Някога дядовците и бабите ни са учили история от учебниците на видния български педагог Иван Кепов, а бащите и майките ни - от учебниците по история на неговата дъщеря Вана (Иванка) Иванова Кепова.

Днес, ако отворите интернет, нищо няма да намерите нито за бащата, нито за дъщерята. Само някъде може да откриете случайно да се споменават техните имена. Но ако разгърнете специализираните библиографии по история, ще видите колко много е направеното от тях. Техните книги са били настолно четиво на редица поколения българи за един период повече от век, а учебниците им са разнасяли знания сред тогавашните българчета, като са им давали освен знания, но и са ги учили и на толкова нужния ни днес патриотизъм. Освен популяризатори и педагози бащата и неговата достойна дъщеря като че ли обхващат почти всички периоди от многовековната българска история. Същевременно написаното от тях е и на високо научно ниво, а умението им да разказват ги сродява със сладкодумните разказвачи на народни приказки и легенди. Освен народни учители, те са и просветители, народни будители и пропагандатори на българската истина и по националния въпрос. Ако се зачетете в написаното от тях, ще видите колко днес ни липсват такива будители като двамата Кепови. И до днес пазя в библиотеката си една от нейните книги по родолюбие, която получих като подарък още в детските ми години от моите родители. Тя е неголяма по обем, но изключително важна по тематиката си. Става дума за книгата й „Една героична епопея” (1961 г.).

Иван Кепов

Вана Кепова се ражда на 20 октомври 1894 г. във Враца, по времето когато нейния баща е учител там. Тя произхожда от видния бобошевски род на Кепови. Нейният баща Иван Кепов (1870-1938) е учител, историк, публицист, вестникар, политически и македоно-одрински деец. Член е на Върховния македоно-одрински комитет и на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. За известно време е и в ръководството на ВМОК. Издава и редактира вестниците на македонската организация, като на едно от водещите места в българската периодика трябва да се посочи издаваният от него вестник „Изгрев”, който излизал в Кюстендил. Ив. Кепов е един от основателите и дългогодишен член на Радикално-демократическата партия, а като един от водещите педагози в България е подпредседател на Българския учителски съюз.

Бобошево – общ изглед от река Струма

Бобошево – общ изглед от река Струма

Старият мост

Дъщерята още от малка поема по стъпките на баща си. Явно да имаш за баща личност като Иван Кепов, е наистина било не само късмет, но и съдба.
Записва да следва история в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Нейни учители са професорите Васил Златарски, Петър Ников, Петър Мутафчиев, Йордан Иванов и Никола Милев. Дипломира се през последваната година на Първата световна война - 1918 г., и веднага започва да учителства в софийските гимназии. Успоредно с преподавателската си работа се занимава и с проучвания на редица въпроси от българската средновековна история - селските въстания, църковния въпрос, Освобождението на България. Пише методически указания за учителите по история в гимназиите и прогимназиите, като същевременно е и автор на гимназиални и прогимназиални учебници по история. И след смяната на властта през 1944 г. нейните учебници и книги продължават да се печатат, тъй като тя е чужда на каквото и да било политиканство. За един период от 30 години тя издава десетки книги и учебници, включително и документални публикации по средновековна история, като първата й книга излиза през 1930 г., а последната й публикация - през 1960 г. Освен като учител тя работи и като уредник в храма на българската бойна слава - Военноисторическия музей в София.
Вана Кепова умира на 14 юли 1971 г. в София.
Тук предлагаме един от най-интересните й текстове от нейната книга по българския църковен въпрос, който обхваща периода от покръстването на българите и стига до началото на Българското възраждане. Освен че разказът й е увлекателен, но е изпълнен и със сериозни сведения и използване на историческите извори. Нейният разказ за поражението, което нанася върху народа ни фанариотското робство, показва и причините за това. Изключително интересен е и разказа й както за ликвидирането на Охридската българска патриаршия (архиепископия) през 1767 г., така и за подкупничеството на гръцките владици и свещеници, проповядващи на чужд и непознат на народа ни език. Тя не ни спестява и истината за техните успехи при опита им да претопят народа ни и чрез унищожаването на свещените книги, написани на български език. С голяма стойност са включените от В. Кепова разкази на Неофит Бозвели и на Найден Геров. Занимавайки се с църковния въпрос, В. Кепова върви по утъпканите пътеки от големите български историци, занимавали се с църковния въпрос, като проф. Марин Дринов, проф. Петър Ников, проф. Михаил Арнаудов и проф. Иван Снегаров. Определено трябва да се подчертае, че тя не отстъпва на академичните ни изследователи нито с убедителния си разказ, нито с умението да борави с документите и фактите.
Прочетете следващия по-долу текст, който извлякохме за вас от един от най-ранните й трудове, и ще се убедите в моите думи, още повече има какво да научите от разказа на голямата педагожка Вана Кепова.

Цочо В. Билярски

ПРОИЗХОД НА БЪЛГАРСКИЯ ЦЪРКОВЕН ВЪПРОС

Унищожаване на Търновската патриаршия и на Охридската архиепископия
Още с основаването си през 869 г. нашата църква добила чисто народен характер. Когато на Запад всички европейски народи слушали Словото Божие и чели църковните и богослужебни книги на чужд непознат там латински език - в България още отначало тия книги били преведени на български език, на какъвто се извършвало и самото богослужение. Така щото Христовото учение ставало достъпно на всеки българин. А това било извънредно важно за духовното развитие на нашия народ. Както във Византия, от където нашата църква добила своята наредба, така и в България църквата била здрава опора на държавата. Поради това още княз Борис прави всички усилия да огради младата българска църква от всяко чуждо влияние - византийско или римско. Същата политика неуклонно следват и всички по-нататъшни царе. При разнитe съглашения с Византия или с Рим, те всякога се стремят да запазят народната църква от каквато и да било чужда власт или влияние. За тях едно било ясно: независимата българска държава е неделима от независима народна църква, и обратно - независимата българска църква не може да съществува без независима българска държава. Държавата и църквата били неразделно свързани и взаимно се допълняли. Докато съществува държавата, съществува и църквата. В българскитe покрайнини, напр., които през течение на вековете, поради променчивост на историческите съдбини, минавали ту под българска, ту под византийска власт - там духовенството, особено владиците, веднага било прогонвано и замествано с българско или с византийско. Защото, според тогавашните понятия, в пределите на една независима държава не може да има чуждо духовенство.
Обаче с падането под турците се турило край не само на българската държавна независимост, но и на българската църква. Когато през лятото на 1393 г. след тримесечна обсада и упорити бойове паднала българската столица, турците, както знаем, изпратили на заточение Патриарх Евтимия и с това унищожили българската църковна независимост. Сега завоевателите пръв път изменили на своята политика - да не посягат върху църковната организация и духовния живот на един завладян народ. Но това се дължело повече на Цариградската патриаршия, която никога не могла да се помири с църковната независимост на омразния „варварски народ», та употребила всички средства да издействува от победителя унищожението на тая независимост и закриването на Българската патриаршия.
Наистина, част от българските земи (Македония и Западна България) влезли в състава на самостойната Българска Охридска архиепископия, но още в началото тя била погърчена. От 1019 г., когато била основана, дори до 1767 г., когато била унищожена, всички охридски архиепископи, с изключение на заварения и утвърден от Василий II, Йоан, и на архиепископите от времето на Асеня II, винаги били гърци. Макар и погърчена, Охридската архиепископия поддържала спомена за някогашната българска църковна независимост и изиграла важна роля за пробуждането на българското народно съзнание. Затова цариградските патриарси винаги се сремели да унищожат и нея. Но тепърва през 18 в., когато видни фанариоти почнали да се настаняват на важни правителствени служби, Цариградската патриаршия добила по-голямо значение пред Високата Порта. С тяхна помощ образованият, умен и даровит патриарх Самуил I издействувал от турското правителство да се закрие Охридската архиепископия и нейната област да мине под негова пряка власт: Охридският архиепископ Арсений и подчинените му владици били накарани сами да молят да бъдат приети под властта на вселенския патриарх. На 16 януари 1767 г. Арсений подписал грамота, с която се отричал, а зависимите от него епископи подали молба до турското правителство: като сочат крайно бедственото положение на архиепископията, те молят тя да бъде присъединена към Вселенската цариградска църква с надежда, че под нейно управление състоянието й ще се подобри. По тоя начин всички български земи паднали под духовната власт на Цариградската патриаршия.
При завладяването на Цариград Мохамед II не само не унищожил Цариградската патриаршия, но я направил още по-мощна и по-властна. Той поканил новоизбрания Патриарх Генади II Схолари (1453–1459) на голям обяд, връчил му скъпа патерица и му казал: „Бъди патриарх и Бог да те пази! Надявай се на моето приятелство винаги, когато имаш нужда, и се ползувай от всички права и изгоди, които са имали твоите предшественици.” После тържествено го изпратил до вратата на двореца, дал му един от най-хубавите си коне и заповядал на своитe сановници да го съпроводят. Наистина, мнозина от византийските боляри загинали, други се потурчили, трети избягали в Западна Европа, но с течение на времето около Патриаршията във Фенер се създала нова аристокрация, известна под името фанариоти. Скоро те почнали да се настаняват на важни държавни служби и добили голямо влияние пред Високата Порта. Измежду тях султанът почнал да назначава дори своите наместници във Влашко и Молдава. Турското правителство дало своята мощна подкрепа и на патриарха, който бил обсипан с милости и привилегии, далеч подминаващи ония от византийско време. Турците не правели разлика по народност, а само по вяра; те смятали цялото християнско население в империята за един народ под име „Рум-милети”. Затова с особен ферман патриархът получил широки права като духовен глава на православното население в европейските владения на империята. Заедно с това той получил и значителна светска власт, като обществено-политически представител на същото население. Турция имала интерес да поддържа една силна Цариградска патриаршия по редица причини. От една страна, чрез надзор само върху един духовен началник по-лесно ще може да владее и държи в покорност християнските народи. От друга - ще се поднови вековното съперничество между Източната и Западна църква. И, от трета - ще спечели подкрепата на православните си поданици срещу западния католически свет, голям и опасен враг на империята още от времето на нейното настаняване на Балканския полуостров.

Погърчване на българското население
Напълно гръцка и пазейки своите собствени интереси, патриаршията натрапила на българския народ гръцки владици, които нито разбирали неговия език, нито се грижели за неговото умствено и нравствено издигане. Te не само били равнодушни към българската просвета, но по-късно се явяват и нейни врагове. Наистина, до 19 в. патриаршията не водела явна противобългарска политика, но все пак като гръцка, тя и подчинените й владици, вече по силата на своето гръцко съзнание, давали преднина на гръцкия език и образованост. По тоя начин гръцкото духовенство станало мощен разсадник на гърцизма в България. Обаянието от многовековната културна традиция и от по-високата елинска образованост подпомагали тяхното дело.
Още в края на 18 в. върху почвата на гръцкото възраждане и привилегированото положение на гърците в империята възниква гръцката „Велика идея”: чрез погърчване другите християнски народи на Балканския полуостров да се влеят нови животворни сокове в духовно изтощеното гръцко племе, след което да се прогонят турците от Европа и върху развалините на Отоманската империя да се възобнови византийската. Същата идея намерила силна подкрепа и в знаменития „гръцки проект” на Екатерина II. Следователно, гърците трябва да се отнасят враждебно към всеки народ, който би се явил пречка за осъществяване на тоя блян. Българите, като най-многобройни в империята, представлявали най-голяма спънка, затова именно те трябва да се унищожат като народ. Като не разполагали с други средства да спрат неговото развитие, гърците избрали религията за оръжие, с помощта на която се надявали да спънат народностното самосъзнание на българите. Тогава фанариотите почнали безмилостно да унищожават всички паметници, които биха съдействували за Българското възраждане. Така - в 1823 г. Софийският митрополит Йоаким, като узнал, че в едно село до Берковица се пазят стари български сборници с разни изображения, заповядал на селянитe да ги изгорят или заровят, като ги заплашвал, че в противен случай няма да стъпи в селото им. Неговото желание било изпълнено, и само три ръкописа били случайно спасени от местния български свещеник.
В началото на четиридесетте години в Зографската обител на Атон множество български ръкописи били унищожени или хвърлени в морето, а във Ватопедският манастир с тях палели пещитe; същото правели и в Серския манастир, както и в манастиря „Св. Наум”.
Към средата на 19 в. шуменският епископ при освещаване църквата в с. Тича заповядал да заровят в една яма български стари ръкописи. Така било направено и с ръкописите в Стара Загора, а в Търново били изгорени.
Фанариотите преследвали и новобългарската книжнина. Когато в 1840 г. Неофит Рилски превел с позволение на Търновския владика гръка Иларион Евангелието на български език, било спряно разпространението му, под предлог, че преводът му не бил точен. Друг превод на Евангелието от 1833 г., направен в Букурещ, бил гонен и изгарян при всеки сгоден случай.

Злоупотреби на гръцкото духовенство
Имало и друго, което усилвало противоречията между Цариградската патриаршия и нейното българско паство. Преди всичко това са отрицателните черти на гръцкия народен характер. Още в 1735 г. руският посланик в Цариград Вешняков пише на своето правителство: „Тукашните (цариградски) гърци в по-голямата си част са шмекери, които нямат нито вяра, нито закон, нито чест, а главният им интерес са парите.” По-късно граф Орлов, във време на Морейската експедиция (1770), имал възможност да ги наблюдава в самата Гърция и пише: „Тукашният народ е раболепен, лъжлив, непостоянен, дързък и сприхав, алчен е за пари и плячка, та нищо не може да ги удържи от тоя стремеж. Лековерие и лекомислие, трепет пред турците също са не от последните достойнства на нашите едноверци. Изповядват вярата само на думи, а в сърцето си нямат и най-малка следа от християнски добродетели. Привикнали са да живеят в разврат и невежество.”
Такъв е нравственият образ и на гръцкото духовенство. Особено дълбоко развалата проникнала в неговата среда, когато гръцките партии, които съперничели да прокарат свой кандидат в патриаршеския избор, въвели лошия обичай да дават на султана подкуп, във вид на подарък, който се обърнал в постоянен данък и непрестанно растял. (Тогава патриархът плащал 4 хиляди жълтици годишен данък и други 6 хиляди за подаръци на паши и разни влиятелни лица.) Затова зачестила и смяната на патриарсите, и вече през 17 в. на всеки две години се пада по един патриарх. Тия суми след това били разхвърляни върху владиците, които също с подкупи заемали своите места и които от своя страна стократно ги събирали от нисшето духовенство и от народа. А за да разшири своята злотворна дейност и да получи възможност за ограбване на населението в по-голям размер, патриаршията създала множество епископства в българските земи: почти всеки по-значителен град имал и своя владика. Духовните длъжности станали предмет на най-срамна търговия. Във Фенер всичко се продавало: патриаршески сан, владишки чин, епархии, манастири, църкви. Европейскитe пътешественици от 17 и 18 век единодушно рисуват поразителна картина на оная страшна развала, която обхванала Цариградската патриаршия и която паднала като черно тегло и тежка неволя върху българското население. Така, католишкият архиепископ в България Петър Богданов през 1640 г. пише до Рим: „А между владицитe има голяма развала, защото там, гдето има ръкоположен владика, друг плаща повече на патриарха, който веднага изпъжда първия и дава епархията на втория; и тоя, който е бил по-напред, трябва да си иде насила; а после, ако има пари, той прави същото и изгонва другиго. И така епископиите минават от ръка на ръка.”
Владиката се стремял не само да изплати дадения подкуп, но и да забогатее, та поради това гледал всякак да граби населението. Обкръжен с голяма свита и отряд яничари, той обикалял селата, безмилостно събирал владичината, като често биел, връзвал, затварял ония селяни, които не могли да му платят, взимал, каквото намирал в къщата, и вършел „хиляди безобразия”. Понякога пък, за да изплати дълговете си, той залагал своите приходи на турци, които упълномощавал да ги събират. Един български свещеник бележи през 1622 г., че трябвало да заложи евангелието „за владички дълг на евреи”. Общо, това положение неизменно продължава и през 19 в., за което ни свидетелствува и нашият писател и деец от черковните борби Неофит Бозвели, който, като протосингел на Търновския владика Неофит (1840-1842), имал възможност добре да изучи деянията на гръцките владици. Ето как описва той събирането на владичината.
„Владиката винаги тръгва с многобройна свита, така че с него вървят понякога не по-малко от 15 градски чорбаджии, 35 попа, неговият протосингел, четирма дякона, 25 калугера, 65 селяни, двама граматици (писари), един кафеджия, един готвач, 2 чибукчии, 6 сеизи, 8 сеймени, 6 едека, натоварени с пешкешлъци, два или три коня със златни хамути, с позлатени стремена и с пискюлии нагръдници и юзди. При това се носят много и разни прибори, като: тенджери, легени, ибрици, постелки, завивки, наргелета, кехлибарени чибуци и пр.
Като спре с такава свита в едно село, владиката преспива две или три нощи и взема от селото 550 гроша за освещаване вода на цялото село, от 1550 до 3300 гроша, според големината на селото, милостиня от цялото село. После събира по 15 гроша от венчило и по 8 гроша за вдовец или вдовица. След това разпитва има ли някои мъже да не живеят добре с жените си и да желаят развод. Ако има такива, той взима за развод от някого 2500 гроша, от другиго 1500, според състоянието на всекиго, но не по-малко от 550 гроша. Ако съпрузите се карат само, той им взима по 500, по 300 и по 150 гроша, според състоянието им. Ако се случи някои съпрузи да се наклеветят, че се оженили роднини, владиката ги глобява 550 гроша, а попа, който ги е венчал, отстранява го от черквата, а за да го прости, взима 850 гроша.
Освен това, селото непременно трябва да даде още и на протосингела 150 гроша, на челебиите 350 гроша, на дяконите 200, на кафеджията, чибукчиите и на готвача по 50 гроша, на сеизите по 24 гроша, на ясакчиите по 100 гроша. Понякога някой селянин доброволно подарява на владиката конче или юнче, за да го поменава. В което село има църква, владиката преседява по една седмица и повече, за да служи литургия. За литургия взима по 250 гроша. В такива села той свети вода и разнася дискус, на който всеки трябва да хвърли 5 гроша. На всяка църква дава по един антиминс и за него взима 350 гроша. Остава и по един устав и един миней на гръцки език и за първия взима 80 гроша, а за последния по 1250 гроша; взима и от всяка църква по 550 гроша за служба, а така също и по 250 гроша за водосвет по къщите! А в други села, освен гореизброеното, праща и турци сеймени и ясакчии да му събират от всекиго по 50 оки жито и ечемик; та че взима и по 250 оки ябълки, сушени сливи, круши и др. Същото върши и по градовете.
Ако някое село не му плаща, наклеветява го пред турския съд, като заявява, че го е афоресал по църковните закони и заповядва на ясакчиите си да обират на селяните котлите, тенджерите, чергите и веригите от комина. По искане на гръцкия владика, пашите или мухасилите изпращат гавази да доведат неколцина селски първенци, на които казва пред съдиите:
- Познавам ви, дебелоглави българи, че сте против султана и християнската вяра, защото се съпротивявате и не ми плащате владичината като другите султански поданици.
Бедните селяни със сълзи на очи го молят да им прости и да ги почака, докато намерят пари под лихва да му платят. А той им отговаря, като безмилостно проклина и мало и голямо, и им заявява, че догде не платят по християнския закон владичината, църквата ще стои затворена, а децата им ще стоят некръстени, защото не изпълнявали христовите евангелски заповеди и не плащали заповяданата от Бога и от султана владичина.
Ако някое село иска да поднови срутената си църква, то по заведения от гьрковладиците обичай, трябва най-напред да съобщят на своя владика, та той да пише в Цариград на фанариотския капукехая, да вземе позволителен ферман от Портата, който в днешно време струва 250 гроша, а гръцкият владика представя за него сметка, според мястото, 15 000 или 8500 или най-малко 5500 гроша. Като вземе тия пари, взима им още толкова други за освещаване. За всеки нов игумен взима от манастиря по 5500 гроша и, освен това, иска от манастира всичко потребно за продоволство на митрополията. За запопване взима 2250 гроша.”
Не напразно, значи, народът в своята песен се моли на султана:
„Смили си, царю, раята -
Изядоха я душмани,
Душмани, гръцки владици,
Владици, гръцки патрици,
Що нямат Бога, ни вяра,
Ни закон, царю, ни правда.”
Това поведение гръцките владици държели до самото създаване на Екзархията. Така, през 1864 г. руският вицеконсул в Пловдив, Н. Геров, който е имал възможност отблизо да следи и добре да познава работите, в една обширна записка до руското правителство между другото пише:
„- Да попречат за разпространение на българската писменост, винаги когато българите почват да си строят училищна сграда, местният архиерей веднага донася на властта, че те градят казарма или крепост. При това няма по-свесен учител, когото да не са обвинили в злонамереност и престъпни замисли против правителството.
- С преследването на български език и българското писмо гърците и гръцкото духовенство преследват също и българската народност. В епархиите архиереите употребяват името „българин” като насмешка и в ругателен смисъл.
- Преди 15 години в Цариград дълго време се смели поради сравняването им с циганите. На запитването на министъра на външните дела, защо не се посвещават и българи за архиереи, патриархът отговорил: „Както циганин не може да бъде имамин, така и българин не може да бъде владика.”
- Постоянното унижение на всичко българско от гръцките владици стигнало дотам, че и самите българи почнали да се срамуват от своето име, и оня от тях, който искал да влезе в реда на хората, трябвало да стане грък.
- Гръцкото духовенство при това гледало на българите като на свои крепостни. Купувайки архиерейските катедри за грамадни суми, гръцките владици отивали в България с огромни дългове от 300, 400 и 500 хиляди гроша. Всеки от тях смята своята епархия като аренда и се грижи само как да извлече от нея по-голям доход. Едни от тях прикриват своето користолюбие с лицемерие, но повечето по строгост и безпощадност при събиране на владичките данъци никак не отстъпват на наемателите на държавните данъци. Всички те не пропускат нищо, за да вземат повече и явно тъпкат и правосъдие, църковни правила, и вяра, и закон - и всичко.”
Всичко това понижавало още повече и без това низкото нравствено равнище на гръцкото духовенство. А невежеството и суеверието достигнали невероятни размери. Пътешествениците от най-старо до най-ново време се учудват от простотията на гръцките владици, а нисшето духовенство в България описват едва ли не в животинско състояние. Нашите домашни летописци рисуват същата картина. Напр., разпространявали безсмислици като тия: някакъв камък бил паднал от небето и бил написан на гръцки език; Св. Нур всяка година на великата събота пада от небето; показвали петата нога на ослицата, която яздил Исус и мн. др.
Така постепенно Гръцката патриаршия успяла да наложи своята тежка ръка върху българския народ и бавно, но сигурно да унищожава спомена за българското минало и да убива всяко съзнание за българската народност. За щастие, обаче това пакостно влияние засягало само градското население. Повечето от ония, които напускали селата и се заселвали в градовете, се отчуждавали от своя народ, срамели се от своето българско име и се отричали от своя език, като смятали за особена чест да се гърчеят и да се наричат елини.

Вана Кепова