Охрид е родното място на видния български революционер и военен деец генерал-лейтенанта от пехотата Александър Протогеров. Колкото и да е писано и да се знае за родния му град, винаги може да се каже или да се научи още нещо. Охрид в продължение на векове е чисто български град, за което свидетелстват не само историческите паметници, библиотеки и архиви, а и всички български и чуждестранни статистики и пътеписи. Охридчанинът проф. Иван Снегаров нарича Охрид „Българския Йерусалим” и само този, който не е пристъпял по калдъръмените улички във вечния наш старопрестолен град, само той не може да прозре смисъла в думите на учения. Оттук в продължение на векове ще се пръска светлината на българската книжовност и просвета и градът на свети Климента и свети Наума, на Самуила ще остане завинаги свързан с родната ни история. Той е и седалище на вековната Охридска българска патриаршия, продължила да съществува и действа и по време на турското робство до ликвидирането й през 1767 г.

гр. Охрид

Александър Протогеров

Александър Николов Протогеров е роден на 23 февруари 1867 г. в Охрид. По това време в Охрид току-що е открито и първото българско светско училище, като не бива да забравяме, че и към всеки манастир в продължение на векове е имало и килийни български училища. След завършване на първоначалното си образование Ал. Протогеров учи във Военното училище в София, където на 27 април 1887 г. е произведен в първи офицерски чин - подпоручик. Като офицер от кариерата служи последователно във 2-ри и 9-и пехотни полкове и като началник на 32-ро полково военно окръжие. Участва активно в македоно-одринското легално и революционно движение. Първоначално е член на Върховния македоно-одрински комитет и като такъв е председател на Българското офицерско революционно братство. Тук той работи в тясна връзка с Борис Сарафов, с полковник Стефан Николов, с Владислав Ковачев и с ръководителите на комитета - Стоян Михайловски и ген. Иван Цончев. Протогеров е от видните офицери-войводи по време на Горноджумайското (1902) и Илинденско-Преображенското въстание (1903), като действа в Малешевско, Петричко и Поройско. Активно участва в комисията, която прави опит да обедини дейците на двете революционно организации - ВМОРО и ВМОК, през есента и зимата на 1903 г. Поставяйки неприемливите си условия, Протогеров среща отпора на упоритите и твърдо отстояващите принципите на вътрешността в движението задграничните представители на Вътрешната организация в София Христо Матов и д-р Христо Татарчев. Искам да добавя, че тук не става дума за различия поради национална принадлежност, тъй като и едните, и другите са български революционери и патриоти, а за принципи за постигането на една и съща цел - автономията на Македония и Одринско, за да се запази българското население в тези две турски провинции. А както ще отбележи след години (1919 г.) Тодор Александров в едно писмо до Владимир Карамфилов, че автономията на Македония е разбирана само като етап в борбата на организацията за обединение на българския народ и от основателите, и от всичките дейци на организацията.
Протогеров същевременно е бил винаги и в ръководството и на Охридското братство в България и независимо от това в кои гарнизони получава назначение, остава верен на участието си в македоно-одринското движение. Той участва във всички войни за национално освобождение и обединение (1912-1918). Протогеров е един от създателите и командирите на окичилото се със слава през Балканските войни (1912-1913) Македоно-одринското опълчение и на героичната 11-а Македонска пехотна дивизия през Първата световна война (1915-1918). През Балканските войни е командир на 3-та Македоно-одринска бригада, а през Първата световна война е командир на бригада в 11-а Македонска пехотна дивизия и командир на Моравската военноинспекционна област. Той има определено заслуги и при потушаването на сръбския бунт в Моравско. Освен като забележителен военен деец, Ал. Протогеров се оказва и умел администратор след назначението му за началник на Дирекция „Стопански грижи и обществена предвидливост” (СГОП).

Тодор Александров

От особено значение е дейността му като член на ЦК на ВМОРО. При възстановяването на ВМОРО след Младотурската революция през 1910-1911 г. Протогеров става първоначално резервен (или допълняющ) член в ЦК от името на групата на бившите дейци на ВМОК. Тогава ЦК е в състав: Тодор Александров (представящ Скопски окръг), Петър Чаулев (от Битолски окръг) и Христо Чернопеев (от Струмишки окръг). Протогеров става редовен член на Централния комитет от ноември 1915 г. след гибелта на третия член на ЦК Хр. Чернопеев.
След първата национална катастрофа организацията отново поема посоката на своето възстановяване,  на възстановяването на структурите си и на революционната си мрежа в Македония и Тракия и на интернационализирането на  македонския въпрос. От името на ВМОРО делегации от най-големите български учени и изявени политици пътуват из цяла Европа, за да разкрият истината за сръбските и гръцките злодейства в заграбените български земи.
Подполк. Протогеров в края на септември 1913 г. е изпратен от ЦК да преговаря в Цариград с Турските комитети за единодействие в Македония срещу сръбските и гръцките поробители. Един много важен факт от биографията на Протогеров, който или не се знае, или нарочно се премълчава, това е неговото предложение в началото на 1914 г., когато подписва споразумението между българските и младотурските комитети и турското правителство за създаването на обща българо-турска ВМРО за съвместни действия за освобождаването на окупираните от сърби и гърци части от Македония. Тогава Протогеров, без все още да е член на ЦК на ВМРО, по примера на турските комитети предлага българската ВМРО да стане държавна организация и да се субсидира от правителството. В бележките, които си води при подготовката на съвместния българо-турски правилник на новата революционна българо-турска организация и когато подготвя изложението си до българския министър-председател д-р Васил Радославов, Протогеров отбелязва: „Организ[ацията] трябва да бъде държав[на] при Воен[ното] м[инистер]ство, Щ[аба] на ар[мията], за да бъде постоянна, независима от смяната на правител[ствата]; при нея ще има отдел училищно-просветителен и военнореволюц[ионен]. Е, добре, ако е държавна при В[оенното] м[инистерство] не ще ли бъде едно оръдие в ръцете на царя? Не е ли по-добре преди да замислим за тая организ[ация], да замислим да се възобнови управ[лението] в Бъл[гария] и това управл[ение] да излезне държав[на] организ[ация].” За пример явно са му послужили освен турските комитети, и съществуващите гръцка и сръбска държавна пропаганда в Македония. Като един от най-авторитетните български военни дейци и македоно-одрински революционери Протогеров подписва споразумението с турските македонски комитети през есента на 1913 г., в резултат на което се създават общи чети за борба срещу сръбските и гръцките окупатори на Македония. Тази организация наистина се създава и започва дейността си във Вардарска и Егейска Македония. Въпреки подписаното споразумение голяма част от турското население в останалата под българско управление Западна Тракия, с център Гюмюрджина, по гръцко подстрекателство обявяват т.нар. Гюмюрджинска автономия. Башибозукът е въоръжен от гръцките власти и започва методичното изтребване на българите в Гюмюрджинско, Дедеагачко, Каваклийско, Дервентско. Въпреки че Турският комитет официално поема ангажиментите пред Протогеров да ликвидира Гюмюрджинската автономия и да се спазва споразумението, обезбългарените райони остават и днес факт, резултат от гръцко-турската акция срещу българите. Българските бежански маси за пореден път поемат посоката към своята „обетована земя” - ограбената България. Това е поредното свидетелство, че само българската страна стриктно се е придържала към постигнатите договорености, докато партньорите са съблюдавали преди всичко интересите си и доказват, че моралът е без значение при реализацията на спогодбите. Същото ще се повтори и след Първата световна война, когато отново турската страна ще изневери на постигнатата договореност за съвместно българо-турско действие в Македония срещу сърби и гърци, и то когато отново ще има създадени българо-турски чети, но то ще бъде резултат от коварната сръбска политика към отделните народности в Триединното кралство, която успява да настройва отделните народности една срещу друга. За новата съпротива срещу общия враг голяма заслуга имат Т. Александров и Протогеров, като преговорите тогава се водят под егидата на Т. Александров и родения в Македония голям турски държавник Мустафа Кемал паша. Връзката с Кемал паша е осъществена от ген. Протогеров и неговия близък съратник, съученика на Кемал паша Димитър Ачков. Тук изиграва роля и масонската българо-турска връзка, като не бива да се забравя, че ген. Протогеров е велик майстор във Великата масонска ложа на България.  
Ген. Протогеров е и един характерен случай на български военен и революционен деец, тясно свързан с българския дворец и ползващ се със симпатиите на двамата български царе Фердинанд І и Борис ІІІ. Свидетелство за това е голямата негова кореспонденция с двамата български монарси, с която всеки любопитен може да се запознае, тъй като тя е вече публикувана. Така също производството на Протогеров в генералски чин става директно по Фердинандово настояване, без да е съгласувано с военния министър ген. Сава Савов. Протогеров ръководи защитата на българската столица от разбунтувалите се войници през септември 1918 г. Фердинанд иска да използва близостта си с генерала и за да предотврати абдикацията си, за която почти всички политически партии са единодушни, а управляващата коалиция, начело с Александър Малинов, поставят въпроса ребром пред монарха. Фердинандовото подстрекателство към Протогеров да извърши държавен преврат и да състави правителство, което ще го остави да царува, се оказва грешен ход за Кобурга. Протогеров не поема откриващата му се възможност, още повече че всичко това става пред опасността столицата да бъде превзета от разбунтувалите се войници след пробива при Добро поле. Тук е необходимо да припомним, че начело на този бунт застават утрешните държавници, земеделските ръководители Александър Стамболийски и Райко Даскалов, които именно Фердинанд нарежда да бъдат амнистирани и пуснати от затвора, за да предотвратят избухналия бунт. И в следващия период двамата земеделски ръководители ще бъдат едни от основните противници както на генерала, както и изобщо на ВМРО.

ген. Александър Протогеров и Тодор Александров

След излизането на България от Първата световна война Т. Александров и ген. Ал. Протогеров са арестувани от правителството на Александър Стамболийски по обвинение, че са сред виновниците за въвличането на България в националните катастрофи, но скоро успяват да избягат. Колкото и да е забулено от различни неясноти тяхното бягство, най-достоверното е, че в него им оказва съдействие софийският градоначалник, свързаният с македоно-одринското движение анархист Антон Прудкин. Този, който осъществява техническата страна на бягството, е войводата Славе Иванов. Около бягството има един не много известен факт, който е свързан с името на министър-председателя Ал. Стамболийски. След като земеделският министър на вътрешните работи Александър Димитров заявява на Стамболийски, че Протогеров и Т. Александров трябва да бъдат предадени на сръбските и гръцките власти и да бъдат съдени като военнопрестъпници, българският министър-председател предлага „по-добре ние да си ги убием”. Може би зад съдействието на Прудкин да е имало и такава идея, но за това историята мълчи.

Александър Протогеров

Т. Александров и Ал. Протогеров преминат в нелегалност и възстановят Вътрешната организация съобразно с новите условия, създадени от Ньойския мирен договор (1919). Като тяхна заслуга е и възстановяването на Тракийската революционна организация, която действа съвместно с турците в Западна Тракия. Александров и Протогеров подпомагат и създаването на Добруджанската революционна организация и Революционната организация на българите от Западните покрайнини. Така те, определено трябва да се подчертае, че се изявяват не само като македонски, но като общобългарски патриоти и революционери.

Александър Протогеров с четата си над Томорос през 1923 г.

Правителството на Стамболийски с провежданата от него политика на сближаване със Сърбо-Хърватско-Словенското кралство започва да прави компромиси по македонския въпрос, каквито никое дотогавашно българско правителство не е правило. Със съдействието на правителството се създават както Македонската федеративна организация, така и контрачети, които да преследват четите на ВМРО и да тероризират и грабят населението в пограничните райони. Законодателството на правителството на БЗНС също така е изработено да съдейства за българо-югославското сближение - закона за преследване на четите на организацията дори и в територии, извън държавната, а така също и взетото решение за създаването на концлагери за дейците на ВМРО и македонските легални организации в България след приключването на Нишката среща (март 1923).
Един малко неизвестен факт от българската история е подготвеният преврат срещу правителството на Стамболийски и то години преди 9 юни 1923 г. Основният двигател и организатор на този неосъществен преврат е ген. Ал. Протогеров, който съгласува действията си със самия монарх, с неговия адютант - полк. Христо Калфов, и бившия главнокомандващ ген. Никола Жеков. Нерешителността на цар Борис ІІІ осуетява ранното сваляне на правителството на БЗНС. Макар и осъществен на 9 юни 1923 г., превратът е осъществен и със съдействието на ВМРО.

Георги Попхристов, Александър Протогеров и Иван Михайлов - след убийството на Тодор Александров - 1921 г.

Големите надежди, които възлагат ген. Протогеров и Т. Александров на правителството на деветоюнските превратаджии, не се оправдават. Следващият ход на членовете на ЦК на ВМРО се оказва грешен и катастрофален, поне за известен период от време за организацията. През май 1924 г. намиращите се зад граница - във Виена, членове на ЦК се хващат на въдицата на Коминтерна и Съветска Русия и подписват т.нар. Майски манифест, който довежда до противопоставянето на правителството на Цанков. Това е последвано от назряването на криза в отношенията между революционната организация и българското правителство, довело до убийството на Т. Александров при много странни обстоятелства. От двата членове на ЦК, пътуващи за мястото на провеждането на Серския окръжен конгрес в Пирин планина, е убит само единият, а ген. Протогеров се отървава само с уплаха, тъй като той не е закачен от убийците. Заговорниците са изтребени до крак за много кратко време и по такъв начин им е затворена устата и те отнасят пълната истина в гроба. Подозренията, макар че водят и към Протогеров, са оставени на заден план и той отново е избран за член на ЦК на ВМРО на първия й следвоенен конгрес заедно с Иван Михайлов и Георги Попхристов. Постепенно Протогеров се самоизолирва от революционната дейност на ВМРО и нещата преминават почти изцяло в ръцете на младия Михайлов, който успява да наложи и нова тактика на действие срещу поробителите във Вардарска и Егейска Македония, т.е. действия с атентати и бързи терористични действия. Протогеров се обявява против тази нова тактика и прави забележка за това на Ив. Михайлов.

Иван Михайлов

Ген. Ал. Протогеров е убит по нареждане на Ив. Михайлов на 8 юли 1928 г. в София. Като аргумент Михайлов ще изтъкне в издаденото комюнике, че всъщност това убийство е наказание за организирания от Протогеров заговор и убийството на Т. Александров. Това убийство ще доведе до опасното за организацията разцепление на михайловисти и протогеровисти и българската кръв ще продължи да се лее из софийските улици. Привържениците на Протогеров ще преминат крайно вляво и ще постигнат споразумение с дейците на коминтерновското образувание - ВМРО (обединена), и през следващия период ще ги видим редом с комунистите и отечественофронтовците в един лагер, а след 9.ІХ.1944 г. те ще се изявят и като джелатите на македонските революционери в периода на саморазправата с привържениците на Ив. Михайлов. Макар че старите дейци, които са от обкръжението на Протогеров, се разграничават от действията на Перо Шанданов, Кръстан Поптодоров и Мишо Шкартов, но информацията, която може да се получи от архивите, е, че т.нар. протогеровисти за водената си кръвопролитна борба срещу привържениците на Ив. Михайлов получават пари от Белград, Прага и Москва. Ако човек разгърне кореспонденцията на Георги Попхристов с Перо Шанданов, ще се убеди, че там става дума главно за разпределение на пари и за никаква революционна дейност няма дори и намек.
Участието на ген. Протогеров в македонското движение след Първата световна война е характерно и с редица още недостатъчно изяснени факти, за които литературата и архивите съхраняват важни сведения. Без да съгласува действията си с ЦК на организацията, Протогеров успява да установи контакти и с представители на Съветска Русия зад граница, а така също участва и в подготовката и подписването на т.нар. Тирански протокол.
Особено интересна е и неговата дейност като масон, за което има информация, че тази му дейност не е одобрявана от другия член на ЦК - Иван Михайлов. За да не се хвърлят в заблуда читателите, искам само да уточня, че Великата масонска ложа на България, чийто ръководител е Протогеров, е подчинена, казано на обикновен език, на Великата масонска ложа на Франция и на упълномощената да отговаря за българската Велика ложа на Сърбо-Хърватско-Словенското кралство. Но това са теми за друг път.

ген. Александър Протогеров

Мястото на генерал-лейтенант Александър Протогеров е безспорно установено в българската военна, политическа и революционна история и да го отричаме заради сериозните петна в неговата дейност и биография, би било признак на слепота и недобронамереност към направеното. Определено при него надделява положителното, макар че и отрицателното е толкова голямо и сериозно.

Цочо В. Билярски

ПРИЛОЖЕНИЯ:

№ 1

Автобиография на ген. Ал. Протогеров

Б. м., Б. д.
Моята изповед
В името на Отца и Сина и Светаго Духа, амин!
Преди да се разделя от земната си дреха, считам за свой дълг да оставя на братята си, с които се разделям телом, моята изповед, която остава пред Бога, за самата истина, защото тя е много забулена и много малцина не знаят. Тая изповед е необходима, за да се насочи освободителното дело на Македония в истинския път, а не в пътя на заблудата, особено след последните събития от началото на тая година насам, а даже и от 1912 г. насам.
От 1912 г. до края на 1918 г.
След турския хуриет в 1908 г. ВМОРО сложи оръжието си, като така престана да действува като революционна организация, а се създаде нова легална организация в лицето на Конституционните клубове, които имаха своето ръководно тяло в Солун, с ръководители д-р Руменов и Тома Карайовев. Централният комитет на ВМОРО престана да съществува. На ръководното тяло на Конституционните клубове искаха да се налагат и да играят ролята на ментори Христо Матов, д-р Христо Татарчев и Тодор Александров, без да имат някакво законно качество, освен качеството на бивши видни дейци. Когато се създадоха Конституционните клубове в Солун, групата на Сандански се отдели в отделна организация, наречена Федеративна, подпомагана от Младотурския комитет, за да се отслаби българската организация. При създаването на новата организация на Конституционните клубове покойниците Стефан Николов, д-р Владов и аз заобиколихме по-голямата част от Македония и когато се свика Първият Учредителен конгрес в Солун, бяхме там, но в него взеха участие само двамата другари, а аз не взех участие, а бях само присъствующ.
В 1910 г. Младотурският комитет поиска да се отърве завинаги от страха да не би да се възобнови ВМОРО, затова пристъпи да обезоръжава българското население; това послужи за сигнал на бившите дейци и един по един взеха гората: така направи Тодор Александров в Щипско, така направи Алексо Стефанов в Битолско, така направи Христо Чернопеев в Струмишко и още много дейци. На много места встъпиха в ролята си старите ръководни тела - местни, градски, околийски и окръжни; оставаше да се избере само Централен комитет и Задгранично представителство; почнаха се преговори между бившите дейци вътре и тези, които бяха в София, от разните течения, за да се създаде едно единство и от това обединение да избере Централния комитет и Задграничното представителство. За да се достигне до добър край, в 1911 г. през пролетта в София се свика една сбирка от дейци от всички краища на Македония и от всички течения, с изключение на групата Сандански, която не се прие, понеже те действуваха задружно с Младотурския комитет. Тогава аз бях на военна служба и от страна на нашата група, наречена Върховисти, действуваха Стефан Николов и д-р Д. Владов, обаче те ме държаха в течение по всичко. В края на сбирката се решава да се избере Централен комитет: Т. Александров, Хр. Чернопеев и П.Чаулев, а мене бяха избрали за запасен член, понеже другарят Ст. Николов отказал да вземе нашата група участие, докато не се споразумеят по всички въпроси. За Задгранично представителство бяха избрани покойните Тодор Лазаров и Павел Христов. Тоя избор на Централния комитет и на Задграничното представителство, станал в тая сбирка другарска, се е санкционирал от временните окръжни революционни комитети на Битолския, Скопския и Струмишкия окръзи и понеже те са болшинство, съгласно чл.чл.121 и 122 от Правилника на Организацията, тоя избор се е счел за законен. Аз бях дал съгласието си на другарите си, че във всяко време съм готов да напусна военната служба и да замина за вътре или там, където ми се даде работа. Едва през месец юни 1912 г. другарите ми съобщиха, че трябва да напусна военната служба и аз подадох прошение, за да бъда уволнен, а докато бъда уволнен, взех два месечен отпуск, на какъвто имах право, и веднага заминах за София, за да не се връщам вече в полка.
В София заварих следното положение: Членовете от Централния комитет действуваха всеки в своя окръг - Т. Александров в Скопския, П. Чаулев в Битолския и Хр. Чернопеев в Струмишкия и в част от Серския. Помежду им нямаше никакво разбирателство, а даже Чернопеев беше изключен, както и Павел Христов от Задграничното представителство, понеже последните двама бяха ходили в Австрийската легация в София да искат пари. От Чаулева аз имах пълномощно, че ме натоварва да бъда представител на Битолския окръг. От моите другари върховисти Стефан Николов беше вече организирал старите наши райони - Джумайско, Петричко, Малешевско и част от Мелнишко; съшият беше успял да организира заедно с д-р Владов и други другари и голяма част от емиграцията, понеже Изпълнителният комитет на братствата в София, начело с професора д-р Милетич, развиваше много слаба дейност. В същото това време Тодор Александров вътре в Скопския окръг развиваше усилена дейност, като направи известните два атентата - в Щип и Кочани. Тези два атентата нямаше кой да използува, особено след жестокостите, които вършеха турците, за да привлече в полза на освободителното дело общественото мнение в Европа. Милетич беше в Чам Кория, а той беше председателя на Изпълнителния комитет, Тодор Лазаров лежеше в санаториума на Крайселски в Горна баня, болен от туберкулоза.
Павел Христов и Георги Попхристов работеха, за да се създаде едно единство както във ВМОРО, така и в емиграцията, и бяха вече успели да достигнат до известно смекчение на борбите. Щом се явих в София при тая атмосфера, за да се създаде единство и да се подкрепи акцията вътре, аз и другарите свикахме едно събрание от представители на всички братства в София и това събрание избра нов Изпълнителен комитет на братствата в състав: аз - председател, Полихрон Нейчев - подпредседател, Георги Попхристов - секретар, Спиридон Велев - касиер, и за съветници д-р Владов, Ст. Николов и Д. Ачков.
Аз на няколко пъти ходих при Тодор Лазарова както в санаториума, така и в хотела и му заявих, че Изпълнителният комитет на братствата е в подкрепа на ВМОРО и че свикваме в София и в провинцията големи митинги, за да протестираме за жестокостите, вършени от турците в Щип и Кочани.
На 31 август 1912 г. в София свикахме общограждански митинг, на който присъствуваха повече от 40 хиляди граждани; тоя митинг предизвика митинги във всички градове в провинцията.

№ 2

Спомен на ген. Ал. Протогеров за участието му в Илинденско-Преображенското въстание

Б. м. Б. д.
Из бойните спомени на Ал. Протогеров
На 14 април 1903 год. при с. Селище, Горноджумайско, имахме първата среща с врага. Бяхме 2 чети - Охридска и Кичевска, с 86 бойци. За войвода на Охридската чета бях аз, а за такъв на Кичевската Софрони Стоянов. В моята чета бяха подпоручиците Балтов от Битолско и Димитър Милев от Охрид, а в тая на Софроний, Стрезов от Ресен и Борис Сугарев от Прилеп..
В моята чета бяха и гимназиалният учител Н. Герасимов, който беше секретар на четата, и дядо Симо от Кичево, който беше водил хвърката чета през 1868 год. в Кичевско; беше стар другар на Гарибалди и се борил за свободата на Италия. През 1871 год. бе се бил под Седан за честта на Франция.
След сражението при Селище започва да вали пороен дъжд. Движението ни напред ставаше много трудно. Да се връщаме назад в България, беше невъзможно поради категоричния отказ на всички четници, които заявиха: „Нека от нашата смърт се родят бъдещите легиони на отечеството.”
Нашата задача със Софроний ставаше тежка - боевете не можеха да се избегнат. Трябваше с бръз ход да стигнем чукарите и скалите „Куматиница” към с. Тросково, където се прославиха през 1902 год. войводите мичман Тодор Саев, Дончо войвода.
Започва да вали проливен дъжд. Движението към скалите „Куматиница” става трудно. Секретарят на Охридската чета с 26 души се откъсва и изгубва. Зазорява се, а Куматиница е много далече. Осъмваме по височините на с. Габрово, където през 1895 година паднаха в неравен бой за свободата на Македония поручиците Начев и Мутафов.
Още сутринта бяхме обградени от всички страни от аскера, дошел от Лешко и Падеж. Започва неравен бой. Получих три рани и изпратих известие на Софрони Стоянов да поеме командуването на двете чети и сам да реши кога, къде и как да се извърши пробивът през нощта. Забелязвам, че подпоручик Милев мъкне на гръб своя ранен другар подпоручик Сугарев, те се сгромолясват, падат, прегръщат се, със сетната крачка и двамата едновременно [се прощават] живота, усмихнати като живи, влюбени в смъртта. На мръкване по нареждане на Софрони качиха ме на кон, укриха ме в една колиба, а с една жена-куриер ме заведоха някъде из махлите на с. Лешко, а от там в България.
В боя на 16 април 1903 год. по габровските ридове участвуваха 60 бойци, от които 32 сложиха кости по тия чукари, осемнадесет бяха ранени, а само 10 души останаха незасегнати.
Между ранените беше и дядо Симо, който цели 15 дни се лутал сам из Джумайско и запушвал раната си с восък, докато се добере до границата. В този пробив загина и войводата Софрони Стоянов, заедно с цялата група, която направи пробива.
Поклон, героични другари, предвестници на Илинденската епопея!
Ал. Протогеров

№ 3

Из Спомените на генерал-лейтенант Сава Савов, военен министър в правителството на Александър Малинов

…Няколко дни след абдикацията на цар Фердинанд и заминаването му за Виена се яви при мен в министерството ген. Протогеров и ми съобщи, че на 2 октомври е бил повикан тайно в двореца от ген. Ганчев да се представи на царя.
Негово Величество го поздравил и похвалил с ласкави думи за нанесената победа над бунтовниците на Р. Даскалов, повишил го е в чин генерал-лейтенант и след това отдалеч му заговорил за предателството на правителството към съюзниците със сключването на примирие и с настояването му да абдикира и го молил да извърши преврат със своите войски, да арестува правителството, да се образува ново правителство под негово председателство, което да го запази да остане в България и да продължи войната, като се отстъпи на Балканите, догдето пристигне германско подкрепление. Ген. Протогеров продължи, че едва тогава разбрал защо е бил тайно повикан в двореца, защо царят е бил така любезен с него и защо го е повишил, но той категорично му отказал, като е заявил, че в интереса на отечеството трябвало час по-скоро да напусне страната.
Ген. Протогеров не е между живите, но полковник Коста Николов, който тогава беше началник-щаб на Протогеров, ми потвърди, че и на него ген. Протогеров е разправил разговора си с царя, който съвпада с направения ми доклад от Протогеров.
Най-после, в Хисарските бани един ден, говорейки за катастрофите на България със софийския адвокат Георги Стрезов, разказах му за някои действия на цар Фердинанд, описани по-горе, във връзка с катастрофата. Тогава Г. Стрезов, който е съотечественик на ген. Протогеров и беше негов приятел и съветник по македонските работи, ми каза, че ще ми разправи за едно желание на цар Фердинанд пред ген. Протогеров, за което никой не знаел, и ако тогава Протогеров би се съгласил да го изпълни, България би била загубена.
Г-н Стрезов почна с възмущение да разказва за тайната аудиенция на ген. Протогеров при цар Фердинанд - описана по-горе. След това в София Г. Стрезов ми потвърди същото писмено.

Препис.
Юнион клуб
София, 4 януари 1931 г.

Уважаеми г. генерал С. Савов,
Тук
Отговарям с удоволствие на запитванията от вчера относно един разговор с покойния генерал Протогеров и цар Фердинанд, както ми се предаде от първия.
Беше към края на юли 1918, нещастната за нас година, току-що бях се завърнал от странство; „съюзниците” анемити и др. още се мяркаха около София. В интимен разговор с покойния генерал Протогеров той ми разказа между другото и следното:
„След усмиряването на радомирските пълчища, веднага повика ме цар Фердинанд и ме надумваше да прекатурна Малинов и аз да съставя ново правителство. Нарече ме велик патриот, обсипа ме с ласки и обещания и ме уверяваше да приема, за да спася престола и династията. В тоя дух дълго ми говори царят, но аз, като си го познавах, не приех разбира се.”
Те бяха, драги генерале, думите горе-доле, които чух от устата на Протогеров. От тогаз години много са изминали и не е никак чудно, че не ми е възможно да си спомня и предам текстуално думите, що чух от генерал Протогеров, но смисълът, доколкото помня, бе приблизително, както казах накратко по-горе.
Винаги на услугите Ви, оставам с приятелски поздрав.
В.в. Георги Стрезов

И така, цар Фердинанд въпреки нападението на столицата от разбунтувалите се войници, за което се скри в гара „Надежда”, въпреки съветите на правителството и на водачите на партиите да напусне страната, за да се запази България, въпреки че той знаеше, че цялата армия е демобилизирана и негодна за никакви военни действия, той се решава да прави преврат само и само да удовлетвори своите лични амбиции, за която цел той избира македонския революционер генерал Протогеров, като е предполагал да го склони в името на спасението на Македония.
При това положение, пита се, какво би станало с България, ако генерал Протогеров беше някой амбициозен човек и би се решил да извърши преврат?
Първо - примирието щеше да бъде денонсирано, сърби, гърци и румъни, както бяха озлобени против нас, щяха да окупират страната и ако по милост Антантата би се решила да запази България, ние щяхме да бъдем ограбени и унизени, за да не можем години наред да вдигнем глава. А ако войната би се продължила в наша територия, България и българският народ щяха да бъдат облени с кърви и поробени завинаги.
…

№ 4

Разговор на Данаил Кацев-Бурски с ген. Александър Протогеров

София, 12 декември 1926 г.
Една среща с генерал Ал. Протогеров
След арестуването на Тодор Варадинов, редактор на списание „Македонска илюстрация”, бях принуден да потърся откъде е дадено нарежданието за неговото арестуване. Първо се отправих при добре познатия ми генерал Ал. Протогеров. Срещата ни беше много сърдечна. След обикновените въпроси „Как си?”, „Какво ново?”, веднага пристъпих към интересуващия ме въпрос, който зададох прямо:
- Вие ли дадохте нареждане за арестуването на Тодор Варадинов и спирането на списанието?
- Не - аз, нито моите хора са давали подобно нареждане. Ето списанието, четох го с удоволствие и съм приготвил списък за двесте абонати.
- Тогава кой ще е?
- Вероятно хората на Иван Михайлов. Допущам, че те са, защото преди няколко дни Томалевски, който ми донесе списанието, каза, че е много доволен от списването, обаче хора от групата на Михайлов искали да се справят с теб за статията ти по повод 75-годишнината на Негово Високо Преосвещенство Максим Пловдивски. Ти не трябвало да даваш гласност на неговите спомени относно срещата му с Даме Груев, Пере Тошев и които той молил да не започват революционната борба в Македония под претекст, че скопският валия решил да ги сплаши с даване възможност на сърбите и гръцките андарти да започнат борба на противодействие. Разбира се, дядо Максим е бил прав да съветва това, то е било и със съгласието на Негово Блаженство Екзарх Йосиф.
„Няма защо да се сърдим, заплашването на валията се сбъдна. Даде се ферман за назначавание Фирмилиян за скопски владика - владика на една шепа сърбомани, па и гръцките андарти почнаха да вилнеят. И наистина, създаването на Революционната организация донесе нещастие не само на българите в Македония, но и на България. Две катастрофални войни. Никой не можа да предвиди онова, което се случи, и Македония остана да робува под сръбски и гръцки ярем.
Ние всички от единия или другия лагер се бориме за свободата на македонските българи - било за автономия, било за приобщаване към Българското княжество, после царство. След Балканската война всички видяхме голямата грешка, която извършихме, и не послушахме по-умните от нас - Екзарха, па и дядо Максима, особено скопския валия.
Но, разбира се, след новото поробване на Македония не биваше да стоим със скръстени ръце. Трябваше да видим борбата срещу новите поробители. Това нещастие обаче не ни вразуми. Съществуващите в миналото противни лагери продължиха и след новата гибел.
Спомням си за една среща с Пею Яворов след войната. Той беше ужасно покрусен от новата напаст. Двама почнахме да обсъждаме възможността да спрат братоубийствата и да се дойде до съгласие за единна революционна организация, която да обедини всички дейци, било живущи в България, или във вътрешността. Яворов след като дълго ме гледа в очите, с тъга и мъка ми заяви:
- Мъчно ще могат да се вразумят ония, които сами се смятат, че са призвани да бъдат водачи… а те не са малко. Колко достойни синове станаха жертва на това несъгласие. Сам и аз се борих против другите… Жалко, че Вътрешната организация и царедворското не се споразумяха да водят обща дейност и зачитане отделните личности, а се посегна с оръжие да бъдат избивани. Сега виждам и сам грешките и престъпленията, които се вършеха. Ние трябваше да се борим преди всичко, като узнахме сключения съюз между правителствата на България и Сърбия за подялбата на Македония, а не да взимаме участие във войната, която роди Междусъюзническата война, и сърбите и гърците станаха пълни господари над Македония.
- Вярно е това Яворов което казваше - му заявих аз, - обаче наша длъжност е да почнем да търсим база за споразумение.
- Не вярвам да се намери такава база, докато сами не разберем малките и големите „водачи”, които се измъкват сами, че не бива да водят братоубийствена война и да отчайват народа… От разговорите, които имам с нещастните бегълци, които постоянно идат, виждам каква покруса е вледенила душите на народа и как ни проклинат.
- Сега вече не е така. Почва нов подем за подмолна дейност.
- Сърбите са упорити, а гърците - подли… Македония е загубена за България.
- Защо си толкова песимистично настроен?
- Защото виждам как страда и българският народ от тая война, която не беше подготвена добре от нашите негодни дипломати… Не виждаш ли, генерале, че почва нова хайка за реванш, а това няма да донесе добро нито за Македония, нито за България. Сърбите са галените деца на Петербург, а гърците - на Лондон. Не виждате ли, че ние сме опетнени пред света, та дори и Карнегиевата комисия, която доказва жестокостите на сърби и гърци, няма да бъдем измити от нашето „варварство”, защото истинските варвари умеят да печелят приятели, а ние да губим и тия, които имаме.
- Значи ли от това, че трябва да стоим със скръстени ръце?
- Разбира се, не… Но аз не мога да бъда нито с едните, нито с другите. Искам да бъда и да работя за Македония и ще работя, защото аз се считам неин син и няма да се изоставя далеч от борбата за нейната свобода.
За мен стана ясно, че Яворов не принадлежи към отделните лагери и продължава да бъде един честен борец и истински революционер, който не служи на отделните разбирания за водене на борбата за освобождаване на българите от Македония и Тракия, а в съгласие с общите интереси на тая борба. И не само аз го разбирах така, а и Тодор Александров, Наум Томалевски, Пундев и др. Но все пак мнозина се мръщеха от ония, които го не познаваха, че той някак се отделяше от общото движение на борците за свободата на Македония и Тракия. А известно беше, че той се опитваше да защищава македонската кауза със статии в чуждата преса.
Може би неговото особено разбиране като честен борец се дължеше и на женидбата му с Лора Каравелова, която женидба поради виковете на г-жа Каравелова създаде известен смут всред Демократическата партия, който смут и повик не престана дори и след постигналото ги нещастие. Той беше човек и като такъв беше обичан от македонската емиграция в България и не само на мен и Тодор Александров беше удоволствие да се срещаме и говорим с него. Мнозина бяха, които не го забравяха. Но когато Лора се самоуби, той беше изоставен и малцина останаха ония, които вярваха в неговата невинност.
Аз се срещах с Яворов нещо два месеца преди да се прости с живота. Бяхме с Васил Пундев. Мъка раздра душата ми, като го гледах сляп, па и отказа му да приеме известна парична подкрепа, а знаехме, че той е в пълна нищета. И когато научих, че той наново е забил куршума в сърцето си, изтръпнах от мъка, че българският народ загуби един от най-видните си поети, а македонският българин - един от най-съвестните си и доблестни борци за неговата свобода.
Жалко, че заради женска тупурдия загина още млад и не можа да даде онова, което можеше да даде на лишения от истински поети български народ.
И спомняйки за Яворов и разговора, който имах с него, аз щях да посоча него като човек, който се отдаде всецяло в борба за свободата на македонските българи, и да изпълним неговото желание, да се постигне обединяване на всички дейци и борци за свободите на българите оттатък Вардар и Бистрица, та по тоя начин почетем неговата свята памет.
Дано бъда разбран, та и ония, които пречат за издаването на списание „Македонска илюстрация” да се съгласят да заработят в единомислие и единение, та да освободим нашите братя от сръбско и гръцко иго.
Д. Кацев-Бурски
Протогеров

№ 5

Спомен на Лука Малеев, адютант на генерал Н. Жеков, за срещите и разговорите му с ген. Ал. Протогеров в навечерието на Деветоюнския преврат от 1923 г.

Б. м., 20 май 1962 г.
Замисъл за насилственото сваляне земеделското правителство на Стамболийски 2 юни, преди преврата на 9 юни 1923 година
В последния ден от 1919 година XVIII Народно събрание реши да възбуди углавно преследване срещу бившите министри от кабинета на д-р Васил Радославов. Те бяха задържани още на 4 ноември същата година с изключение на самия Радославов и генералите Жеков и Бояджиев, поради отсъствието им от страната.
Това решение не Народното събрание във връзка със Закона за съдене и наказване виновниците на народната катастрофа и със задържането на бившите министри от кабинета Радославов ми създаде много грижи. Първата и най-голяма бе трябва ли генерал Жеков да се върне в България и постави на разположение на подготвящия се Държавен съд.
Разсъждавах така: върне ли се генерал Жеков, неминуемо ще бъде съден с установеното предварително наказание - смърт; остане ли в чужбина, ще се обрече на доживотно изгнание, ще нанесе опозоряване не само на своето име, но и на честта на българското войнство.
Въпросът не бе лесен за разрешаване. Намиращ се в чужбина, недопуснат да се върне в България, генерал Жеков очакваше указания от мен, обаче аз не можех сам да поема отговорност за съвет, макар че моята преоценка бе категорична - генерал Жеков трябва да се върне за съд.
Затова намислих да сондирам неколцина наши политически деятели и общественици. В скоро време имах становищата и препоръките на някои от опозиционните водачи, на десетина настоящи и бивши генерали, та дори мнението на самия цар Борис. Едни бяха за връщане на генерала, други повечето настояваха той да не се връща. При тази раздвоеност на мненията счетох за добре да поговоря по въпроса с генерал Протогеров.
Потърсих връзка с него, което не беше лесно, защото, както се разправяше по това време, генерал Протогеров се криеше в София. Знаеше се за него, че той е бил арестуван в началото на ноември 1919 година като един от „виновниците”, но че негови хора успели да го извлекат от арестантското отделение при Александровата болница. Дори се разказваха интересни подробности за начина, по който той е бил „отведен”. Накратко добре замисленият и сполучливо изпълнен план се предаваше така:
„Наскоро след задържането му генерал Протогеров успял чрез „познати” лекари да се измъкне от Централния затвор и да отиде на лечение в Александровската болница. Това е началото на плана. Изпълнението по-нататък трябвало скоро да последва. И наистина, на 6-ия ден се явили в арестантското отделение при болницата двама униформени полицаи, които представили писмо от директора на Централния затвор и поискали да им бъде предаден арестантът Протогеров за отвеждане при съдебния следовател. След предаването на писмото полицаите напълнили пушките си и повеждат Протогеров. Но същия ден се разбрало, че писмото било фалшиво и че полицаите са били преоблечени македонска четници. Протогеров не бе върнат в арестантското отделение при болницата. Така близки негови хора отвлякоха македонския вожд, за да не бъде в ръцете на покорното пред съглашенците земеделско правителство.
Бях позачул, че генерал Протогеров се крие в дома на полковник Георги Карайорданов, началник на Картографическия институт. Познавах отблизо Карайорданова и значи можах да го запитам направо, открито. Отговори ми, че Протогеров не се криел в дома му, но ме упъти да намеря известния тогава адвокат Янко Стоенчев, който сигурно щял да може да ме постави във връзка с Протогеров. Янко Стоенчев, също мой познат, обеща да изпълни молбата ми, разбира се, ако генералът се съгласи на една среща.
- Само че срещата ще трябва да стане у вашия дом, Малеев, защото всички други места, където ставаха досега срещи с него, са заподозрени и под наблюдение от властта. Така че във вашия дом някоя вечер, разбира се, но кога, в кой час, това ще определи самият генерал и аз ще те уведомя своевременно.
Отговорих, че нямам нищо против срещата да стане у нас, но предупредих, че къщата, в която живея, не е самостоятелна, в двора има още 3 други къщи и охраняването би било затруднено.
- Затова нещо ти не се безпокой. Когато генерал Протогеров определи вечерта и часа, аз ще проведа охраняването му, без никой да може да разбере какво става, не ще разбереш дори и ти. От теб искам само щото в уречения час да няма никой друг в жилището ти и пътната врата да бъде отключена. Но, повтарям, домашните ти трябва да бъдат извън къщата тази вечер.
Обещах и зачаках. Не след дълго време Янко Стоенчев се яви и ми съобщи, че генералът ще дойде у нас еди която си вечер в 9 часа. Зарадвах се и стиснах благодарно ръката на Стоенчев, който при отиването си не пропусна да ми каже.
- Важното е да няма никой в жилището ти.
- Разбира се, ще изпълня това нареждане.
Но все пак за по-голяма сигурност предпочитах да повикам в къщи на уречената вечер един близък, доверен мен човек, голям храбрец, гвардейски офицер, когото поставих на тъмно в сутеренния етаж на жилището ми (средната къща в двора на Илия Цанов, или „Генерал Паренсов” 12) и го замолих да държи отворена вратата на горния етаж и един от прозорците към задния двор.
В трепетно очакване и любопитен можах да забележа още преди уречения час някакви хора да навлизат един по един в двора. Струваше ми се, че времето минава бавно, а сърцето ми започна да тупти неспокойно. Когато отключената врата се открехна, аз излязох в антрето и видях една войнишка фигура с големи мустаци и брада. Изведнаж просия в усмивка Протогеровото лице.
- Малко в странен каяфет, а? Какво да правиш, това са времената, но ти не се уплаши, нали?
- Защо да се плаша, господин генерал, нали бях предупреден за идването ви. Само не очаквах да ви видя в такъва…!
Влязохме в работния кабинет.
- Имам само този час свободен и определен за теб, Малеев. В 10 часа ще ме търсят други тук. Казвай сега.
Изложих му въпроса, по който исках да чуя неговото мнение; прочетох му някои писма от генерал Жеков, за да му потвърдя двоумението и колебанието на последния.
- Сега, засега никакво връщане. Така ще пишеш на генерала. Не бива сам да влезе в устата на мечката. Да си седи там, където е, и да чака. Може би условията ще се променят, но да се върне сега и да стане гавра на дружбашите, по никакъв начин. Аз избягах, та защо той да им се предаде? И аз ще му пиша наскоро и ще пратя по теб писмото, за да му го препратиш. Но ти пиши му още утре на Жеков, за да не би той да се помами и тръгне.
Това бе мнението на нощния посетител. Израза „нощен посетител” дадох аз занапред в кореспонденцията ми до генерал Жеков, под този израз ние разбираме генерал Протогеров, пак и той възприе, както ще се види по-нататък, да се подписва така в писмата си до Жеков, в бележките, пращани по-късно до мен.
Описах така подробно как биде проведена първата ми среща с генерал Протогеров. По същия ред ставаха и следваните срещи, за да се разбера как се движеха в София „отвлеченият” македонски водач, когото властта привидно търсеше и който продължаваше своята революционна дейност.
По отношение въпроса за връщането на генерал Жеков Протогеров не промени становището си. На 4 април 1921 година той пак ми писа.
„Драги Малеев,
Пращам ти писмо за нашия приятел, което те моля да му изпратиш. Занапред каквото има да ми казваш или да ми изпратиш, ще го предаваш чрез запасния полковник Кръстев.
Много ти благодаря, че си му писал и че ме постави във връзка с него.
Моето мнение е, че той по никой начин не бива да се връща тук и аз му пиша това, но и ти му пиши.”
* * *
След казаното дотук за уясняване защо и как влязох във връзка с генерал Протогеров минавам сега към намесата ми в една конспирация.
От няколкократните срещи, които имах все в моето жилище с Протогеров, извадих за себе си впечатлението, че той продължава да играе роля в нашия обществен и политически живот. В това се убедих главно по лицата, на които той назначаваше срещи през часовете, които прекарваше у дома.
Между посетителите, по моя преценка, трябва да отбележа запасния генерал Коста Георгиев (убит през април 1925 г.), и Петър Кънев. Първият от тях игра значителна политическа роля през времето на Сговора, а вторият минаваше за земеделец, приближен на Стамболийски. Наистина аз не присъствувах на разговорите им с Протогеров, но като домакин, сам в жилището ми, аз трябваше да отивам, да отварям, когато се звънеше от някой неочакван посетител. Когато отворих и зърнах Кънев, останах толкова изненадан, че не можах да не изразя почудата ми.
- Как, и ти ли, Петре, идваш?
Кънев се само усмихна и промълви.
- Ти само мълчи, Лука, и не питай!
Наистина, по-нататък аз не попитах повече. Но Петър Кънев е още жив и той може, ако желае, разбира се, да обясни какво е преговарял по онова време, когато земеделците бяха на власт, с Протогеров?
Така следваха срещи в дома ми и аз успявах сегиз-тогиз да науча някоя тайна: за залавянето писмата на Грозков от Анкара, за разпорежданията на полицията, тази вечер да се залови Александър Протогеров в еди-кой си дом, за несговорчивостта на десните партии за подемане на енергична борба против правителството на Стамболийски и пр. Без да се меся активно в политическия живот на страната ни, аз можах да преценя и от недомлъвките колко компрометирана е земеделската власт поради „всерушителната си дейност” и че се желае да се постави по какъв и да било начин край на „предателската срамна политика на земеделците”, но за жал несговорчивостта на опозицията осуетяваше осъществяването на това все по-общо ставащо желание. Дори беше започнало да се мисли дали не е по-разумно да се остави плодът сам да доизгние и падне от само себе си. Това си съображение отдавам на обстоятелството, че никога не съм имал усет към конспиративна дейност. Считах, че ако правителството на Стамболийски само рухне под тежестта на своите грехове, ще се затрие по този начин стремежът за класова диктатура на земеделците. Иначе, напуснали властта по принуда, земеделците ще минат за мъченици на своята идея, ще им се подхранят политическите надежди някога да вземат властта пак. И тъкмо по това време, когато имах такова свое становище относно земеделската власт, аз бях подведен и влязох наистина в мрежата на една конспирация.
Подведе ме адвокатът Янко Стоенчев. Действително аз му бях благодарен, че преди няколко месеци ме постави във връзка с генерал Протогеров, така че дори и не го запитах много, когато един ден Стоенчев ми даде поръчение:
- Малеев, сега от теб една работа: довечера в този час ще отидеш на еди кое си място, знаеш го добре, нали - там ще се яви друго лице, което ти ще установиш с парола „…”, ще му предадеш, че работата сега се поставя в по-голяма активност, поради което се налага по-енергична дейност, пълна бдителност и по-често поддържане на връзка. Така че занапред връзката ще се установява не периодически, по предварително уговорен план, а точно два пъти на седмицата. Важното е да се започне интензивна подготвителна работа, пълна бдителност и редовна връзка два пъти седмично.
Запомних дадената ми парола и обещах да отида и предам поръчението.
Вечерта на посоченото време и място не чаках дълго.
В мрачината познах да се приближава добре познатият ми запасен генерал Коста Николов. Нямаше нужда да установявам доверничеството си с паролата, но ние я преповторихме повече за шега.
Разбрахме се лесно по поръчението и след като се поразговорихме частно, разделихме се. След няколко такива „предавания” на поръчения и „приемания” на съобщения за изпълнението, една вечер у дома генерал Протогеров ми каза:
- Малеев, по известни съображения, това за теб не е важно, ти няма да запитваш защо генерал Коста Николов ще изпадне от веригата. Но ти ще се срещаш вместо с него на уговореното място и време с друго лице, пак познато на теб, и ще продължиш връзката с него, както досега с Коста Николов.
Дотогава аз още не бях напълно осветлен за какво се касае цялата тази скрита организация. Подозирах само, че се готви някакъв преврат или насилствено сваляне правителството на Стамболийски, но не можах все още да установя кои са главните участници, коя политическа партия или групировка се визира с даваните поръчения. Последните се получаваха от Стоенчев, но те изхождаха от Протогеров.
На следващата среща очаквах да срещна нова „брънка” от веригата. Любопитен бях да видя кой мой познат е заместил генерал Коста Николов. На определеното време крачех по-бързо на мястото за среща и каква бе моята изненада, когато зърнах да чака там подполковник Христо Калфов, тогава флигел адютант на цар Борис. Просто не исках да вярвам на очите си. Не друг, това бе Калфов, който смирено чакаше там!
Наистина и за тази нова „брънка” не бе необходима парола. Но аз бях смутен, щото с изговарянето на паролата исках да прикрия недоумението си. Калфов схвана това, но се престори, че нищо не разбира. Положението и на двама ни бе неловко. Чувствувахме го, макар че и двамата се стеснявахме да говорим по това. Ето защо набързо избъбрихме и набързо „поръчението” и „известието” (собствено този път това не бяха съобщения от изпълнителите, а по право като че ли съвети и препоръки от друг един ръководен център). После се разделихме, без да разменим дори най-обикновените въпроси: „Как се чувствува царят?” - от моя страна, или „Имаш ли писмо от генерал Жеков?”- както винаги ме запитваше Калфов. Връщайки се в тихата вечер у дома, аз бях оборил замислено глава. Мъчително съмнение се беше породило в душата ми. Влязъл ли е Калфов във веригата по собствен почин или е със знанието на царя? Ако починът е личен на Калфов, постъпва некоректно спрямо царя, ако ли пък той се явява по поръка на царя. Тогава още по-непростимо царят да конспирира против правителството си. Това мъчително съмнение продължаваше дълги дни. Ние наистина се срещахме по верига редовно с Калфов, предавахме поръченията си, но повече ни бе неловко да говорим. Имах впечатлението, че Калфов избягва и обикновените срещи извън веригата.
Времето минаваше. Лятото бе настъпило, хубавото слънчево лято на 1921 година. Политически то се преценяваше с безнадеждност от вън, недоволство и униние вътре. Макар че в такъва атмосфера замисли за конспирация се пораждат лесно. Мъчно обаче изглеждаше тяхното провеждане. Макар че разорителната политика на дружбашите се понасяше с нескривано възмущение. Партиите от опозицията, също и комунистите, та дори и умерените крила от Земеделския съюз, чувствуваха нужда от смяна на управлението за творческа обнова и съвземане от тежката следвоенна криза.
Но колкото времето минаваше и Протогеров ставаше по-активен, толкова съпартньорите му изглежда бяха започнали да се стъписват. Това впечатление имах аз, без специално да бях говорил с Протогеров. Нерешителността за действие с партньорите - искаха отлагане на изпълнението, търсеха да се спотайват. По това време само аз можах да прозра, че дългите преговори и разтакания издават третия партньор. Това е безспорно Демократическата партия, която никога не е била способна за смела акция. „Книжната борба”, която демократите повели, щеше да остане също така без никакъв резултат, както и безрезултатно остана парламентарната им борба, дори и след 27. ХІІ. 1920 година. Те бяха изгубили и последния свой кос - изнасянето на показ изложението на земеделските водачи до главнокомандуващия.
Това състояние на нещата започна да тревожи Протогеров. Налагаше се да се поиска конкретното тяхното решение. Още повече че тъкмо по това време се бе събрал на съвещание Висшият партиен съвет на демократите в Чамкория. Затова Протогеров една вечер ме изненада:
- Малеев, ще трябва да отидеш в Чамкория. От мое име ще се срещнеш с Ал. Малинов и другарите му. Питай, старай се да разбереш доколко те са готови за активна намеса за смяната на режима. Аз трябва да знам най-после доколко мога да разчитам на тяхното съдействие и дали те сериозно мислят да се намесят в акцията. Ако аз ще дам хората за извършване на преврата, трябва да знам подкрепата, моралната подкрепа, която ще ми създаде у народа Демократическата партия. Това е от голяма важност за първите часове и дните след насилствено сваляне на Стамболийски. Не може само със словоборство да се постигне промяна. Трябва и смели хора за действие, за отстояване пред нашия и външния свят постигнатото в една нощ с пушка и нож.
Протогеров даде нареждане да замина след два дни - през един неделен ден.
- Никой не ще те заподозре. Все едно, че отиваш на неделна почивка в Чамкория.
Заминах с голямо желание да изпълня нареждането на Протогеров, макар че не очаквах особени задоволителни резултати от мисията си.
Намерих членовете на Висшия партиен съвет тъкмо насъбрани във вилата на Никола Мушанов. Отидох там и поисках да говоря с Малинов. Той ме прие веднага отделно.
- Пак ли с някакво поръчение - ме запита Малинов, напомняйки за мисията ми през юни 1916 година в надвечерието на съставянето на кабинета, който замести правителството на Радославов.
Започнах да излагам защо ме изпраща генерал Протогеров, но Малинов ме прекъсна.
- Щом е по тази работа, по-добре е да ви отведа оттатък при моите другари. Въпросът е от компетентност на Висшия партиен съвет. Отидохме в съседния хол. Всички присъствуващи ми бяха познати. Дадоха ми думата. Изложих поръчението, което имах от Протогеров, и зачаках отговора им. Той започна с несигурност у всички и нежелание да се обвързват. Изказаха се колебливо, почти безучастно към смелата акция, на която Протогеров бе готов. След около половин час допитвания и нови съвещания най-после Малинов заключи:
- Предайте генералу Протегерову, че ние като партия не можем да дадем никогаш активно участие на замислената акция. Но пожелаваме на генерала успех и след това ако Негово Величество ни повика и възложи мандат да съставим новото правителство, ние ще се отзовем по напълно конституционен ред. Това е нашето последно решение. Поздравете генерала от всинца ни и пак му пожелавам успех.
Чувствувах студена пот по челото си, докато Малинов говореше. Не се съмнявах ни най-малко, че този отговор съвсем не ще задоволи Протогерова. Сбогувах се и напуснах вилата с леко раздразнение.
На другия ден върнах се в София и докладвах на генерала целия ход на мисията си и предадох почти дословно заключителните думи, казани от Малинов. Той ги изслуша със спокойствие и после каза:
- Така значи - аз да сваля правителството, а те да чакат наготово царят да им възложи да съставят новото правителство. Чудесно придържане към конституцията при един извънконституционен насилствен акт. Тези хора, демократите, не са били за смели дела.
Преди да се разделим, генерал Протогеров ми даде едно поръчение: Намери утре Калфов, кажи му за резултата от отиването ти в Чамкория и искай да ти каже категорично тяхното становище. Доволно дълго водихме преговори. Аз не мога повече да задържам в бездействие моите 800 души, които крия в околностите на София.
От израза на генерала „тяхното становище” проблесна в ума ми безспорното доказателство, че Калфов не е бил действувал по личен почин, а че участието на царя е безспорно.
Вечерта, силно възбуден, аз препрочитах 5-тях писма на генерал Жеков из Германия, получени от мен през втората половина на август 1921 година, в които той ми пишеше:
- Не виждам партии и държавници, които със себеотрицание и готовност за самопожертвувание биха извлекли България от блатото, в което тя все повече потъва. После, като се възмущаваше, че делата на земеделското правителство не са извадили от пасивност, „ония зад Калфов” генерал Жеков вече в писмото си от 20 август 1921 година ме запитваше съвсем открито:
„Бих желал да зная нещо за силите и средствата на нощния [заговор], само за осветление, но и не съм неуместно любопитен.
Всичко това ми подсказваше да очаквам, че толкова дългата подготовка и толкова силното желание на Протогеров да отстрани с един удар общото зло можаха да бъдат провалени поради нерешителността на демократите.
На другия ден потърсих Калфов в двореца, разказах му за отиването ми в Чамкория и запитах:
- Генерал Протогеров иска да чуе и вашето мнение, защото замислената работа не може повече да се отлага, отивай, питай Негово Величество и ми дай отговор. Аз ще чакам тук.
Калфов излезе да намери царя, а аз зачаках търпеливо. Когато се завърна, забелязах някакво помрачение в израза му. Той започна със запъване.
- Знаеш, драги, господарят намира, че сега още не е моментът за провеждане на насилствена промяна. Нека се почака още малко. Дотогава все ще се добият нови, по-точни сведения за настроението у народа. Ето сега наближава конгресът на запасните подофицери. Нека изчакаме да мине и този конгрес, за да чуем изказванията на делегатите. Те все ще отразят по-вярно какво чувствува и мисли народът. Пък замисленото ще остане все в ход, в основна подготовка. Нищо от това не ще се загуби, напротив, ще бъде обмислено всичко още по-напълно. Така предай на генерал Протогеров. Довиждане, драги, Бог с теб! Излязох от двореца като замаян. Как ще посрещне Протогеров утре този отговор?
Прекарах една мъчителна безсънна нощ. И настъпилият ден не донесе промяна в настроението и мислите ми. Когато вечерта генерал Протогеров изслуша дадения отговор, удари гневно върху писалището и кресна възмутен:
- Аз няма да чакам да държа хората си в напрежение. По линията на демократите днес други ми докладваха същото, което ти донесе от Чамкория. Значи аз трябва да разпусна хората си и да оставя българския народ на незавидната му участ.
Така и стана. Но от първата замисъл, макар и неосъществена, се зароди втората, която завърши с преврата на 9 юни 1923 година. Защото колкото дълготърпелив се показа народът, толкова с по-буйна ярост се нахвърли срещу угнетителите си. Тежко на този, когото народният гняв достигне.
Вярно с оригинала: Б. Мирчев