Покрай избора на новия бразилски президент Дилма Русеф отново в медиите у нас и по света нашумя името на град Габрово. Оказа се, че родът на първата жена президент на голямата южноамериканска държава по произход е от този северен български град.
Така отново бе поставен въпросът: Какво е дал Габрово на България? И отговорът не се заключава само в Рачо Ковача или Дома на хумора и сатирата.
Преди Дилма Русев „българският Манчестър” обаче е дал на България такава голяма фамилия като Ряскови, а през периода на Втората световна война - и областните управители на българското Беломорие.

В тази статия се спираме на тяхното дело, защото имената им днес са почти неизвестни, а ролята им за този изгубен за България край - огромна.
Надявам се чрез статията да разсеем един от най-големите митове около българското административно управление на т.нар. „нови земи” по време на Втората световна война. Според него там София е изпращала за администратори тъмни личности, гешефтари, нискокултурни и малообразовани хора, които само петнели с действията си името на България. Габровците, управници на Беломорието,  въобще не влизат в горепосочената характеристика.

Илия Кожухаров е първият областен управител на Беломорието. Роден е в Габрово на 31.10.1893 г. в семейството на свещеник. През 1912 г. завършва Априловската гимназия. После следва право в град Екс-ан-Прованс във Франция. Прекъсва обучението си, за да се включи в Балканската и Междусъюзническата война.
В тях се сражава в 23-ти пехотен Шипченски полк и батареята на Шуменския крепостен батальон.
След Междусъюзническата война се връща към правото. През 1915 г. завършва право и държавни науки в Софийския университет.
Първата световна война прекъсва кариерата му. В нея Илия Кожухаров участва като войник в Шуменския батальон. През 1916 г.е школник в ШЗО, а през 1916-1918 г. - офицерски кандидат при флота във Варна.
През 1919-1920 г. е съдебен кандидат в Търновския окръжен съд. После до 1921 г. е помощник мирови съдия в Габрово.
През 1921-1922 г. Ил. Кожухаров е мирови съдия в Берковица и Габрово. Член е на Търновския окръжен съд. После два мандата е кмет на родния си град - от 1923 до 1932 г. и през 1934-1935 г.
В периода 1932-1934 г. той работи като адвокат в Габрово. През 1935-1938 г. е главен секретар на Министерството на вътрешните работи и народното здраве.
През 1938 г. Илия Кожухаров става министър на правосъдието. Привлечен е на този пост не като партиен член, а като независим експерт в областта. Той е 58-ят министър на правосъдието на следосвобожденска България. Управлява правосъдното министерство за кратко - от 28 януари до 14 ноември 1938 г.
През 1938-1939 г. вече е министър на търговията, промишлеността и труда. После (от 1939 до 1941 г.) работи като адвокат в София.
Междувременнно на Балканите настъпват важни събития, които водят до рухването на създадения от победителките в Първата световна война ред.
На 6 април 1941 г. Германия започва поредния си блицкриг в Европа. Този път той е насочен срещу Югославия и Гърция. Последната оказва по-сериозна съпротива, приключила чак в юни 1941 г. със завземането на остров Крит.
След разгрома на Гърция и окупацията й от силите на Оста през пролетта на 1941 г. беломорските българи получават свобода.
На 20 април 1941 г. 2-ра Българската армия влиза в Западна Тракия и поема управлението й.
През май 1941 г. възниква областта Беломорие. Тя включва освен Западна Тракия и източната част на Егейска Македония заедно с островите Тасос и Самотраки. Общата й площ е 12 990 кв. км, а населението й е 649 419 души.
Ето карта на административните области на България от 1941 до 1944 г. Областта Беломорие е под № 4 с център град Ксанти.


В Беломорието се изграждат българските административни служби и учреждения. Подборът на чиновниците за Беломорието не става безразборно и по партиен признак. Напротив, българското правителство оценява правилно значението на съдбоносния за страната регион, който отваря пътя й към Средиземноморието.
То демонстрира голяма управленска зрялост, като подбира администраторите по специални критерии - „умствени и физически”. Целта е да не се допусне в Беломорието и „новите земи” въобще на Царство България да дойдат неподходящи лица, които, изпълнявайки служебния си дълг, могат да компрометират не само себе си, а и България.
В. „Беломорска България” на 2 декември 1941 г. разкрива така мисията на българската власт в Беломорието: „Служителят в Беломорието трябва да бъде горд, че нему се падна честта да бъде един от творците на българското тук възраждане, а стопанските деятели - творци на блага, които са предпоставка за изграждане на мощна Велика България… Убеждението у всички българи е, че Беломорието е обетована земя. Като такава ние трябва да я облагородим, да изменим сегашното й състояние и физиономия. Ако ние не успеем да сторим това, страната и светът ще ни смятат за лоши стопани и организатори.”
Илия Кожухаров е избран да бъде главен изпълнител на беломорската „мисия” на България през 1941 г.
На 12 май 1941 г. Илия Кожухаров става областен управител на Беломорието. Установява се в стария български град Ксанти, където се съсредоточава областната българска администрация.


Изглед от град Ксанти-център на българското Беломорие от 1941 до 1944 г.

Той организира административните служби на областта. Заема поста обаче много кратко - само 5 месеца.
На 20 октомври 1941 г. Б. Филов приема Ил. Кожухаров, който подава оставката си.
Една от причините за оттеглянето му е т.нар. Драмско въстание от 1941 г. - гръцки прокомунистически бунт, чиято цел е събаряне на българската власт и дестабилизиране на областта. Българската войска го потушава много бързо и така осуетява планираната от гръцките метежници поголовна чистка на беломорски българи в духа на вартоломеевата нощ през XVI век във Франция. Сравнението с тогавашните религиозни сблъсъци между католици и протестанти е много точно.
Малко известен факт около подготовката на това „въстание” е, че българските къщи в Драмско са предварително набелязани за нападение от гърците. Налага се да се намеси българската войска, която действа не само в отговор на самозащита, но и за да предотврати планираното от гърците етническо прочистване на българи.
Години наред, особено след Втората световна война, гръцката държава ще разпалва антибългаризма, вкл. и чрез пропагaндата на „българските жестокости” в Беломорието, така както е по време на Междусъюзническата война през 1913 г. Но нищо ново под слънцето. Управниците на Гърция се сменят, но българофобията им като политика в духа на византийската „Мегали идея” си остава и до наши дни.
Всъщност Ил. Кожухаров става изкупителна жертва за „Драмското въстание”. Принуден е да подаде оставка. Има смелост да поеме отговорност, защото заради известни административни неуредици при организиране на българската власт в Беломорието са се създали условия за антибългарска агитация, улеснила гръцките драмски „въстаници”.
След оставката си Ил. Кожухаров се завръща в „Стара България”. Продължава да работи като адвокат в София чак до 1948 г.
Политическата промяна на 9 септември 1944 г. прекъсва неговата професионална кариера. ОФ не прощава на всеки, който дори и за кратко е бранил българските интереси в Беломорието. Ил. Кожухаров не е забравен от „народната власт”.
От 1949 г. до 1951 г. той е изселен в град Левски. После е въдворен в лагера „Белене”, където прекарва три години до 1954 г. За разлика от мнозина други концлагеристи, които намират смъртта си в този голям лагер на комунистическа България, той обаче оцелява. Освободен е, но никога повече не му позволяват да работи своята адвокатска професия. За да преживее, изпълнява второстепенни длъжности извън безспорно високата му юридическа компетентност.
През 1954-1955 г. Илия Кожухаров работи в Строителната секция по транспорта в Русе, а през 1956 г. - в Синодалната строителна организация „Синстро” в София.
През 1956-1965 г. той управлява почивната станция на Синода „Момин проход”.
От 1.03.1965 г. е вече пенсионер, но не персонален, за разлика от много комунистически величия. Ил. Кожухаров доживява краха на комунизма. Чак тогава габровци се досещат за своя съгражданин.
През 1993 г. Ил. Кожухаров е обявен за Почетен гражданин на Габрово. Този достолепен българин умира на преклонна възраст на 12.06.1994 г. в София. Погребан е в Габрово.

Стефан Клечков е вторият и последен български областен управител на Беломорието.
Стефан Рачев Клечков е роден през 1900 г. в Габрово. Семейството му е било бедно, с четири деца - трима братя и една сестра. Бащата е ветеринарен фелдшер. Брат му - Христо Клечков, бил индустриалец, а Георги Клечков, роден на 2 декември 1898 г. в Габрово, завършва правни и държавни науки в Софийския университет през 1920 г.
Ст. Клечков завършва финанси в България, след това учи право и защитава докторска дисертация по международно право в Италия. Издържа го бащата на негов приятел, фабриканта Метев от Габрово. Той е сред водачите на студентските вълнения срещу Ньойския диктат.
Едвига Ангелова Красини е имала възможност да се сблъска отблизо със Ст. Клечков по времето, когато той е бил областен управител на Стара Загора през 1939-1940 г. Нейният баща, който е адвокат по професия, е бил приятел на Ст. Клечков от студентските години и бъдещият управител на Беломорието често е посещавал дома му.
Е. Красини дава една от най-точните характеристики на Ст. Клечков: „Той беше неподкупен администратор, принципен, високо морален човек и истински патриот.”
В Стара Загора като областен управител д-р Ст. Клечков оставя  много добри спомени. Широка гласност добива един случай. Той е много поучителен, защото разкрива моралния облик на този българин патриот. Д-р Ст. Клечков обикаля често областта по служебни въпроси с предоставената му служебна кола. Среща се с жители на много селища, които имат възможност да поставят пред него своите проблеми.
Веднъж един селянин решава да се отблагодари на областния управител по повод някаква негова молба, като му изпраща в общината една пуйка. Подаръкът бил предназначен лично за д-р Ст. Клечков. Когато пуйката била внесена в кабинета на управителя, д-р Ст. Клечков реагирал неочаквано остро: „Аз получавам заплата, да се настигне човекът и да му се върне…’’ Прислужникът обаче изтървал пуйката и започнали да я гонят, за да я върнат на собственика.
Така д-р Ст. Клечков дава истински урок на своите подчинени и учудва старозагорци. Европейският дух и възпитание не му позволяват да приема подаръци от когото и да е било за свършената от него административна работа.
През 1940 г. чрез Крайовския договор с Румъния България си връща Южна Добруджа. Тогава д-р Ст. Клечков получава високо доверие. Той заминава като пратеник на цар Борис III да приеме областта обратно в пределите на България.
През годините на Втората световна война д-р Ст. Клечков се свързва с организацията „Бранник”. Тя е създадена със закон, гласуван от XXV ОНС на 29.12.1940 г.,наречен „Закон за организиране на българската младеж”. [Архив МВРНЗ, ОБ 23664, т.1.]
Чл. 1 определя нейното име „Бранник” в смисъл на войн, войник, ратник или още по-точно, защитник, бранител на националите интереси. Според чл. 2 цел на „Бранник”е „ да възпитава и обучи българската младеж за вярна служба на Царя, Родината, държавата и народностните ни стремежи”.
„Бранник”се изгражда като държавна казионна младежка организация. Тя е юридическо лице, непосредствено подчинено на правителството. В структурно отношение „Бранник” се изгражда отгоре надолу, а нейните ръководители се назначават от правителството. Те се считат за държавни чиновници.
Чрез създаването й правителството на проф. Б. Филов се опитва да спечели на своя страна българската младеж към преданост на царя и държавата. Стремежът е да се възпитава младежта в патриотичен дух, като се неутрализира разложителната и опасна за българските национални интереси пропаганда на комунистите.
Предвидено е в „Бранник” да бъдат обхванати всички младежи от 10 до 21 години, а студентите - на възраст до 30 години.
Основният лозунг на „Бранник” е „Борис, България, Бог!”. Има емблема с форма на щит, на която е изписана голяма буква „Б”.


Емблемата на ,,Бранник’’ и обетът на членовете на ,,Бранник’’


Начело на „Бранник”стои главен ръководител.
Дейността на бранническите дружини се изразява в организиране на сказки, в устройване празненства, физкултурни и туристически занимания, в трудови прояви, в организиране на летни станове и самарянски курсове. По области дружините се ръководят от областен браннически воевода.
През април 1941 г. д-р Стефан Клечков поема ръководството на ,,Бранник’’.
Кандидатурата му е одобрена лично от министър-председателя проф. Б. Филов. Назначен е за главен ръководител на „Бранник”с царски указ.







Спомените на Богдан Филов за април 1941 г. са отразени в неговия дневник по следния начин: 16, IV. Сряда. Преди обед приех Н. Стоянов и проф. Коларов, с които говорихме обширно по македонските работи. Те ме уверяват, че идеята за независима Македония сега не се поддържала от никого, даже не и от ВМРО (михайловистите). Препоръчаха ми няколко души, които да изпрати в Македония, за да ободряват населението и да подготвят евентуално един комитет, който да поиска присъединяването на Македония към България. Приех също Ст[ефан] Клечков, който най-после се съгласи да поеме ръководството на младежта [Става дума за държавната младежка организация „Бранник”].

През 1941-1942 г. д-р Ст. Клечков полага големи усилия да организира структурите на „Бранник”. Той демонстрира управленски качества на способен администратор. Скоро „Бранник” става мощна младежка организация, способна са възпитава българската младеж в патриотичен дух.
Мероприятията на „Бранник” са огромни и полезни за българските интереси. Много възрастни хора и до днес си спомнят за великолепните униформи на „бранниците” и добре организираните им паради.
През 1942 г., вече със солиден административен опит и доказал се като способен администратор, д-р Ст. Клечков получава нова длъжност. Той е назначен за областен управител на Беломорието. Затова се оттегля от ръководството на „Бранник”.
От 1942 до 1944 г. той свързва съдбата си изцяло с Беломорието - стар български край, който Царство България тогава временно администрира.
От изостанал край Беломорието се превръща в благоустроен район тъкмо под ръководството на д-р Стефан Клечков. От София пристигат огромни суми - облагородява се земята, строят се линии, пресушават се блата.
За трите години на българско присъствие в Беломорието българската държава извършва многобройни социални преобразувания и инфраструктурни подобрения, които вещаят превръщането му от изостанала, периферна за Гърция провинция в модерна и средоточна област на Обединеното царство. Огромни инвестиции се влагат и за транспортното свързване със старите предели на страната.
Заслугата на д-р Ст. Клечков в провеждането на тази политика е голяма и безспорна.
Срещу него има две основни обвинения. Първото е за потушаването на т.нар. Драмско въстание от 1941 г. Това е прокомунистически гръцки бунт в тила на Българската армия, избухнал през есента на 1941 г. По замисли и действия прилича много на т.нар. „Моравско въстание”от 1917 г., вдигнато от сърби и сърбомани през Първата световна война в българското Поморавие.
И в двата случая Българската армия се справя със задачата по поддържането на реда в района, който контролира. Гърците са били предупредени да внимават и да спазват реда от българската власт още в началото на нейното организиране.
Те знаят, че всеки бунт или метеж ще се потушава със сила. Стига се и до проливане на кръв.
Истината е, че кланетата в Драмско през 1941 г. са извършвани от бивши войници от разгромената от Вермахта гръцка армия, преминала на страната на ЕЛАС - организацията на гръцката комунистическа съпротива.
Най-страшните зверства са били извършвани над българското население в Драма и околията й. Особено жестоко гръцките „въстаници” са се разправяли с българските чиновници, учители и свещеници - носители на българската власт. Те са избивани безпощадно наред, без разлика на възраст, пол и занятие. В общинската сграда на Драма гръцките „въстаници” жестоко избиват група пленени български полицаи и жени.
Д-р Ст. Клечков не е виновен за потушаването на т.нар. Драмско въстание, защото тогава той не е бил управител на Беломорието.
По-сериозното обвинение към д-р Ст. Клечков е за депортирането на беломорските евреи през 1943 г. Това е отделна тема, която излиза извън рамките на нашата статия. Затова тук посочваме най-важното по въпроса.
Според приетата от правителството на проф. Б. Филов наредба през 1942 г. за поданството на жителите на „новите земи” българите по произход в Тракия и Македония получават автоматично българско поданство по опростена административна процедура.
Евреите в Беломорието и Македония не са обявени български поданици. Наредбата за поданството спрямо тях е дискриминационна, защото те даже са лишени от възможността, която придобиват югославските и гръцките поданици в срок до 1 април 1943 г. да запазят поданството си и да придобият друго и така да се изселят. По този начин беломорските и македонските остават под българска власт, но с особен гражданскоправен статут. Те са един вид ничие население. Никой не ги защитава. Югославската и гръцката държава не могат да ги закрилят, защото те са окупирани от силите на Оста и имат свои правителства, но в изгнание в Лондон. България пък не ги третира като свои поданици. Всичко това прави евреите лесна плячка в ръцете на истинския господар на Балканите в периода 1941-1944 г. - нацистите.
Съдбата на беломорските евреи е наистина трагична. Но тя е предопределена от това, че България няма абсолютна власт над „новите земи”. Беломорието и Македония имат особен военновременен статут.
В противовес на правителството в София Германия не счита тези български земи за неделима част от Царство България. Не случайно тя издава през 1942 г. карта на Балканския полуостров, в който Беломорието и Македония са обявени за ,,временно управлявани”от България. Нацистите запазват силно военно-полицейско присъствие в „новите земи” на България. Военно-полицейските й сили са използвани и в акцията по депортирането на евреите през пролетта на 1943 г.
Комунистите твърдят, че именно д-р Ст. Клечков депортира евреите от Беломорието, за което е получил нареждане от цар Борис III. Истината е друга - д-р Ст. Клечков получава нареждане от немските офицери на Гестапо всички евреи да бъдат депортирани. Следва бурен скандал и той се прибира разплакан у дома си, като казва: „Никой няма да може да ги спаси...”.
Тезата на германците е: „Беломорието е дадено на българите временно и тъй като това не са ваши земи, ще трябва евреите да бъдат премахнати...”
Поведението на д-р Ст. Клечков по еврейския въпрос е специфично. Той е правителствен чиновник и трябва да изпълнява административните нареждания от София, вкл. по депортирането на евреите, за което има сключена спогодба Данекер-Белев от февруари 1943 г. Но от друга страна е направил всичко възможно да осуети, според силите си и съобразно властта, с която разполага, депортацията.
Д-р Ст. Клечков изпраща телеграми до всички кметове в Беломорието да не се допуска депортиране на евреите. С други думи, саботира правителственото разпореждане Данекер-Белев. Налага се да се намесва лично вътрешният министър П. Габровски. Когато в Ксанти идва телеграма от П. Габровски да изпрати беломорските евреи към Кюстендил, д-р Ст. Клечков издава друго нареждане - да останат всички евреи, които са български граждани. Има протокол от онова време, от който става ясно, че д-р Ст. Клечков строго е наказвал офицери от българската администрация и стражари, които са се опитвали да грабят изоставените еврейски къщи.
Известно е, че между транспортираните към Кюстендил евреи е и личният гинеколог на съпругата на д-р Ст. Клечков - бащата на известния днес по цял свят български композитор Милчо Левиев. Д-р Ст. Клечков успява да върне обратно в Беломорието 37 евреи, вкл. личния гинеколог на съпругата си. Така ги спасява от сигурна смърт.
В противовес на поведението на д-р Ст. Клечков по еврейския въпрос са действията на гръцките власти. Когато германската окупационна власт събира евреите от Беломорието, за да ги депортира, местните гръцки власти активно им сътрудничат. А гръцкото марионетно правителство даже не протестира, а одобрява депортацията. В Солун даже нацисти и гърци съвместно депортират евреите.
След войната обаче само българите ще бъдат заклеймени, че са предали на нацистите от „новите земи” евреите, а за антисемитските действия на гърците - нито дума.
Политическата промяна в София през септември 1944 г. променя и съдбата на д-р Ст. Клечков, който за малко не успява да оглави даже регенството.
На 8 септември 1944 г. регентът Б. Филов подава оставка. Късно вечерта в Ксанти идва телеграма до д-р Ст. Клечков с предложение да поеме регентството. Той се съгласява и се подготвя да замине за София на другия ден - 9 септември.
Тогава обаче в София е извършен превратът на ОФ, който променя политическата ситуация в Беломорието във вреда на българите.
Новата „народна” власт на ОФ с министър-председателя Кимон Георгиев прави капитулански отказ от защита на българските интереси в „новите земи”.
В Беломорието пристига правителствена делегация , която трябва да организира новата власт.
В тази делегация много важна роля има старият комунист Добри Терпешев. Той е бил главнокомандващ на т.нар. НОВА (Народоосвободителна въстаническа армия) - терористичната ръководна структура на БРП-к по време на войната, която се сражава против законната българска власт. Д. Терпешев е необразован, с трето-четвърто отделение. Не разбира от дипломация и често е имал неблагоразумието да говори това, което мисли. Затова е мъмрен даже по партийна линия. Този човек, който по интелект отстъпва на светлинни години от габровците, управлявали Беломорието, става министър в правителството на ОФ.
А това е нащастие за България. При посещението си Д. Терпешев заявява публично: „В Беломорието няма българи. Всеки, който е българин, е фашист.”
Не е необходимо да се описва каква радост изпитват гърците на съвестните митинги на ОФ и ЕЛАС с негово участие в беломорските градове след такова едно антибългарско изявление, и то на министър в правителството на ОФ.
Една от първите инициативи на ОФ е предаването на административната власт в населените места на Беломорска област на спешно сформирани гръцки управи.
Тази фактическа капитулация в Беломорието е осъществена от делегацията в състав: министрите Добри Терпешев и Димитър Нейков и бившия командир на Втора Пловдивска въстаническа освободителна зона Иван Радев.
Известно е от военноисторическите документи от това време, че срещу предаването на Беломорието на гръцките партизани се обявяват всички държави от Антихитлеристката коалиция, включително официално и СССР, а също така и законното гръцко правителство.
Седма армия (бившата 7-а Рилска дивизия) набързо се евакуира от територията на Гърция, като оставя имущество на стойност около 26 милиарда лева. С войската панически потеглят на север хиляди местни българи, принудени от поредния български неуспех да търсят спасение като бежанци и подгонени от започналите от гърците погроми в българските селища. Започва комунистически терор над всички българи, които са работили за България до 9 септември 1944 г. Фамилия Клечкови става жертва на съгласувана комунистическа гръцко-българска разправа.
След преврата д-р Ст. Клечков решава да мине през турската граница. За целта разполага и с международен паспорт. Заедно с един от братята Чалбурови тръгва за турската граница. На 18 септември 1944 г. обаче край Саръшабан ги залавят гръцки партизани… Чалбуров е пуснат, но д-р Ст. Клечков е арестуван и изпратен в България. На 13 октомври 1944 г. близките му успяват да научат, че е в Хасковския затвор. Тъстът му, известен в Сливен лекар, д-р Карамалаков, се среща с него. При разговора им д-р Ст. Клечков казва, че ще го убият. Помолил да се види за последен път с жена си. Когато два дни по-късно, на 15 октомври, съпругата му отива в Хасково, той вече не е там, защото е предаден от „народната власт” на гръцките партизани от ЕЛАС. Това е равносилно на осъждане на смърт от отечественофронтовска България. Д-р Ст. Клечков и още 15 души от българската администрация на Беломорието до 9 септември 1944 г. са предадени на партизаните терористи без каквото и да е решение за това на какъвто и да е гръцки държавен орган. Така българските комунисти правят голяма услуга на своите гръцки другари. Предават на ЕЛАС патриотите, работили за българската кауза в Беломорето през 1941-1944 г. Гърците това и чакат, за да се нахвърлят над беззащитните българи.
Ето как гръцкият комунистически печат описва репресията срещу д-р Ст. Клечков и българите:

Драма, 12 февруари
„ЛАОКРАТИС":
На 10 февруари [1945] започна големият процес срещу българските престъпници.
На първо място е Клечков...
Обвиняемият, мрачен, но спокоен, със сатанинска апатия сяда на едно от първите места. Другарят Маликис бе определен за преводач.
Съдът назначи за защитник на обвиняемия другаря Лазаридис, който заяви, че ще изпълни съзнателно този печален дълг.
След това обвиняемият положи клетва и даде показания за своята самоличност: именува се Стефан Рачев Клечков, роден в Габрово, живял първо в София, после в Ксанти, на 43 години, по професия адвокат, учил се в Италия, служил като областен директор в Стара Загора, Пловдив и напоследък в Източна Македония.
Прочита се обвинителният акт.
Една верига от престъпления и изтребителни мерки, чийто главен деец е този областен директор гръкоядец...
След това се изредиха свидетелите...
В германо-българския клуб обвиняемият казал, че в Беломорието не бива да остане нито корен от грък. Между мерките, които той взел против гръцкото население, е забраната да си служи с майчиния гръцки език...
Свидетелят смята също така обвиняемия за отговорен по интернирането на евреите от Източна Македония и Тракия...”

При така организирания от гръцките комунисти съдебен фарс съдбата на подсъдимите българи е ясна предварително. Съдът на гръцките другари трябва само да узакони ликвидирането им.
Преди да бъде убит, д-р Ст. Клечков пише писмо до брат си, което предава на българин. Брат му - Христо Клечков, бил индустриалец. Българинът успял да предаде на сестра му писмото, в което пишело: „Бягай! Това са зверове, няма да оставят никого от нас жив!”
Д-р Ст. Клечков се оказва пророк. Брат му, Христо Клечков, се скрива в Лясковец, за да не бъде ликвидиран. На другия ден обаче е заловен и без съд и присъда убит.
Метю Георгиев Метев от Габрово свидетелства за съдбата на брат му: „... Подкараха ме към една от сградите на милицията. Още по стълбите почнаха заканите и попръжните. По същите тия стълби, на които, знаех, бе застрелян за нищо нашият роднина Христо Клечков - брат на д-р Стефан Клечков, областния управител на Стара Загора, Пловдив и на Гюмюрджина, по професия адвокат, учил се в Италия.” [В-к МИР, бр. 35 от 1991 г.]

Гръцкият комунистически съд осъжда д-р Ст. Клечков на смърт.
На 13 февруари 1945 г. д-р Ст. Клечков е убит по особено жесток начин - първо са му извадени очите, след това е заровен жив до шията и накрая така разстрелян. Преди да го подложат на тези средновековни зверства, подробно му описват какво го чака. Гробът му е неизвестен и до днес. Знае се, че убийството е станало край Драма. Цялата отговорност за това престъпление носят българските комунисти и техните приятели, гръцките комунисти от ЕЛАС.
През 1945 г. в България комунистическият „Народен съд” също съди д-р Ст. Клечков. Обвиненията против него гледа XII състав на този антибългарски съд. Съдят го обаче не като антисемит, какъвто той не е бил никога.Това е важно да се подчертае, защото гръцките обвинения против него са тъкмо на тази основа. Целта на българските комунисти е по-скоро икономическа - да се заграби имуществото на този „богаташ”. Това е масова практика на много състав на „Народния съд”. Осъждат го, но при изпълнението на присъдата са изненадани. Оказва се, че „богаташът” д-р Ст. Клечков живеел под наем на ул. „Узунджовска” в София. Единственото, което са взели, е изключително богатата му библиотека.

Послеслов: Всички наши старания да намерим снимка или портрет на д-р Стефан Клечков завършиха с неуспех. Умоляваме близките и роднините на доктора от Габрово да ни предоставят такива, ако разполагат с тях.

Янко Гочев, историк