В края на 1935 г. умира един от най-големите български историци медиевисти професор Васил Златарски. Той е един от най-сериозните критици, които отхвърлят напълно историческите изследвания и научния метод на д-р Ганчо Ценов. Обратното също е вярно, д-р Г. Ценов пък, от своя страна, посвещава десетилетия от живота си, за да докаже същото за проф. Златарски, като го обвинява не само в неточности, но и в престъпления в историческите си изследвания, като открива и публично оповестява негови плагиатства и подражателства на чужди историци, под влиянието на които е попаднал (Шафарик, Голубински и т.н.).

Месеци след смъртта на проф. Златарски д-р Г. Ценов издава брошурата си „Препирните по народността на българите. В що се състоят и защо се водят”. В нея той иска да се доразправи с мастития историк, па дори и посмъртно, без да робува на каквито и да било морални норми. Дори през същата година д-р Ценов се кандидатира да оглави неговата овакантена катедра в Софийския университет.

Едва ли има български историк, който да е отхвърлян, а същевременно и възхваляван толкова, колкото д-р Ганчо Ценов. Професионалните историци и академичната общност не го допускат до своите среди, а когато спорят с него, не винаги намират аргументите, за да оборят неговите нетрадиционни хипотези и теории, тъй като той често използва документалните извори, градейки в повечето случай не само научни хипотези, но и логически построения. А логиката в историческите изследвания често може да изиграе лоша шега на изследователя, тъй като фактите може и да не са логически издържани. Без да се съобразяват с това, че трябва да извадят контрааргументи срещу него, противниците му си позволяват да го ругаят по каруцарски, без да избягват дори площадни обиди срещу него. Стига се дори дотам, че той започва да води граждански дела, за да защити честта си и достойнството си.


Ганчо Ценов

Д-р Ганчо Ценов работи в областта на българската история през Късната античност и Ранното средновековие. В трудовете си и в публичните си изяви (в сказки, беседи и в ежедневната преса) той се възправя и срещу утвърдили се исторически теории и изследователи и на основата на античните и средновековните автори и документи отстоява своята истина. Д-р Г. Ценов се счита за родоначалник на автохтонната теория за произхода на българския народ, изложена за първи път в цялостен вид през 1910 г. в основния му труд „Произходът на българите и начало на българската държава и българската църква“. Според него българите са туземно, т.е. местно население и са живели по тези географски ширини открай време, като само са променяли народностното си име. Тази теория, макар и отричана и отхвърляна и до днес, има своите поддръжници и теоретици.

Ще повторя само някои моменти от биографията на този отричан и същевременно възхваляван български историк, при когото дори и ако има някои пропуски в неговото творчество, то патриотизмът му е безспорен, дори когато оспорва утвърдили се исторически постановки и теории на големите светила в българската и европейската историческа наука. А логическите му построения, основани на историческите извори, са трудно оборими.

Ганчо Ценов е роден на 6 юни 1870 г. в с. Бойница, Видинско. Завършва история с първия випуск във Висшето училище в София (по-късно Софийски университет „Св. Климент Охридски”). След това учителства в продължение на две години във Видинската мъжка гимназия. Постъпва на служба във Военното министерство, откъдето през 1899 г. след спечелен конкурс заминава на 4-годишна специализация в Берлинския университет в Германия. Там той защитава дисертация за Наполеоновата война срещу Русия на тема „Кой е запалил Москва в 1812 г.?”. Едва след години той отново ще се върне към една тема от руската история, но този път тясно свързана и с първата национална катастрофа и решаващата роля на Русия в нея. Става дума за излязлата през 1915 г. от печат негова книгата „Русия и завоевателните стремежи на сърбите“, изградена главно на основата на богат и безспорен документален материал, а не само като резултат на емоционален изблик.

След защитата на дисертацията, при която получава научната степен „доктор по философия”, интересът му се насочва към темата за произхода и ранната история на българския народ. След продължително проучване и работа с античните извори, през 1910 г. издава основния си труд „Произходът на българите и начало на българската държава и българската църква“. В нея той излага хипотезата, че българският народ е формиран от смесването главно на хуно-българи и готи (гети), които той смята за стари трако-илирийци и келто-скити и които в историческо време са били автохтонни (туземни) европейски народи от Древната Скития. Неговата теория не е приета от българските академични среди и кандидатурата му за доцент по стара история в Софийския университет е отхвърлена. След представянето на неговия хабилитационен труд проф. Златарски го рецензира и отхвърля (Вж. В. Златарски, Оценка за съчинението за хабилитация на д-р Ганчо Ценов. Предизвикано обнародване (Годишник на Софийския университет 7 (1911-1912). Идеите му срещат съпротивата и на редица чуждестранни изследователи, включително и в Германия, където той се установява след претърпения неуспех. Оженва се за богата германка, която не само че му създава необходимия за един учен комфорт, но и подкрепя безрезервно неговата изследователска работа и спонсорира отпечатването на трудовете му в немските издателства Walter de Gruyter, Ebering, Steiwetz, Minerva, Reisland, Dyk, Vaduz. На най-сериозна критика неговата теория и трудове са подложени от университетските професори Васил Златарски, Петър Ников, Петър Мутафчиев, Стефан Младенов, Гаврил Кацаров и др. Но те не плашат учения новатор. Той излиза публично в ежедневната и в научната периодика със сериозна и аргументирана критика срещу отрицателите си, посочвайки техни плагиатства и неправилно боравене с изворите, като прави нови преводи от оригиналните извори. Това не стряска неговите критици и те тиражират в отговор в публичното пространство пълното си отрицание към неговата теория и творчество и не спестяват дори и обидните квалификации от рода на „учен чукундур”, „патриот”, „агент на българското военно министерство”, като го обвиняват дори в плагиатство. Това кара д-р Г. Ценов да заведе дело за публична обида и клевета срещу проф. Петър Ников и проф. Петър Мутафчиев.


Васил Златарски

След смъртта на проф. Васил Златарски, през 1936 г. д-р Г. Ценов се кандидатира за професор в Катедрата по българска история в Софийския университет. За мястото кандидатства и проф. Петър Ников, а проф. Петър Мутафчиев е назначен за рецензент-арбитър. След като арбитърът определя, че д-р Г. Ценов има „чудовищен метод на работа, който е отрицание на всяка наука”, кандидатурата му е отхвърлена от Факултетния съвет и катедрата е възглавена от проф. П. Ников.

Биографите на д-р Г. Ценов отбелязват, че теориите му не се приемат на сериозно в научните среди и са разглеждани като въплъщение на българския ултранационализъм, който се развива под влиянието на германския националсоциализъм. След 9 септември 1944 г. в България книгите му са забранени и заключени в секретния фонд на Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий” в София, а д-р Ценов е обявен за „фашист и великобългарски шовинист”. И след края на Втората световна война д-р Г. Ценов продължава да живее в Германия, където се издържа с преводи.

Д-р Ганчо Ценов умира на 25 септември 1949 г. в Берлин.

В брошурата, която издава през 1936 г., д-р Г. Ценов подлага на сериозна критика не само историческите изследвания на проф. Златарски, но и тези на проф. Марин Дринов и на проф. Иван Шишманов, като най-голямо внимание той заделя на теорията за тюркския (турския) произход на българите, отхвърляйки я напълно. От чуждите историци на най-сериозна критика са подложени теориите на Йозеф Шафарик, Евгений Голубински и Константин Иречек за чуждия произход на българите.

Едва ли някой друг български историк е изричал толкова силни и категорични думи като д-р Ценов: „нашата религия е нашата история”. По-долу той е още по-категоричен: „Не земята, не богатството, не езикът даже, но историята прави от известна група хора народ и че без история няма народ. Прочее има история, има народ; няма история, няма народ.”

За тези, които проявяват повече интерес, ще посоча основните трудове на проф. Златарски, проф. Дринов и проф. Шишманов, които д-р Ценов подлага на критика:

Проф. В. Златарски: „История на българите от появата им в Европа до основаването на българското царство на Балканския полуостров, Годишник на Софийския университет. Историко-филологически факултет, 10-11, 1914, с. 1-112”; История на българската държава през Средните векове. Т. 1. Първо българско царство. Ч. 1. Епоха на хуно-българското надмощие (679-852), С., 1918, 3 изд. С., 1970, Ч. 2. От славянизацията на държавата до падането на Първото царство (852-1018), С., 1927; 2 изд. С., 1971; Т. 2. България под Византийско владичество (1018-1187), С., 1934, С., 1972; Т. 3. Второ българско царство. България при Асеновци (1187-1280), С. 1940, 2 изд. С., 1971-1972 и др.


проф. Марин Дринов

Проф. М. Дринов: Поглед връз произхождението на блъгарский народ и началото на блъгарската история. Пловдив-Русчук-Велес, 1869; Исторически преглед на Българската църква от самото й начало и до днес. Виена, 1869; Заселение Балканскаго полуострова славянами (1872); Южные славяни и Византия в Х веке. - Чтения в Императорском обществе истории и древностей российских при Московском университете, 1875, № 3, III. Материалы славянские, 1-152 и др.


проф. Иван Шишманов

Проф. Ив. Шишманов: Критичен преглед на въпроса за произхода на прабългарите от езиково гледище и етимологиите на името „българин”. - СбНУНК, XVI-XVII, 1900 и др.

За тези, които биха пожелали да се запознаят по-подробно с трудовете на д-р Ганчо Ценов, предлагам тази кратка негова библиография: Wer hat Moskau im Jahre 1812 in Brand gesteckt?, Gantscho Tzenoff. - Nachdr. d. Ausg. Ebering, Berlin 1900. - Vaduz: Kraus Reprint, 1965; Праотечеството и праезикът на българите. Историко-филологически издирвания (1907, 2005); Седмичните дни като белег на старо християнство у славяните, сп. „Преглед“, кн. 4, 1907 г.; Българите са по-стари поселници на Тракия и Македония от славяните. Исторически издирвания въз основа на първоизточници (1908); Критически разбор на българите (1910); Произходът на българите и начало на българската държава и българската църква (1910, 2002); Първите религиозни борби в България (1912); Покръстването на българите - обяснение (1914); Хиляда години ли от смъртта на Св. Климент Охридски (1914); Goten oder Bulgaren: quellenkritische Untersuchung über die Geschichte der alten Skythen, Thrakier und Makedonier, Ganco Cenov - Leipzig: Dyk, 1915; Кой е Климент Охридски? (1915); Хиляда години ли от смъртта на Св. Климента? (1915); Произходът на хуните (1915); Русия и завоевателните стремежи на сърбите (1915); Geschichte der Bulgaren, Steiwetz, Berlin, 1917; Das wissenschaftliche Leben in Bulgarien, „Minerva” (WdeG), Berlin, 6 Sept., 1924; Die Abstammung der Bulgaren und die Urheimat der Slaven: eine historisch-philologische Untersuchung über die Geschichte der alten Thrakoillyrier, Skythen, Goten, Hunnen, Kelten u.a., Cenov, Gančo, Berlin-Leipzig: de Gruyter, 1930; Geschichte der Bulgaren und der anderen Südslaven von der römischen Eroberung der Balkanhalbinsel bis zum Ende des neunten Jahrhunderts, Dr. Gantscho Tzenoff, Berlin-Leipzig, Walter De Gruyter & Co., 1935; Препирните по народността на българите. В що се състоят и защо се водят (1936); Кроватова България и покръстването на българите (1937, 1998, 2004); Народността на старите македонци (1938); Прокопиевите хуни и Теофановите българи. Турци или славяни основаха българската държава (1938, 1998, 2004); Хуните, които основаха българската държава. Техният произход и тяхното християнство (1940, 2002).

Нямам намерение нито да хваля трудовете, нито да търся грешките на д-р Г. Ценов в тях. Смятам, че читателите сами могат да се запознаят не само с неговата теория, но и да преценят кой има право в историографията, занимаваща се с темата за произхода и за народността на българите. Предлагам да се запознаете с пълния текст на неговата брошура „Препирните по народността на българите. В що се състоят и защо се водят”, която той отпечатва през 1936 г. в Придворната печатница в София.

Като приложение ще можете отново да прочетете текста на един от най-важните домашни извори за ранния период на българската история, „Именника на българските ханове”, споменаван многократно от д-р Г. Ценов.

Цочо В. Билярски

Д-р Ганчо Ценов

ПРЕПИРНИТЕ ПО НАРОДНОСТТА НА БЪЛГАРИТЕ

В що се състоят и защо се водят

Двете тези за характера на българите



От Възраждането до днес се водят препирни по народността на българите, без обаче да се е дошло до окончателно разбиране. Причините за това са двояки: теоретични и политически. От една страна, има трудност за разрешаване на проблемата, а от друга - политиканствуване в историята. Към това се присъедини и наивността, и незаинтересуваността на българското общество, за което е безразлично каква българска история учат децата му в училище: работата за него е, само да се каже, че се е учило и българска история. Мнозина даже я считат за ненужна тежест в училищната програма, защото не донасяла никаква полза: нейното учене и знание не давало хляб на знаещия я.

Не е тук мястото да влизаме в теоретични разсъждения върху значението на историята за един народ. За да могат обаче четците ми да си съставят що-годе понятие за значението на историята за един народ, ще посоча само два практически примера.

В Щаба на Германската етапна инспекция, в която служех през време на Голямата война, се запознах с главния равин в германската армия. Веднаж го запитах какво значи думата равин. „Учител”, ми отговори той и ми обърна вниманието на Новия завет, гдето Христос бива назоваван равин, учителю. Макар че знаех това от училището, все пак ми направи това обяснение впечатление, защото считах еврейския равин за еврейски свещеник, та го запитах: „Е, каква е Вашата религия тогава?” „Ние нямаме религия - ми отговори той. - Нашата религия е нашата история.”. И това е тъй, си помислих аз, защото Старият завет не е нищо друго, освен еврейска история.

Евреите прочее, които са пръснати по целия свят, които са изгубили отечеството си и езика си, се държат като народ против ударите на целия свят само въз основа на историята си.

Друг пример ни дават българите. Българите, които имаха своя държава и своя църква, а най-главно - свое писмо, което ще рече и своя литература и култура, които бяха запазили езика си и земята си, след като бяха покорени от друг народ, забравиха историята си и вследствие на това, забравиха също, че са имали и своя държава, че са били политически народ, та се считаха за роби, рая, които били създадени от провидението да слугуват на други народи.

От тези два примера се вижда, че не земята, не богатството, не езикът даже, но историята прави от известна група хора народ и че без история няма народ. Прочее има история, има народ; няма история, няма народ.

Това нашето общество не проумяваше. Думите: „О, неразумни ороде, (страхливко), защо се срамуваш да се наречеш българин?”, които Паисий отправяше към своите сънародници, се споменават в училището само като куриоз, като романтично увлечение, а не да се извлече от тях поука, че народ, който няма истинска история, не може да се задържи като политическа единица.

Тази истина ме накара да посветя живота си и състоянието си за уяснение на питането, що са българи и какво е тяхното минало, но тук се сблъснах с един менталитет от времето преди Паисия.

След като се позанимах с това питане, аз установих, че тук се борят две противни тези. Защитниците на едната теза излизат от предположението, че нашите прадеди са били способни за културен живот, а на другата, от гледището, че нямат добродетелите за самостоятелно управляване.

До Паисия българите не знаеха, че са имали своя самостоятелна политическа държава, считаха се за роби и затова си мислеха, че те не са способни за самостоятелен политически живот. Паисий им откри, че и те са имали своя държава със свои царе и патриарси; всели им по тоя начин самоуверение и тъй предизвика възраждането на българския народ. След Паисия започнаха да се занимават и други хора с българската история. Те обаче погледнаха другояче на българското минало. Според тези учени, и прадедите на днешните българи са били роби, защото тяхната държава е била основана от някакъв си чужд народ; без тоя народ те щяха да си останат византийски роби. И за да подсладят на българите тая си идея, те казаха, че турци са били ония, които основаха българската държава. Живял българинът столетия под турско робство, той се почувствува поласкан от това „откритие”, защото считаше всеки турчин за благородник и си помисли, че поради това той е нещо по-добро, отколкото другите славяни. Но и в културно отношение прадедите на днешните българи не са се отличавали от днешните. В християнство те били въведени от гърците; писмото им изнамерили гърците Кирил и Методий, които им превели и св[етото] Писание. Без гърците българите биха си останали и до днес безкултурни диваци. Положението им прочее и в старо време не се е отличавало много от това, в което се намираха сега (в турско време). Логическият извод от всичко това е, че българите напусто се стремят за духовна и политическа свобода, защото такава и в старо време не са имали и защото то противоречи на културното им предразположение.

Това е основната разлика между Паисия и основателите на днешната българска история.

Сега ще се помъчим да обясним по-обстоятелствено тези две тези.

Теорията за чуждия произход на българите

На всички е известна теорията, че българите са късни пришълци в днешната си земя. Всички онези, които твърдят, че българите са късни пришълци, бяха изследователи на руската история и си мислеха, че тук, в Русия, трябва да се търси и началото на българската история. Търсейки това, тям им дошло наум, че името българи иде от р. Волга. Българи значило волгари или воложани. Няма да спорим дали тая етимология е права, или не. Ще кажем, че е права. За нещастие обаче на онези, които я измислиха, никой от живеещите покрай Волга народи не носи името българи. Ако имаше такъв народ, работата щеше да бъде лесна: щеше да се каже, че балканските българи се отделили от волжките и дошли до Дунава и нямаше да се спори върху народността на българите, защото щеше да се иде при Волга, да се види, какъв е тоя български народ, обаче такъв народ няма.

Привържениците на тая теория не се отчаяха от това. Те казаха: понеже по коритото на Волга живели самоеди, чуваши, фини, чуди, турци и пр., то българите ще произлизат от някое от тези племена. И сега започнаха: едни ги обявиха за самоеди, други за чуваши, трети за турци и т. н.; комуто какво скимнеше. Според Шафарика (който за нас има най-голямо значение, защото въз основа на него Иречек написа своята „История на българите”) българите са уралски чуди, които живели по Волга и Кама. От тези чуди се отделила ордата на Аспаруха и дошла в Долна Мизия, където покорила славяни и основала българска държавица. Защо чудите да основават в Мизия българска, а не чудска държава, Шафарика не казва. Защо тези чуди в Мизия, а не покрай Волга се нарекоха българи, Шафарик също не казва, поради което ние сме принудени да си помислим, че той разправя измислици. Най-сетне Шафарик разбра, че история не може да се гради на предположения, и потърси исторически свидетелства, каквито той намери в лицето на византийските хронографи Теофана и Никифора от началото на IX век, които са първите, които говорят за „Стара България”. Тая тяхна Стара България обаче не се е намирала до Волга и Урал, а в Тракия до Босфора. Тъй напр. Теофан пише, че Стара България, над която господствал Кроват, се е намирала до р. Куфис, която е море във вид на река и тече на края на Черно море. (… Κoῦφις παταμός, καὶ απδδίδει εὶς τὸ τέλoς τῆς Πoντικῆς θαλάσσης… Εσα πoταμῶ θαλάσσα 357).

Понеже морето, което на края на Черно море има вид на река, се казва Босфор, то, според Теофана, Стара България се е намирала в Тракия и е опирала до Босфора, а не до Урал. Това се разбира и от факта, че чудите или пък турците на Шафарика се нарекоха българи, само след като дойдоха до и на юг от Дунава. Понеже уралските чуди и пр. се нарекли българи в Мизия, то името българи е заварено в Мизия, а не е донесено от някъде си. Твърдението прочее, че българите били късни пришълци, не почива на научни основи.

Друга една волност, която Шафарик си позволи, бе следната: Според Теофана и Никифора, Куврат, князът на хуногундурите, имал петима синове, които той преди смъртта си съветвал да не се делят, а да запазят единството на държавата му, защото, ако се разделят, ще отслабнат и ще попаднат под чужди народи. Синовете му не спазили съвета на баща си, а щом умрял баща им, разделили се. Най-старият брат Баян, когото по-младите братя викали Бат-Баян, т. е. бато Баян, както и днес по-младият българин зове своя по-стар брат (едно сериозно доказателство, че хуногундурите са били славянски народ, защото бато-Баян е славянска дума), запазил за себе си земята на прадедите си, т. е. на хуногундурите.

След раздялата си синовете на Куврата били нападнати от разни страни. Баян бил нападнат от козарите, които живееха в Карпатските планини. Козарите завзели цялата отвъддунавска българска земя чак до Черно море. Бащината земя на хуногундурите се е намирала прочее в Дакия, на север от Дунава. От тук четвъртият и петият брат преминали на юг от Дунава: единият се настанил на Овче поле, а другият в Панония, където българите се чуват от V в. насам. Вторият брат преминал реката Танай, а третият Аспарух преминал реките Днепър и Днестър и се настанил до Дунава. В тези области прочее се е намирала държавата на Кровата или Куврата, а не покрай Урал.

Логическото заключение от това е, че вдадената от Куврата земя или земята, която петте братя си разделиха, е българска земя. Шафарик обаче пише, че само земята, която е била заета от Аспаруховата орда, е българска земя. Понеже тая орда била заела само земята между Дунава и Балкана, то само тая земя е българска! Защо земята на другите братя не е българска, Шафарик не казва.

Ясно е прочее, че или земята на всички Кубратови синове е била българска земя, или на никой от тях.

Тук науката на Шафарика мирише на политика. Политика правеше Шафарик, когато смотоляви работата тъй, че неопитният четец да си помисли, че, според Теофана и Никифора, българите били дошли от Уралските планини, когато тези писатели ги считат за стари тракийци; политика правеше той, когато обяви за българска само мнимо вдадената от Аспаруха земя.

По онова време някои велики сили искаха да разширят властта си и върху Балканския полуостров. За да не се смущават при това от поселяващите го българи, постави се тезата, че на Балканския полуостров собствено няма българи, но и да има, те живеят само във Варненско и Шуменско. Само тъй може да се обясни чудовищната теза на Шафарика, че само Аспаруховата дружина представлява българския народ. За прокарването на тая фикция, той не обърна внимание, че Аспаруховата орда се състоеше от хуногундури, а не от българи, т. е., че Аспарух доведе хуногундури, а не българи, и че тези хуногундури се нарекоха българи, след като се смесиха в Мизия с българи. Също не обърна внимание, че тези хуногундури никога не са живеели покрай Волга, от където, според него, били дошли българите, а са стари крайдунавски поселеници.

Тъй Шафарик създаде фикцията, че българи са само жителите между Дунава и Балкана, която докара толкова нещастия на българския народ.

Дринов


проф. Марин Дринов

Шафариковата теза се възприе от Дринова, обаче Дринов изказа една мисъл, която и днес има стойност.

Той каза, че финските българи не са ни нито чичовци, нито вуйчовци, затова ние няма защо да се занимаваме с тях, защото те са дали само името, а не и народността на днешните българи. Той сравни образуването на българската държава с това на френската и руската. Френската държава е била образувана от германското племе франки, затова галите днес се казват френци, а руската държава била образувана от германските варяги под водителството на Рюрика, затова се казвали руси. Но както френците и русите не се считат за германци, защото някога са били управлявани от германски династии, тъй и българите не могат да се считат за фини или турци, защото някога ги е управлявала турска династия. И това толкова повече, че според Дринова, във френския език има германски думи, а в българския език Дринов не намерил нито една турска дума. Дринов считаше за българи славяните на Балканския полуостров, които се казват българи, и се мъчеше да установи кои славянски племена са образували българската държава.

Ако беше се развила тая теза, пак щеше да се дойде до някакви приемливи резултати, за нещастие обаче на българското племе, пред надвечерието на Освободителната война излязоха: „Историята на българите” от К. Иречек и „Историята на православните църкви” от Голубински. Основавайки се на Шафарика, и двамата автори считаха за българи само жителите между Дунава и Балкана.

Има съмнение, че авторите на тези трудове са имали и някои политически съображения предвид. Не е съвсем сигурно, че Иречек сам е написал своята българска история, защото, когато излезе тоя голям труд от 760 големи страници, Иречек беше на 22-годишна възраст момче, което само не е било в състояние да се справи с тоя обширен и забъркан материал, за събирането и написването на който са били нужни най-малко 4 години. Предполага се, че авторът на тоя труд е бил друг - едно политическо лице. Както и да е, Иречек буквално се придържа за Шафарика, негов дядо по майка, и затова не е проумял, че Шафарик не беше доказал, че българите са късни пришълци, защото онези, които основаха българската държава, не са се казвали българи и пр. Най-сетне не е обърнал внимание, че Шафариковата теория бе опровергана от намерения в 1866 г. списък на българските князе, според който Аспарух не е бил първият, а шестият княз покрай Дунава, т. е., че стотини години преди Аспаруха е имало български князе покрай Дунава и приповтаря Шафарика, че българите се появили по Дунава едва в 679 г. Също и Голубински повтори легендата, че Аспарух основал българската държава между Дунава и Балкана, тъй че и според него българи са само жителите между Дунава и Балкана.

Преди да излязат тези два труда, българите водеха борба за църковна независимост. Те искаха в поселените от българи места да се поставят български владици. Според гласуването, което стана за това, такива трябваше да се поставят в цяла България, т. е. и в Тракия, и Македония. Цариградският патриарх не се съгласяваше с това и обвиняваше българите във филетизъм, т. е. национализъм. Най-сетне, по подбудата на русите, той се съгласи да позволи независима българска църква само за Долна Мизия, или Аспарухова България, защото тая страна се считаше по онова време за България. Русите, които се стремяха за Цариград с Тракия като хинтерланд, охотно поддържаха тезата, че българите са предимно жителите между Дунава и Балкана. А когато българите не се съгласиха с това и патриархът ги анатемоса, русите не само че не се противопоставиха на тая анатема, но даже не признаха официално Българската църква, макар и българите да искаха да четат евангелието на същия език, на който се четеше и в Русия. Ако българите бяха се съгласили с мнението, че българи са само жителите между Дунава и Балкана, тяхната църква щеше да бъде призната и от патриарха, и от Руската църква и нямаше да бъдат обвинявани във филетизъм. От това се вижда, че тезата, какво българи са само жителите между Дунава и Балкана, е поставена по политически съображения. Скоро след това настана Освободителната война. Русите освободиха почти всички поселени от българи места. Русия се надяваше, че като опекунка на освободена България, ще стане господарка на Балканския полуостров, обаче не можа да се задържи против натиска на Англия и Австро-Унгария. Тези две сили, опирайки се на тъкмо що излезлите истории, прокараха в Берлинския конгрес да се признае за българска земя само земята между Дунава и Балкана и затова само на нея се даде известна автономия. Софийско, което не спадаше в Аспарухова България, от сетне се придаде към Долна Мизия, за да се каже, че те са дали повече, отколкото българите имат право.

Тая бе ползата от Историите на Шафарика, Иречека и пр. за българския народ. И тук имаме един пример за значението на историята за един народ. Сигурно е, че съдбата на българското племе щеше да бъде друга, ако светът положително знаеше какво нещо са българи.

В България, твърде естествено, настана голямо огорчение от решението на Берлинския конгрес. Вазов пееше:

„Немци, френци, англичани

Те са нашите душмани и пр.”

без да знае, че тези немци, френци и англичани се ръководеха по написаните от чисти славяни истории, когато признаха за българска земя само земята между Дунава и Балкана.

Ив. Д. Шишманов


проф. Иван Шишманов

Българите нямаха подготвени люде, които да са в състояние да се занимаят с това питане. Наставащата след освобождението българска интелигенция се считаше за учена, ако можеше да чете чужди книги, без да бе в състояние да провери верността на тези книги.

Двама българи изпъкнаха след освобождението в тая област: Иван Д. Шишманов и В. Н. Златарски.

Шишманов написа обширна студия в Сборника за Народни Умотворения XVI и XVII под надслов: „Критичен преглед на въпроса за произхода на прабългарите”. Той считаше твърдението, че българите са турци, за свършен факт, затова неговата работа не се състоеше в проверка на първоизточниците и системно изложение на питането, а в събиране на мнения на модерните изследователи, които твърдяха, че българите са турци и късни пришълци и пр., и да обясни, че тези турци живели покрай р. Волга, защото името българин било турска дума и значило „мъж от Волга, воложанин”. Ние не искаме да се спираме тук върху тая етимология, която никой не одобри. В. Н. Златарски напр. нигде не спомена името на Шишманова. Единственото ново, което Шишманов изтъкна, е, че българите не са славяни, понеже не говорили славянски. В Чудесата на св. Димитрия Солунски се казва, че когато Кувер или Куврат около 630 г. искал да превземе Солун, тогава в Солун се говорили езиците: ромейски, славянски и български. Шишманов взима това за доказателство, че българите не са говорили славянски и следователно не са славяни, а турци. Добре, но тези турци поселяваха Солун в 630 г., т. е. преди Аспарух да се яви при Дунава. Това Шишманов не бе проумял. Също не бе видял, че Аспарух не е стоял начело на българи, а начело на хуногундури. Ако беше видял само тези две неща, той не щеше да твърди, че българите едва в 679 г. били дошли до Дунава и че Солун никога не е бил български.

В. Н. Златарски


Васил Златарски

И Златарски си послужи с метода на Шишманова. И той искаше само да популяризира това или онова чуждо мнение. Тъй напр. той не обърна внимание на факта, че, според списъка на българските князе, Аспарух не е бил първият български княз на Дунава, а шестият, че Аспарух не е довел българи, а хуногундури и пр., и приповтаряше тезата на Шафарика, че българите, които той счита за турци, били едва в 679 г. дошли от някъде си до Дунава. Опирайки се на Шафарика и други, той сочи Теофана и Никифора като свидетели, че Аспарух покорил в Мизия славяни, с които неговите турски българи се смесили и образували българска държава между Дунава и Балкана до р. Искър. Когато аз му възразих, че това, което той разправя, не е вярно, понеже според Теофана и Никифора Аспарух не е покорявал славяни в Мизия, защото славяните, за които става дума, са били според тези автори съседи и съюзници на българите; че сведенията за размера и положението на тъй наречената Аспарухова държава той е взел от Голубински, а споменава Теофана и Никифора, само да даде научен характер на онова, което пише, Златарски, наместо да възрази на това, отвори ми лична война.

Златарски рязко се отличаваше от Дринова. Дринов считаше за българи славяните на Балканския полуостров, които се казваха българи, когато Златарски считаше за българи само жителите между Дунава и Балкана, защото тук са живели неговите турци. Останалата част на Балканския полуостров е дотолкова българска, доколкото е била владяна от тоя или оня турски хан. Според това негово схващане Одрин и Южна Тракия, както и Западна България почти никога не са били български, ако и жителите им да се казват българи и да говорят същия език, както и тези в Мизия, защото не е доказано, че някой си от турските ханове ги е владял. Един възглед, който носеше и носи смърт за българската държава.

Ценов


Ганчо Ценов

Когато аз почнах да се занимавам с тези питания, за мене беше важно да се намери сигурна основа, от която да се излезе при по-нататъшното изследване. Търсейки тая основа, аз намерих, че Никифор Грегоар нарича българите скити. Като проследих това, аз намерих, че и други по-стари писатели наричат българите скити. Тъй те се наричат и от Константина Порфирогенета, в Пространното житие на св. Климент Охридски, от Писида и др.

Установи ли се това, оставаше да се види какво нещо са скити.

Скитите още от времето на Херодота се споменават като Дунавски поселници. Херодотовата Скития се е простирала и на юг от Дунава до Мраморно море. Тая част от Скития Херодот нарича Стара Скития, а Страбон Малка Скития. Скити ли са българите, те са стари поселеници не само на Дунавската долина, но и на Тракия. С това се потвърди мнението на Теофана, че стара България се е простирала до Босфора.

Страбон делеше скитите на два главни дела: на гети, които живееха на изток от Искъра, и даки, които живееха на запад от Искъра. Средновековните писатели нарекоха гетите готи, а даките хуни. Понеже тези два скитски дела съставиха българската народност и държава, аз казах, че тая държава е съставена от хуни и гети или готи.

Тази теза произведе недоумение в онези, които се бяха навикнали да считат хуните за китайци, а готите за германци, когато аз имах работа със старите поселеници на Дакия и Тракия. Скоро обаче се установиха обстоятелства, които улесниха моята задача. Установи се, че гетите, или жителите на Долна Мизия източно от Искъра, от четвъртия век насам започнаха да се наричат и българи. С това се разбраха Теофан и Никифор, които пишат, че Куврат бил станал господар на хуни и българи, т. е. на дакийци и тракийци. По-важен от това обаче е фактът, че българите се споменават на юг от Дунава преди славяните. Славяните се били появили покрай Дунава в началото на VI в., а българите се споменават на юг от Дунава още в четвърти век. Тъй че не българи са дошли при славяни, а обратно, славяни - при българи. С това по друг начин се потвърди тезата на Теофана, че българите са стари тракийци. Още в 1908 г. аз издадох книгата „Българите са по-стари поселеници на Тракия и Македония от славяните”.

Хуни ли са българите, те са по-стари Дунавски поселеници от славяните, защото хуните се споменават тук от втория век насам и имаха тук своя държава, преди да се бе споменало името славяни. С това окончателно се разби тезата, че българите едва в 679 били дошли от Волга до Дунава.

Аз мислех, че като изнесох тези работи, моите съотечественици ще се зарадват и ще ме поставят на мястото, което съответствуваше за мене, за да ми дадат възможност да доразвия започнатото, обаче стана съвсем противното: Министерството на просвещението ми съобщи с едно писмо, че на мене не може да се даде никаква работа по неговото ведомство. Аз бях поставен прочее извън законите и ми се отне в България възможността да продължа започнатите издирвания.

Хуни

Понеже имената българи и хуни още от V в. често пъти се дават на един и същ народ, то, за обща ориентировка, ще кажем тук следното:

Хуните се споменават още от II в. в Дакия, обаче ние ще започнем от Приска (V в.), който като пратеник на Източната Римска империя до Атила, лично е познавал хуните. Този познавач на хуните казва, че хуните са скити, или по-добре казано, че са скитски народ. Името хуни той само няколко пъти е споменал, иначе ги нарича скити. Скитите обаче живеят още от времето на Херодота покрай Дунава, тъй че хуните са стари покрайдунавски поселеници.

Иордан напр., който е писал своята история около 550 г., пише за хуногурите или хуногундурите, че те много векове преди Христа живели най-напред покрай Меотидското блато, след това живели в Тракия, Мизия и Дакия. Тъй е схващал тези работи и Приск. Приск пише, че скитите оротували хунски и готски. Латински оротували само онези, които се намирали в търговски сношения с римляните. Рядко се намирал някой, който да оротува гръцки. Гръцки оротували само заробените от Тракийското и Илирийското крайбрежие. От това се разбира, че гръцки са оротували само гръцките колонисти по брега на Черно и Адриатическо море, а всички други поселеници на Тракия и Илирия оротували в V в. хунски и готски, т. е. гетски. От това се вижда, че тракийците и илирийците са наричани хуни и готи. Тези хуни и готи образуваха модерната българска държава.

В четвърти век хуните основаха голяма държава в Дакия (днешна Румъния и Маджарско). Във време на Атила хуните на юг от Дунава се простираха източно до р. Осъм. Хуни въобще се наричаха онези, които Страбон наричаше даки. Гетите на изток от Осъм от четвърти век започнаха да се наричат българи. Ако Голубински каза, че тъй наричаната Аспарухова държава западно стигала до р. Осъм, то той направи това, защото племето на изток от Осъм съставляваше нещо засебно, т. е., защото до Осъм или пък до Искъра опираше границата на гетите с даките, а не защото тук се говорило турски.

Българи



По-преди споменахме, че когато Шафарик писа своите издирвания, той не знаеше за намерения от руския учен А. Попов в 1866 г. в Москва списък на българските князе. Този списък, както се спомена по-преди, опровергаваше тезата на Шафарика, че Аспарух е бил първият, който довел българите до Дунава, защото Аспарух в тоя списък се споменава като шести български княз покрай Дунава.

За учудване е обаче, че българските изследователи не използуваха съдържанието на тоя списък, а го изопачиха, само и само да защитят тезата, че българите били доведени от Аспаруха и че под българи трябвало да се разбират само жителите между Дунава и Балкана. В тоя списък обаче ясно се казва, че Аспарух произлиза от рода Дуло, а скитското племе Дуло се споменава още от Херодота покрай Дунава. Произлиза ли Аспарух от племето Дуло, той произлиза от живеещите покрай Дунава скити и следователно не е някакъв си от някъде си дошъл турски хан.

Второто нещо, което стои в списъка и което е от особена важност, е, че като втори български княз в списъка се споменава най-младият Атилов син Ирник, който се посели около 460 г. в Малка Скития или земята на изток от Осъм до устието на Дунава. Българите прочее са имали свои князе на юг от Дунава още в V век. Когато Ирник бил още дете, предсказвачи предсказали на баща му, че той само ще продължи Атиловия род. Щом наследникът на Атила е бил български княз, то Атиловата държава трябва да се счита за българска държава и, следователно, не може да се казва, че тая държава започва от Аспаруха и че се е намирала само между Дунава и Балкана.

Третото важно за нас е, че в тоя списък се казва, че преди Аспаруха е князувал княз Безмер и то от двете страни на Дунава; чак след Безмера дошъл Аспарух до Дунава. „После доде в Дунавската страна княз Аспарух”, се казва там.

В списъка прочее Аспарух се казва княз, а не хан.

Тези факти, които са съсипателни за тезата за късното дохождане на българите, се изопачават по следния начин: В тоя списък има няколко думи, които не се разбират. Защитниците на чуждия произход на българите се уловиха за тези думи и казват, българите не са славяни, а турци, защото в списъка има думи, които ние, славяните, не разбираме. Добре. Тогава оставаше да се посочи в кой турски език се намират тези думи и где са живели турците, в чийто език се намират тези думи. Обаче такъв турски език и народ досега още не е намерен.

Понеже българите са турци, то те са титулували своите държавни глави хан и затова се казва: хан Аспарух, Крум, Омортаг и пр., макар че в списъка на българските князе, който бил написан от турчин, се казва княз, а не хан Аспарух.

В написаните на гръцки паметници на Омортага и Маломира стои каннес и каннас, с което се изразява старобългарското кънезь и кънязь, но понеже в гръцката азбука няма буквата ъ, писано е наместо а. Къде са тези турци, които титулуват своите водители кънезь? Такива досега не са намерени.

Тука имаме работа с очевидно изопачаване на фактите, за да се защити една теза, крайната цел на която е погубване на българското племе.

След тоя списък се откри една в 354 г. писана хроника, в която се споменават българите. Подир нея се намери картата на Иеронима (IV в.), в която е отбелязано: „Мизия, т. е. България”. Мизия прочее е наричана България още в IV в., затова Аспаруховите хуногундури се нарекоха българи, когато дойдоха в Мизия.

Това се потвърди от всички стари писатели, от които ние тук ще споменем само някои.

Иордан, който е писал своята гетска история около 550 г., пише, че българските селища се простират покрай брега на Черно море (V. 37). Под черноморски бряг Иордан е разбирал тракийския черноморски бряг, защото Равенския козмограф пише върху това: „Както се научаваме от много пъти споменатия козмограф Иордан, в Тракия или Македония и Долна Мизия само българи живеят.” (IV. 6).

Ето защо Теофан пише, че стара България се е простирала до Босфора.

От гръцките писатели пръв Иоан от Антиохия споменава името българи около 480 г. Тогава император Зенон се видял принуден да се обърне за помощ към българския войвода Сабинияна, седалището на когото се е намирало в Едеса (Воден) против Теодориховците. От тук Сабиниан действува против Теодориха, Теодомировия син, обаче Зенон не беше доволен от Сабинияна и проводи убийци да го убият. След като този Теодорих стана италиански господар, той намисли да си отмъсти на българите и проводи една експедиция против тях. Българите били разбити в 504 г. в Мизия при Кюприя на р. Морава. Епископ Енодий, който по това време е идвал в България и, поради това, е познавал българите, пише, че тези боеве станали, защото Гърция искала да сведе своите българи под опекунство (Vulgarorum suos in tutela deducendo). От израза „своите българи” се вижда, че Византия е считала тогава българите за свои поданици.

Българите обаче не се отчаяха в борбата си за народни правдини; те се съединиха веднаж с херулите и гепидите, които живееха в Горна Панония, а друг път със славяните и антите, които живееха на север от Дунава и въставаха срещу римската власт. Славяните, прочее са нападали на Римската империя под водителството на българите. На тоя факт бихме искали да обърнем особено внимание на читателите си, защото някои автори, които не са проучили тези работи, разправят за някакво си славянско нахлуване на юг от Дунава, а че тези славяни са правили това като помощници на българите, не казват. Работата се е състояла в това: Българите в Тракия и Илирия се съединили със славяните и антите, които живееха на север от Дунава, за да се борят против римската власт, тъй че не е имало никакво заселване на Балканския полуостров от славяни. Балканският полуостров се е поселявал от българи, при които са идвали славяните, а всичко друго е измислица.

Към края на царуването на Юстиниана (565) започнаха абарите да нахлуват в Римската империя. Те завзеха цялата Илирийска префектура, състояща се от провинциите: двете Панонии, двете Дакии (със столици София и Арчар), Дардания, Мизия, Превала, Родопа, Тракия до стените на Цариград и другите градове и области. Тук станало смесване на абари с българи (ἐξ ἐκείνoυ oὖν ἐπιμιγέντες μετὰ Βoυλγάρων καὶ ʼΑβάρων 110) се казва в Чудесата на св. Димитрия Солунски, от което се разбира, че казаните провинции са били поселени с българи. Шестдесет и повече години от нахлуването на абарите по тези места или около 630 година, във време на императора Хераклия, тези българи се повдигат под водителството на Кувера против абарите и ги изпъждат из отечеството си (Илирия). След това поискали да си превземат Солун и другите тракийски градове, защото те били градове на техните бащи, а още повече, защото били запазили православната си вяра. Солун, прочее, се е считал тогава за български град. Поради това войната за Солун е озаглавена: „За тайно замислената братска (едноплеменна) война против града от българите Мавр (Марко) и Кувер (Куврат)”.

Дошлите откъм Дунава българи или хуни решили да изпроводят тайно в града Мавра, да превземе града от вътре с братска война (διʼ ἐμφυλίoυ πoλέμoυ). Солун, прочее, по онова време (630 г.) се е поселявал от българи, затова войната, която българите откъм Дунава водеха за неговото превзимане, се нарича братска война. Че българите са били стари поселеници на Римската империя, се вижда и от Константина Порфирогенета. Той е най-старият писател, който споменава името сърби. Според него сърбите били дошли от някъде си в Римската империя във време на императора Хераклия, т. е. когато българите от Дунава водеха война за Солун. Описвайки сръбските работи, Порфирогенет пише, че, когато умре първият сръбски княз, който бе избягал при императора (Хераклия), България се намираше под властта на ромеите.

Във време на императора Хераклия българите, прочее, са били под римска власт. Тях ги освободи Кувер или Куврат. Има още такива примери, но приведените стигат да се разбере, че българите от Йеронима до Куврата постоянно са живели в Тракия и Илирия (Македония) и че те са считани от всички стари писатели за стари трако-илирийци.

Понеже меродавните български кръгове ми бяха обявили бойкот, за да разбера мнението на компетентните, аз се кандидатирах в 1911 г. за доцент по история в университета, какъвто тогава се търсеше. Аз бях свършил по история във Висшето училище в София и, вследствие на един конкурсен екзамен, бях проводен в Берлин да се специализирам. Тук аз бях в 1900 г. промовиран в доктор по философията (историята). Понеже моята дисертация: „Кой е запалил Москва в 1812 г.?”, излезе по-голяма, отколкото бе нужно за една докторска дисертация, по съвета на професорите, аз представих само две печатани коли като дисертация, а цялата работа, пак по желанието на професорите, излезе като отделен труд, за който се появиха много добри отзиви не само в Германия, но и във Франция и Англия. Моите професори ми казаха, че с тая моя работа аз мога да се хабилитирам за доцент.

Предвид на важността на темата, Грайфсвалдският университет счел за нужно да провери моята работа чрез друго лице. На 19 ноември 1904 г. той промовира в д-р [по] фил[ософия] Ханс Шмидт въз основа на дисертацията „Причинителите на пожара в Москва в 1812 г.”. Авторът предава моята работа в къса форма. Считайки ме за авторитет, той ме цитира много често и най-сетне дохожда до същите резултати, до които бях дошъл и аз. Два германски университета бяха прочее установили моята способност за научна работа, когато аз се кандидатирах за доцент в Софийския университет. Макар че тези преценки на моята работа ми даваха възможност да се хабилитирам в много по-напреднала в културно отношение страна, Софийският университет, вследствие отрицателната рецензия на проф. Златарски, отхвърли моята кандидатура. Проф. Златарски напечата даже своята преценка в отделна книга под надслов: „Оценка на съчинението за хабилитация на д-р Ганчо Ценов. Отделен отпечатък от Годишника на Софийския университет за 1911-1912 г.”.

Оценителят е написал цяла книга, но върху принципа на моята работа не се е спрял. Моята теза, върху която се градеше всичко, бе, че българите са по-стари поселеници на Тракия и Македония от славяните, той даже не е споменал. За да обърне внимание на несериозността на моята работа, той сочи на казаните от мене думи, че българите са стари Дунавски келто-скити, у които продължава историята на готи, хуни и авари, изобщо на старите скити и траки. Това според него било очевидна нелепост.

За да докаже обаче, че аз не съм имал метод и пр., той казва: „...Мислим, че да се запознаем с негова (Ценова) метод и с това доколко той познава и разбира материята, над която оперира, доста ще да е да разгледаме, как той доказва една или две от главните си тези.” (стр. 4). И за това той избрал главата за покръстването на българите и „доказал”, че аз не съм прав, като съм казал, че българите са стари християни. От това той вади заключение, че аз и във всички други отдели на моята работа не съм прав. Значи, който не знае едно, той и всичко друго не може да знае, а който знае само едно, той всичко друго знае. С тая логика се избираха едно време професори в университета.

Въз основа на принципа, че който не знае едно, той нищо друго не знае, Златарски отхвърли и моите тези, че българите са хуни и че са по-стари поселеници на Тракия и Македония от славяните и пр. Добре.


Константин Иречек

Късо след това излезе „Историята на сърбите” от К. Иречека, в която той подпълно идентизира българите с хуните; той считаше българите досега за фини и ме иронизираше, че съм ги наричал хуни, скити и пр., но след моята работа „Българите са по-стари поселеници на Тракия и Македония от славяните” той също ги призна за хуни. Същото направиха и Лубор Нидерле в своя френски „Manuel de1 l`antiquate slave”, Paris, 1923 и В. Златарски в своята излязла в 1918 г. „История на Първото българско царство”, стр. 21. А на стр. 123 Златарски пише: „Аспарух под натиска на хазарското нашествие напуснал приазовското си отечество... и с падналата му се орда уногундури потеглил на запад с цел... да търси земя за поселение.”

Аспарух прочее е довел хуногундури в Мизия, а не българи, както Златарски досега учеше. Хуногундурите се съединиха в Мизия с българи, тъй че името българи не е донесено от някъде си, а е заварено в Мизия. С това се призна моята теза, че българите са стари трако-илирийци и се опроверга тезата на Златарски, че те са късни пришълци.

Че Златарски, притиснат от фактите, е признал една истина, не е унизително; то даже подига учения, който търси истината.

Унизителното е, че той няма доблест да признае заслугите на Ценова. Той взимаше неговата идея, а името му не споменаваше. Значи, един да копае лозето, а други да яде гроздето и да се подсмива на копача.

По-преди казахме, че хуни са наричани жителите на запад от Искъра и Родопите, обаче има стари писатели, които са наричали хуни и гетите покрай Черно море. Още Иероним нарече веднаж мизийците хуни, а Созомен (V в.) пише, че владиката на Томи (Костанца) около 380 г. е бил обожаван от живеещите покрай Дунава хуни. Тук, в Малка Скития (Добруджа), е князувал след 460 г. най-младият Атилов син Ирник. Прокоп, секретарят на Белизаря, нарича хуни и тракийците до Босфора и Дарданелите. Същото прави и Малала. Този веднаж пише, че император Юстиниан бил привлякъл на своя страна княза на живеещите покрай Босфора хуни на име Горд. Хуните не били доволни от това, убили княза си, но понеже се бояли, че ромеите ще ги накажат за това, нападнали римската стража на Босфора и убили трибуна Далмация. Тогава Юстиниан назначил друг командант на Босфора и му заповядал да постави квартирата си в Иерон, на устието на Златния рог. След това изпроводил експедиция против хуните в Малка Скития и Мизия. Тук тя била посрещната от два хунски княза начело на хуни и съюзници. Хуните разбили ромеите в Мизия, обаче последните получили подкрепление и разбили хуните. Връщайки се сега през Тракия за Цариград, тракийските хуни ги причакали в планинските теснотии и ги разбили, та останалите живи ромеи едва могли да се спасят с бягство. След това, пише Малала, настана мир в тракийската област. (531 г.).

За да настане в 531 г. мир в Тракия, трябваше прочее хуните да разбият ромеите! От това се вижда кой народ писателите от VI в. са наричали хуни: хуни са наричани старите тракийци. Иордан, както споменахме по-преди, нарече тези хуни българи. Същото направи и Теофан. Той предава буквално тоя разказ, само че, наместо хуни, пише българи. Иордан нарича също и Прокоповите хуни българи. Там, където Прокоп пише: хуни, склавени и анти, Иордан казва: българи, склавени и анти. Тъй се доказа, че българите са хуни и че хуните не са късни пришълци.

Тези хуни-българи или българи-хуни не бяха доволни от римското владичество и настояваха за църковна и политическа независимост.

„Тези варвари, пише Прокоп, плячкосваха всичко между Ионическо море и предградията на Цариград.”

На друго място Прокоп пише:

„Откак Юстиниан стана император, в Илирия и в цяла Тракия, аз мисля от Ионическо море до предградията на Цариград - там, гдето местата се поселяват от елини и херсонити, биваха извършвани непоправими работи върху тези хора от хуните, склавените и антите. Аз мисля, че при всяко нападение биваха убивани или заробвани повече от двесте хиляди от там живеещите гърци, тъй че тая земя се подпълно съедини със скитската пустиня.”

Понеже, както се спомена, Иордан нарича Прокоповите хуни тук българи, то трябва да се каже, че българите в началото на Юстиниановото царуване присъединили земята от Цариград до Ионическо море към останала Скития или Мизия. А Анастасий Библиотекарят пише, че българите в случая въз основа на народното право присъединили (jure gentili sibs patriam subjugantes) двата Епира (с главни градове Дурацо и Охрид), цяла Тесалия и Дардания. Тъй тези хуни или българи принудиха Юстиниана да създаде за тях отделна архиепископия със седалище в Охрид, която той нарече „Първа Юстиниана”. Тая архиепископия обхващаше освен Тесалия и средиземна Дакия с главен град София, брегова Дакия с главен град Арчар, Горна Мизия, Дардания, Превалитана, втора Македония и част от втора Панония, т. е. провинциите, в които ставаха въстанията.

Солун не спадаше в Юстиниана прима, затова българите след смъртта на Юстиниана повикаха абарите на помощ, да си превземат Солун, който те считаха за свой град.

Според чудесата на св. Димитрия абарите, които дойдоха от Горна Панония, се смесили тук с българи, а според Теофилакта Симоката, те се били смесили с хуногури. Хуногурите или хуногундурите, от които произлиза Аспарух, са поселявали прочее според тези сведения Дакия и Илирия преди тъй наричаното основаване на българската държава от Аспаруха. Около 620 година настана разрив между хуногондурите и абарите. Патриарх Никифор пише, че Куврат, князът на хуногундурите, братовият син на Органа, се подигнал против княза на абарите, изпъдил абарите из земята си, свързал мир с императора Хераклия, който задържал до края на живота си, а Хераклий му изпратил подаръци и го удостоил с патрицийско достойнство.

А владиката Иоан от Никиу пише, че Кубрат, началникът на хуните, братовият син на Органа, е бил покръстен още в детинство в Цариград и е отраснал в императорския дворец. Той бил свързан с тясно приятелство с императора Хераклия, който го бе обсипал с благодеяния. Със силата на животворното кръщене, което той бе получил, той победил всички варвари (абарите) и езичници.

Кубрат, за когото се има голямо основание да се вярва, че е произлизъл от рода на Юстиниановия прочут военачалник Белизаря, тъй също по народност хун, се разбрал с Хераклия по простата причина, защото той произлизаше от хуните, които спадаха към Източната Римска империя.

Като сравним тези сведения със сведенията на Чудесата на св. Димитрия, ние виждаме, че се описва едно и също събитие, с тая разлика само, че българите тук се наричат хуни или хуногондури и че Кувер е бил хуногондурски княз.

Според житието на св. Димитрия, подигналите се на тълпи племена да освободят бащините си градове от византийците, си избрали за общ водител Кувера, вижда се, защото той, като отраснал в императорския дворец, е бил най-културният между тях. Патриарх Никифор допълня това сведение, като казва, че Куврат станал господар на хуните и българите, а според Теофана, Кроват, както той нарича Кувера, бил станал господар на хуногундури, българи и котраги. Под водителството на Куврата са се били прочее съединили хуни, т. е. дакийци или жителите на запад от Родопите и българи, или жителите на изток от Родопите, за да изпъдят абарите из Илирия и да освободят бащините си тракийски градове от византийците. След това съединение хуногундурите окончателно се нарекоха българи.

Същите събития се споменават и от архиепископ Теофилакта. Той пише: След като били изгонени омбрите (абарите) из тивериополските области (Македония), българите станали господари на целата илирийска земя, на стара Македония до гр. Солун, на стара Тракия около Пловдив и Стара Загора и по-нагоре. Те завзеха тези страни, защото им бяха постоянното население, пише Теофилакт. Кувратовата държава, която започна в Македония и Западна България, обемаше прочее Илирия, Дакия и Тракия до Стара планина. Долна Мизия или земята между Дунава и Балкана не е спадала в Кувратовата държава. След смъртта на Куврата византийският император Константин Погонат, който владееше още Черноморското крайбрежие, използувайка слабостта на Кубратовите синове следствие раздялата, мина Дунава да нападне хуногундурите в Дакия. Хуногундурите обаче го разбиха и завзеха Долна Мизия до Варна. Това се нарича „Аспарухово нахлуване във Византийската империя”, когато то не е нищо друго, освен довършване на започнатото от Куврата освобождение на българското племе. След тези данни не можеше вече да се говори, че българската държава започва от Аспаруха между Дунава и Балкана, а трябва да се казва, че тя започна от Куврата в Илирия и обемаше не само Илирия, но и Дакия и Тракия. Всичко това Златарски не бе видял. И за да компрометира Ценова, той пише, че, за да разбрал факултета, че Ценов нямал метод, достатъчно било, ако се разгледа онова, което Ценов пише за покръстването на българите и казва:

„Историческите изследвания са установили, че покръстването на българите е станало в 864/865 г. при княз Бориса, наречен в кръщението Михаил, че християнството е прието от Византия, че не много след това Борис се обърнал към папата, за да иска уреждането на новооснованата българска църква, но че в 869/870 г., след събора в Цариград България отново се обръща към Византия и приема църковното върховенство на Цариградския патриарх - Ганчо Ценов отхвърля всичко това и пр.”

Дали е имало покръстване във време на Михаила, съм изложил в моята „Geschichte der Bulgaren”. Тук ще споменем само някои факти за обща ориентировка.

Още Св. Иероним (IV в.), който веднаж нарича мизийците българи, а друг път хуни, пише: „Xуните учат псалтиря (Hunni diskurt Psalterium). Хунитe прочее са били християни още в четвърти вeк. И защото са били християни, принудили Юстиниана да им създаде независима християнска архиепископия със седалище в Охрид. Куврат, както споменахме, е бил християнин и със силата на християнството успял да изпъди абарите и пр.

Борис-Михаил не е искал и не е приемал върховенството на Цариградския патриарх: за подчиненост не се моли, подчинеността се налага. Цариградският събор се бе събрал да обсъди подчинението на българската диоцеза в Илирия, или иначе казано на архиепископията Първа Юстиниана. Най-напред той решил, че българската диоцеза в Илирия (Македония) да се подчини под града (Рим или Цариград), под който тя би стояла преди дохождането на българите, т. е. преди съединението си към Мизия, за което стана дума по-горе (judicaverint Vulgarorum diocesim urbi fore subjicindam, cui ante Vulgarorum adventum subdebeatur). Понеже Илирийска България преди основаването на Българското царство принадлежела към Източната Римска империя или към Цариград, то съборът решил да я подчини под Цариград, а не защото българите били покръстени от гърците или защото България се обърнала към Византия и пр.

Съборът решил, че българското отечество в Илирия, състояще се от провинциите: двата Епира, Дардания, Дакия и Тесалия да се подчини под цариградската диоцеза (judicaverint Vulgarorum patriam quae in Illyrico constituta est dioecesi Constantinopolitanae subjiciendam), а не Аспаруховата България на Шафарика, Златарски и др. За Тракия и Мизия, която Златарски счита за България, не е ставало дума. Ставало е дума само за подчинение на Охридската архиепископия. Ето защо Ценов отхвърга твърдението, че българите се били покръстили в 864/865 г.; отхвърга го, защото България на В. Златарски не се е покръствала в 864/865 г.

Най-интересното обаче е, че Златарски не счита горепоменатите провинции за български. Понеже тук става дума за българи и понеже за него българи по онова време били само долномизийците, то той приписва църковните препирни в IX век на мизийците, макар че тези препирни да се отнасяха до македонските българи. С това изопачаване на фактите той подкрепи онези, които казват, че македонците не са българи, както и фикцията, че българи били само жителите между Дунава и Балкана.

Също тъй се държеше Златарски и спрямо Тракия.

Излизайки от гледището, че българи са само жителите между Дунава и Балкана, той не счита Тракия за българска страна. Който е видял неговите исторически карти, той знае, че Одрин даже във време на Симеона не е бил български.

Ние посочихме по-преди, че, според Теофана, стара България е Тракия. Сега нека споменем факти, които непременно са ударили Златарски в очи. Тъй напр. споменавайки Теофана като източник, той пише, че във време на Аспаруха българите живели между Дунава и Балкана и че едва Крум бил минал Балкана, за да вземе София, когато Теофан пише, че в 689 г., т. е. във време на Аспаруха, Юстиниан II, синът на Константина Погоната, тръгнал на война против Склавиния и България, отблъснал българите и стигнал до Солун.

Българите прочее по онова време са поселявали не само Тракия, но и Солун, когато Златарски убеждаваше света, че във време на Аспаруха българи имало само в Шуменско.

Същият Теофан по-натам пише, че във време на Теодосия III (716-717) и българския княз Кормесия границата между Византия и България се е намирала при Мелантия (Буюк Чекмедже при Цариград), с което се потвърдява тезата, че България е опирала до Босфора. След това Теофан пише, че Константин Копроним нахлул в България и стигнал до Цика (Виза) (εἰῆλθεν εἰς Βoυλγαρίαν ἕως Τζίκας 436), от което се вижда, че земята между Цариград и Виза се е считала за българска земя.

По-късно, в 807 г., същият Теофан пише, че Никифор тръгнал на поход против българите и завзел Одрин (ἐπεστράστευσε Νικηφόρoς κατα Βoυλγάρων καὶ καταλαβὼν τὴν ʼΑδριανoύπoλιν 482).

Земята между Цариград и Одрин и тогава е била българска. Никифор тръгнал на поход против българите, за да превземе Одрин. Понеже тоя факт силно изобличава тезата на Златарски, че Одрин никога не е бил български, той го изопачава тъй: „Никифор потеглил в поход против българите, но като достигнал Одрин... върнал се.” (История I, 25). От което излиза, че Никифор се е движил из византийска земя, че Одрин е бил византийски град, когато Теофан пише, че е бил български град.

Когато се направиха разкопките при Абоба, намериха се имената на кастелите, които са спадали в българската държава. От тях ще споменем тук само следните: Родосто, Димотика, Виза, Созопол, Месемврия.

Тези български кастели свидетелствуват, че българската власт се е простирала в Тракия до Черно и Мраморно море, което стои в съгласие с всички други свидетелства, но и това Златарски не взима под внимание. Защо се правеха тогава тези разкопки? Тъй Златарски „доказа”, че Одрин и Южна Тракия никога не са били български, и доказателствата му се взеха под внимание, защото на неговите доказателства се опряха в Ньой онези, които вземаха на България Одрин и Южна Тракия и ги дадоха на Гърция. Който иска, може да сравни тракийските граници на България в историческите карти на Златарски с начертаната в Ньой тракийска граница на България и ще види, че те се съвпадат. Хората считаха тази земя за гръцка, затова я дадоха на Гърция. Сигурно е, че ние нямаше да бъдем откъснати от морето, ако се знаеше истинската българска история и ако Златарски не бе издал тая своя история. Трябва да се отбележи, че Златарски приложи тези свои карти към немското издание на книгата си, а не и към българското. Боял се е, значи, да посочи тая своя некрасива работа на българското общество.

Хората правят грешки. Всеки може да направи една или много грешки, обаче тук нямаме работа с грешки, а със системно изопачаване на истината.

Ако всички стари автори казват, че България е опирала до Босфора и Мраморно море, а българските автори, без да опровергаят тая истина, твърдят, че Тракия не е била българска, това не е грешка, а умишлено изопачаване на истината с цел да се услужи на онези, които искаха да вземат Цариград с Тракия като хинтерланд.

Ако всички автори наричат македонците от пети в[ек] насам българи, не може да се каже, че грешка правят онези, които казват, че македонците не са българи, а славяни, които се нарекли българи, защото веднаж „хан” Симеон бил минал покрай тях да се бие с гърците в Тесалия и пр.

Илирийските българи или жителите на земите западно от Родопите, които създадоха модерната българска държава и издействуваха самостоятелността на българската църква, се обявиха по тоя начин за небългари.

Илирийските и тракийски българи, които от четвърти в[ек] насам се считаха за един народ, който в началото на VII в. си избраха Куврата или Кровата за общ водител и образуваха една държава, се разпокъсаха от български историци, за да станат плячка на съседите си. Тезата, че българи са само жителите между Дунава и Балкана, докара нещастното положение на българското племе, в което то днес се намира, защото на тая теза се основаваха онези, които в Берлинския конгрес признаха за българска земя само земята между Дунава и Балкана; на нея се основават сърбите, когато претендират за Западна България, и гърците за Тракия.

Идеята, че българи са само жителите между Дунава и Балкана, е толкова втълпена в ума на чуждото общество, че то счита всяко разширение на българските граници за завоевание на чужди земи, и поради това няма да подкрепи стремежа им за присъединение на отнетите им части. Претенции без правова основа мъчно се осъществяват.

Версайлският договор наложи толкова тежките условия на германците, въз основа на принципа, че те били предизвикали войната. Германците, които се считат за наклеветени в това отношение, за да докажат, че те не са предизвикали войната и че следователно Версайлският договор не почива на правова основа, отвориха архивите си и поканиха и противниците си да направят същото. Те, като хора с правови понятия, мислят, че за да се предизвика ревизия на Версайлския договор, трябва по-напред да се докаже, че той не почива на правова основа и отимаха успех в това отношение.

Българите не търсят и не защитават правото на своята кауза. Напротив, когато едни проливаха кръвта си на бойните полета, други доказваха на света, че земята, за която се борят българите, никога не е била българска.

Може ли тогава българското племе да се надява на успех в своите стремежи? Очевидно не.

Никога българите няма да се разберат със своите съседи, догдето не се уяснят историческите им отношения. Ако българите учат своите деца и разправят на света, че те излезли от Преслав и нахлули в намиращата се в Далмация Сърбия, да сечат сърби и да им натъкват главите на прътове и прочее небивалици, те няма да се разберат със сърбите. Ако те кажат на сърбите: Ние ви извоювахме независимостта във времето на Хераклия. Под водителството на Кровата ние изпъдихме абарите из нашата и вашата земя, след това изпъдихме византийците из нашите и вашите градове и по тоя начин извоювахме нашата и вашата свобода и пр., и пр., тогава преговорите би могли да се поведат на друга основа и да доведат до други резултати.

Ако българите обаче тръбят по света, че истинското им отечество е Шуменско, то би трябвало да разберат, че нямат морално право да искат земи, за които те сами казват, че не са били български и те няма да ги получат, ако не се опомнят и тръгнат по пътя на другите културни народи. В България вземаха връх онези, които не вярват в способностите на своя народ, онези, които Паисий нарича страхливковци; те обаче ще опропастят България. За да не направят това, се води борбата.

Публ. в Д-р Ганчо Ценов, Препирните по народността на българите. В що се състоят и защо се водят. София, Придворна печатница, 1936 г., 32 с.

Приложение

ИМЕННИК НА БЪЛГАРСКИТЕ ХАНОВЕ

Ерник живя 150 години. Родът му Дуло, а неговата година дилом твирем.
Гостун 2 години. Родът му Ерми, а годината му докс твирем.
Курт управлява 60 години. Родът му Дуло, а годината му шегор вечем.
Безмер 3 години, а родът му Дуло, а пък годината му шегор вечем.
Тези петима князе управляваха княжеството оттатък Дунава 515 години с остригани глави и след това дойде отсам Дунава Аспарух княз и досега.
Аспарух княз 60 и една година (управлява). Родът му Дуло, а годината му верени алем.

Тервел 21 години. Родът му Дуло, а неговата година текучитем твирем.
Севар 15 години. Родът му Дуло, а неговата година тох алтом.
Кормисош 17 години. Родът му Вокил, а неговата година шегор твирем.
Винех 7 години. Родът му Укил. А неговата година шегор алем.
Телец 3 години. Родът му Угаин, а неговата година сомор алтем.
Умор (управлява) 40 дни. Родът му Укил, а годината дилом тутом.