на страната.
в. Земите споменати в а) и б) ще се отстъпят на Русия в замяна на сумата един милиард и сто милиона рубли.
Колкото се отнася до остатъка от обезщетението, с изключение на 10-те милиона, дължими на руските поданици и заведения в Тур­ция, т. е. до 300 милиона рубли, начинът за тяхното плащане и нужните гаранции ще се определят по споразумение между Руското Императорско правителство и това на Н. В. Султанът.
г. 10-те милиона рубли, които се искат за обезщетение на руските поданици и заведения в Турция, ще се плащат постепенно — след като исканията на заинтересуваните лица и учреждения се разгледат от Руското посолство в Цариград и се съобщят на Високата Порта.
Чл. 20. Високата Порта ще вземе действителни мерки, за да свърши по приятелски начин всички висящи от няколко години спорове на руските поданици, които полюбовно ще обезщети като без отлагане тури в изпълнение съдебните решения.
Чл. 21. Жителите на земите отстъпени на Русия, които би по­желали да живеят вън от тези земи, са свободни да се оттеглят, като продадат недвижимия си имот. За тази цел им се дава срок от три години, след одобрението на настоящия акт. След тоя срок жителите, които не са се изселили и не са продали недвижи­мия си имот ще останат руски поданици. Недвижимия имот, който принадлежи на държавата или на богоугодни заведения, лежащи вън от споменатите земи, трябва тъй също в срок от три го­дини да се продаде по начин, който ще се установи от специална руско-турска комисия. Същата комисия ще се натовари да определи начина, по който турското правителство ще може да си вземе обратно военните и боеви припаси, храната и държавния имот, който би се намерил в местата, отстъпени на Русия, а сега още незаети от руската войска.
Чл. 22. Руските духовни лица, поклонници и калугери, които пътуват и живеят в Европейска и Азиатска Турция, ще се ползу­ват със същите права, преимущества и привилегии, каквито имат духовните лица на другите народности. Правото на официална за­щита се признава на Императорското Руско посолство и на руските консулства, както по отношение на споменатите лица, тъй и на техните имущества, духовни заведения и благотворителните учреждения в Светите места и другаде.
Атонските руски калугери (монаси), ще запазят прежните си имущества и привилегии и ще се ползуват в трите монастира, които им принадлежат, както и в принадлежащите към тях учрежде­ния със същите права и привилегии, каквито са дадени и на другите духовни заведения и монастири в Атон.
Чл. 23. Всичките трактати, договори и задължения, които са сключени по търговски въпроси, по подсъдност и относно положе­нието на руските поданици в Турция и които вследствие войната бяха изгубили силата си, влизат отново в сила, с изключение на ония ограничения, които настоящия трактат отменява. Двете прави­телства влизат отново по всички задължения от търговски характер, както и други, в същото положение, в каквото се намираха преди обявяване на войната.
Чл. 24. Босфора и Дарданелите ще бъдат отворени, както във военно, тъй и в мирно време за търговските кораби на неутралните държави, които (кораби), излизат от руските пристанища или оти­ват в тях.
Високата Порта се задължава следователно, да не поставя за напред пред пристанищата на Черното и Азовско морета фиктивен блокус, с който би се отдалечила от духа на декларацията, подписана на 4 април 1856 год.
Чл. 25. Руската войска ще изпразни Европейска Турция, освен България, в три месеца след сключване на окончателния мир между Н. В. Руския Император и Негово Величество Султана.
За да се спечели време и да се избегне дългото задържане на руски войски в Турция и Румъния, една част от императорската войска може да се отправи към пристанищата на Черното и Мраморно морета, за да отплува за Русия с кораби, които принадлежат на руското правителство, или които ще бъдат наети за тая цел.
Азиатска Турция ще се изпразни в разстояние на шест месеца след сключването на окончателния мир, и руските войски ще могат да отплуват от Трапезунд, за да се върнат през Кавказ или Крим в Русия.
Изпразването ще почне тутакси след размяната на ратификациите.
Чл. 26. Догдето императорските войски стоят в местата, които според настоящия акт ще се върнат на Високата Порта, управ­лението и порядъка ще останат в същото положение, както са били през време на окупацията. Високата Порта през това време и до съвършеното оттегляне на всички войски не може да вземе никакво участие в управлението.
Турските войски не могат да влизат в местата, които ще се възвърнат на Високата Порта и Високата Порта не може да упраж­нява в тях своята власт, до гдето не се предизвести за всяко место и всяка област, които ще се изпразнят от руските войски, назна­чения от Високата Порта за тая цел офицер.
Чл. 27. Високата Порта се задължава да не преследва по никой начин и да не позволява да се преследват турските поданици, които са се компрометирали поради сношенията им с руските войски във време на войната. В случай, че някои лица бих желали да последват със своите фамилии руските войски, турските власти няма да се противят на това.
Чл. 28. Тутакси, след потвърждение на първоначалните усло­вия на мира, военнопленниците ще се повърнат взаимно от едната и от другата страна под грижата на особени комисари, които ще се назначат от двете страни, и които ще отидат за това в Одеса и Севастопол. В разстояние на шест години турското правителство ще изплати в 18 вноски всичките разноски по издържането на пленниците, които ще му се върнат, според сметките представени му от горепоменатите комисари.
Размяната на пленници, между отоманското, румънското, сръбското и черногорското правителства, ще се извърши на същите осно­вания. Само в паричните изплащания числото на повърнатите от турското правителство пленници ще се изважда от числото на тия, които ще му се повърнат.
Чл. 29. Настоящия акт ще се одобри от Т. Величества Руския цар и Султанът на Отоманите, и ратификациите ще се разменят в продължение на 15 дни, или ако може по-рано, в Петерсбург, гдето същевременно ще стане споразумението, где и кога условията на настоящия акт ще се облечат в тържествената форма, присъща на мирните договори. Впрочем, от само себе се разбира, че всич­ки договорящи страни се считат формално свързани чрез настоя­щия акт от минутата на неговото потвърждение.
За уверение на това, пълномощниците на двете страни подписаха тоя акт и сложиха печатите си.
Направен в С. Стефано на деветнадесети февруари, хилядо осемстотин седемдесет и осма година.
Подписали: Граф Н. Игнатиев, Нелидов, Савфет, Садуллах.
Последна алинея на чл. 9-и от акта по предварителните прего­вори за мира, подписан днес, 19 февруари (3 март) 1878 г., която е била пропусната и която съставлява неразделна част от речения член:
Жителите на Българското княжество, които ще пътуват или ще се установят в другите части на Отоманската империя ще се подчиняват на отоманските закони и власти.
Сан Стефано, 19 февруари (3 март) 1878 год.
Подписали: Граф Н. Игнатиев, Нелидов, Савфет, Садуллах.
Публ. в Д-р Б. Кесяков, Принос към дипломатическата история на България (1878-1925). С предговор от проф. Ст. Баламезов. С., 1925, с. 306-316 и в Г. П. Генов, Международни актове и договори засягащи България. С обяснителни бележки и една карта на България и съседните страни. С., 1940, с. 238-273. Вж. и От Сан Стефано до Париж (1878-1947. Най-важните договори на България.съставителство, предговор и библиография Ц. В. Билярски. С., 2009, с. 30-40.

№ 8

Конвенция за окупация на остров Кипър от Англия. Отбранителен съюз между Великобритания и Турция

4 юни 1878 г.

…………….
Чл. 1. В случай че Батум, Ардахан, Каре или някой от тези градове бъдат задържани от Русия и ако в бъдеще бъде направен някакакъв опит от Русия да се сдобие с някоя друга част от териториите на н. и. в султана в Азия, определени с окончателния мирен договор, Англия се задължава да се присъедини към н. и. в. султана за защита на въпросните територии със силата на оръжието..
В замяна Н. И. В. Султанът обещава на Англия, да въведе необходимите реформи (които ще бъдат установени по-късно от двете сили) в областта на управлението и закрилата на християните и други поданици на Високата Порта, които се намират на въпросните територии; за да може да се даде на Англия възможност да осигури необходимите средства за изпълнение на своето задължение, н. и. в. султанът се съгласява освен това остров Кипър да бъде окупиран и управляван от нея.    Публ. в Международни актове и договори (1648-1918), с. 141-142.

№ 9

Конвенция, сключена между България и Русия за изплащането от България на Русия разноските по окупацията на Княжеството от Руските войски, съгласно Берлинския договор

Подписана в Петербург на 16 юни 1883 година. Утвърдена на 24 декември 1883 година. Публикувана в „Държавен вестник“, бр. 2/1884 година.

УКАЗ
№ 1144.
НИЙ АЛЕКСАНДЪР I.
С Божия милост и народната воля
Княз на България
Прогласяваме:
Народното Събрание прие, Ний утвърдихме и утвърдяваме следующата
КОНВЕНЦИЯ
за изплащанието от България на Русия разноските по окупацията на Княжеството от Руските Импер[аторски] войски, съгласно с определенията на Берлинский договор, сключена между България и Русия.

Правителството на Негово Височество Българският Княз и Правителството на Негово Величество Руският Император, желающи да регулират начинът на изплащанието към Русия, разходите по окупацията на Княжеството от Руските Императорски войски,
Съгласно с определенията на Берлинския договор, назначиха за свои пълномощници, именно:
Негово Височество Князът на България:
Управляющий Министерството на Външните Дела на Българското Княжество, Кириак А. Цанков, и Негово Величество Всеросийский Император:
Министъра си на Външните Дела и Държавний Секретар, Николай Гирс,
Които, като показаха пълномощията си, намерени в добра и надлежна форма, се съгласиха върху следующите членове:
Член I. Княжеското Българско Правителство припознава да дължи на Руското Императорско Правителство за разходите, по окупацията на Императорските Руски войски, съгласно с определенията на Берлинский договор сумата от десет милиона, шестстотин осемнадесет хиляди, двесте петдесет книжни рубли и четиридесет и три копейки.
Член II. Княжеското Правителство задължава се да изплати този дълг както следва:
На 1/13 септември 1884 г. четиристотин хиляди рубли; в разстояние на дванадесет години от 1881 до 1895, всяка една година по осемстотин хиляди рубли, които ще се плащат в два срока, на 1/13 януари, на 1/13 юли на всяка година, сиреч на всеки от тези два срока, по четиристотин хиляди рубли;
На 1/13 януари 1890 г. четиристотин хиляди рубли и на 1/13 юли от същата година остатъкът, двесте осемнадесет хиляди двесте петдесет рубли и четиридесет и три копейки.
Член III. Упоменатите изплащания във II чл. ще се правят от Княжеското Правителство на Народната Банка в София, в името и на заповедта на Императорското правителство в левове (или франки) според курсът на деня от датата на изплащанията.
Член IV. Императорското правителство отказва се от да изисква изплащанието на каквато и да е лихва, върху количеството на въпроснийт дълг, както за миналото време от началото на окупацията до датата на подписванието настоящето споразумение, тъй също и от датата на това подписвание до пълното издължение на дългът.
Член V. Настоящето споразумение ще се ратифицира, и ратификациите ще се разменят в С[анкт] Петерсбург, в едно разстояние от шест седмици, или по-рано, ако може да стане.
За удостоверение на което упълномощниците на двете страни подписаха настоящето, в два екземпляра, и приложиха печатите си.
Направено в С[анкт] Петерсбург на шестнайсети юни хиляда осемстотин осемдесет и третята година.
За Русия Гирс (м. п.)
За България К. А. Цанков (м. п.)
II. Заповядваме, щото настоящата Конвенция да се облече с Държавний Печат и обнародва в „Държавен Вестник“.
III. Изпълнението на настоящий указ се възлага на Наший Министерский Съвет.
Издаден в Нашат Дворец в София на 24 декември 1883 година.
На първообразното със собствената ръка на Негово Височество написано: Александър.
Приподписали: Председател на Министерския Съвет и Министър на Вътрешните Дела: Д. Цанков; Министър на Външните Дела и Изповеданията: М. Балабанов; Министър на Финансите: Г. Начович; Министър на Общите Сгради, Земледелието и Търговията: Т. Икономов; Министър на Правосъдието: К. Стоилов; Министър на Народното Просвещение: Д. Моллов.
Публ. във в. „Държавен вестник“, С., 1884, бр. 2, с. 10–11.
(Тук ще цитирам бележките на Д-р Б. Кесяков, които гласят: Съгласно чл. 22 от Берлинския договор се предвиждаше оставането в Княжество България и Източна Румелия на руски окупационни войски за срок от 9 месеца. Тия войски се определяха в състав от шест дивизии пехота и две дивизии конница в размер на не повече от 50 000 души. Разноските за издръжката им по изричния текст на договора трябваше да понесе окупираната от руските войски земя.
През май 1881 година в Петерсбург биде съставена комисия, която да определи точния размер на тия разходи. Със специален доклад („Журнал особаго совещания представителей Министерств“) същата определила като дължими, само ония разходи, които се отнасяли непосредствено до издръжката на окупационните войски – строеви и нестроеви. Окончателно фиксираната сума за периода от 1 януари до 1 август 1879 година възлизала на 21 236 500 книжни рубли и 87 копейки.
От тая сума половината – 10 618 250 кн. рубли и 43 Ѕ коп. останала като дълг на Княжеството, а другата – на автономната област (Източна Румелия). На 19 ноември 1881 година Руското Правителство с нота поискало изплащането на дългът. Обаче, поради още неустановеното финансово положение на Княжеството, чрез Конвенция, горното плащане било разсрочено за един период от 12 години, без лихви за миналото време до окончателното издължаване. Поради Съединението и разходите по Сръбско-българската война, плащанията още в самото начало били затруднени, нередовни. Към 1/13 януари 1891 година е била останала неиздължена сумата от 5 018 250 кн. рубли и 43 1/2 коп. Това е дало повод на 20 юли 1896 година да се постигне ново съглашение и разсрочване помежду двете правителства за срок от още 6 години. Едвам през 1902 година остатъка от още 3 600 000 кн. рубли бил ликвидиран от произведението на българския държ[авен] 5 % заем (гл. Д-р Б. Кесяков, Принос към дипломатическата история на България (1878–1925), с. 196).
Дългът на Източна Румелия за окупационните разходи, след акта от 5 април 1886 година – Съединението, преминал върху Княжеството. На 30 януари 1898 год. Руското Правителство предложило амортизирането му да стане на базата – конвенцията от 1883 год., като първата платка се извърши на 1 януари 1903 год. Министерският съвет на 27 октомври 1898 год. приел това предложение. През 1902 година финансовите условия наложили на българското правителство да измоли нова отсрочка, дори на I-то плащане, което вместо на 1 януари 1903 година да започне от 1 януари 1908 година. След контра предложения и други някои условия поставени от Русия, обаче не приети от българското правителство, на 25 октомври 1903 година Министерския съвет упълномощил Министъра на външните работи и изповеданията да започне преговори и подпише с руското правителство конвенция по изплащане на дълга. След една дълга полемика изложена в Официалното издание на Министерството на външните работи и изповеданията – 1911 година под надслов: ,,Дипломатическа преписка по изплащане окупационния дълг на бившата Източна Румелия от 30 януари 1898–15 декември 1911 година“ е била сключена конвенцията от 6/19 февруари 1912 година (гл. горе). (Подроб. гл. д-р Т. Стоянов – Окупационният дълг на България 1911 година.)