Марко Лерински
Сега, 150 години след рождението и 110 години след героичната смърт на войводата Марко Лерински, все още е трудно да кажем на какво се дължи неговата неумирающа слава. Дали на това, че възпита плеяда от героични войводи, които понесоха знамето на свободата в Македония и Одринско, или на това, че там, близо до него, започна революционната си кариера възторженият певец на борбите на народа ни против робството - поетът Ружкин. Народът ни ще запее песните на Ружкин „Бързай, млад войводо” (за Гоце Делчев) и „На другаря Марко” (за Марко Лерински). Този никому неизвестен, но даровит и с пиетет към народната песен Ружкин скоро ще стане ясно, че е секретарят на четата на Марко, който ще замести загиналия войвода.

Възторженият певец на българската революция се оказва ненадминатият и до днес историк на революционните борби на българите от Македония и Одринско Христо Силянов. Той ще се връща многократно в своя живот и творчество към личността и делото на войводата Марко. Това най-добре проличава от книгата му за Марко войвода - „Писма и изповеди на един четник” (1927), написана под формата на писма до любимата си Маня. Книгата започва със следното посвещение: „На светлата памет на Георги Иванов геройски Марко и загиналите другари в 1902 год.” По-нататък летописецът прави едно кратко въведение, да не би читателят да помисли, че това е книга с любовни писма, още повече че и в онези кървави времена за народа ни няма нещо неясно - любовта и революцията са вървели успоредно, още повече че тук става дума за млади мъже, напуснали дом и любима. Още във въведението Силянов дава една от най-високите оценки, която някой е давал за войводата: „Макар и да не съдържа цялата история на моето четуване, тая книга е завършен разказ за живота и дейността на Марковата чета и за събитията от първата половина на 1902 година в Леринско. Тези събития съставят в революционната борба на Леринско отделен период, закръглен с аферите, които разнебитиха района, и със смъртта на Марко, който, макар и сравнително малко известен, е една от светлите и най-силните личности на македонското освободително движение.”


Христо Силянов
Силянов отново ще се върне на образа на Марко Лерински и в отпечатаната по-късно двутомна история - „Освободителните борби на Македония” (1933, 1943).
През 1902 г. Силянов зарязва учителстването си в Лерин и минава в нелегалност, като постъпва в четата на Марко Лерински. Като един от най-образованите четници той е назначен за секретар на Марковата чета. По такъв начин той става един от най-близките му помощници в революционната пропаганда, която върши четата, и в подготовката на нови войводи. Кое налага създаването на Марковата чета? Тази чета е една от четите школи за младите революционери, създадени с посредничеството на Върховния македоно-одрински комитет след споразумението му с ВМОРО. Войводския занаят учат в школата на Марко, освен Хр. Силянов, и войводите Методи Патчев, Славейко Арсов, Пандо Кляшев, Митре Влаха, Дине Абдурама и десетки други, всички до един сложили младия си живот пред олтара на българската свобода.
Вътрешната организация и Върховният комитет създават и други подобни чети, възглавявани отново от подофицери от българската армия - Христо Чернопеев от с. Дерманци, Луковитско, Михаил Попето от с. Диканя, Радомирско, Кръстю Българията от Враца, Атанас Бабата от с. Синитово, Пазарджишко, и др., всичките родом от свободните предели на България. И всичките те ще загинат, кой по-рано, кой по-късно, в бой за свободата на поробените българи. Тези чети са създадени след поредицата афери, които сполетяват Вътрешната организация, в резултат на турските разкрития и предателства. Независимо че нуждата от въоръжен отряд на ВМОРО се появява след аферите, организацията вижда, че губи ценните си кадри, които са залавяни, съдени и изпращани на заточение. Тези, които се спасяват от арестите, пък забягват през границата и се установяват в свободните предели на отечеството. По такъв начин и осъдените, и забягналите за продължителен период от време са извън революционното движение. Четите на практика стават не само въоръжената сила на организацията, но и сигурно убежище за преследваните революционери. Организацията съумява да се възползва от опита на Върховния комитет и от опита на редовната българска армия, както след години ще се създадат от българската държава Македоно-Одринското опълчение (1912) и 11-а Македонска пехотна дивизия (1915) като структури от Действующата българска армия, а съществуващите организационни чети ще се ползват със статута на роти от тази армия.


Гоце Делчев

Борис Сарафов
Споразумението за създаването на четите между ВМОК и ВМОРО е постигнато по времето, когато начело на Върховния комитет застава поручик Борис Сарафов, а задгранични представители на ВМОРО в София са Гоце Делчев и Гьорче Петров. Гоце притежава блестяща военна подготовка и познанства сред кадровите български военни, тъй като е завършил пълния курс на Военното училище в София. Той е назначен от ЦК на ВМОРО да съвместява двете важни длъжности - задграничен представител и върховен ръководител на четите на организацията, представляваща първоначално нейната невидима армия. Казвам първоначално, защото тя скоро ще стане не невидима, а сериозна и явна заплаха за поробителите. По това време се създават и правилниците за четите на Вътрешната организация и се пишат инструкции и окръжни писма за тяхното създаване и действия, като за изработването им имат заслуги Гоце Делчев, Гьорче Петров, Христо Матов и Пере Тошев, а от страна на Върховния комитет и Българските офицерски братства за освобождението на Македония и Одринско - капитан Димитър Венедиков. За техен модел на новото поколение български революционери ще послужи правилникът на горските чети, изработен от патриарха на българската национална революция Георги С. Раковски. Тези правилници отдавна са станали известни и са публикувани, като по такъв начин с тях имат възможност да се запознаят не само специалистите, а и всеки интересуващ се. А това, което ще прочетете от скопските книги, и това, което ще видите в новопостроения Музей на македонската борба за държавност и самостойност, е просто лъжа. Подобен музей създадоха в Солун и гръцките варвари. Да уточня, че такъв музей няма създаден в България и не бива да се създава, тъй като историята на Македония и на нейните борби е неотделима част от българската история, докато сърбо-македонците и гръко-македонците са обикновени лъжци и фалшификатори на историческата истина. И да допълня, че доколкото се отнася до гръцко-македонския спор за името на Македония и за това кое на кого принадлежи, той се отнася преди всичко до нас, българите, тъй като там, в Скопие и Солун, едните измамници се състезават с другите измамници кой да откъсне повече от нашето историческо наследство и култура, опитвайки се и да измамят оглупелия и неграмотен съвременен свят. Крайно време е един нов Исус Христос да се появи и да изхвърли този път търговците от храма на историята!
Но да се върнем отново на личността на войводата Марко Лерински. Зад името на славния Марко се крие подофицерът от българската армия Георги Иванов от Котел. Той е роден на 20 юли 1862 г. Служи в различни гарнизони в Княжеството. Когато Сърбия напада в гръб страната ни през 1885 г., Георги Иванов участва в Сръбско-българската война. Може би по време на войната той получава прякора Георги Героя.
През 1895 г., когато се създава Върховният македоно-одрински комитет (ВМОК) в София, подофицерът Георги Иванов се включва от самото му начало в неговата дейност. През лятото на същата година Върховният комитет, който, макар че не се създава като явна революционна организация, а като легална организация на българите бежанци от Македония и Одринско, предприема своята първа революционна акция, т.нар. Четническа акция, или станала известна по онова време и като Мелнишкото въстание. Във въстанието участват младите офицери, главно поручици и подпоручици от българската армия, които водят със себе си като командири на чети и взводове, и доверените си фелдфебели и унтерофицери. Най-хубаво четническата акция е описана в спомените на двама от командващите тези чети - подпоручик Борис Сарафов и подпоручик Димитър Думбалаков. В тази акция намират смъртта си двамата поручици Начев и Мутафов, които ще станат знаме на революцията в Македония и Одринско. В разгара на акцията ще почине и ръководителят й, който е и председател на Македонския комитет, Трайко Китанчев.


Стойо войвода
Георги Иванов заедно със своята Сливенска чета се включва в 3-та въстаническа Серска дружина. Дружината се ръководи от Стою войвода и възлиза на 250 души, разпределени в 4 чети. Четирите чети се ръководят от офицерите Димитър Жостов, Тома Давидов, В. Спасов и Илиев. Пред четата още преди да премине през границата, възникват трудности. Една редовна дружина от Първи пеши полк прави опит да ги обезоръжи при Рибните езера. В този момент военната дисциплина, която е въведена в четите от младите им командири офицери и подофицерите, си казва думата. Част от предвожданата от Георги Иванов чета, след като не изпълнява нарежданията и установената дисциплина, е „обезоръжена и наказана с телесни наказания, и то по настояване на техния войвода Гьорги Иванов (Героя), по-сетне известен като Марко Лерински, който се възмути от постъпката им”. (Вж. Спомените на Димитър Думбалаков.) По-нататък Думбалаков продължава разказа си и за действията след минаването на границата в посока към Якоруда. След отпадането на недисциплинираните четници дружината поема посоката към селата Барутина и Доспат, участвали в потушаването на въстанието в Батак през 1876 г. Думбалаков разказва: „Работите след това тръгнаха по-добре, редът и дисциплината бяха възстановени. Стою напълно изпълняваше нашите съвети, много немирни и деморализирани елементи бяха изключени, в дружината останаха най-благонадеждните, между които бяха тези, които бяха запасни войници от войската, а такива имахме не по-малко от 60 души. На знаменосеца Чалкана от Сливен, унтерофицер от кавалерията, за асистент бе назначен любимецът на всички ни, забележителен във всяко отношение, с безподобна храброст Гьорги Иванов (Героя), който като организатор в Костурско показа своите забележителни способности под името Марко Лерински.” След нападението на Барутина е нападнато и голямото село Доспат. Тук Георги Иванов е назначен освен за асистент на знамето, и за помощник на поручик Думбалаков. Но въстанието е прекратено, без да постигне набелязаните цели, тъй като населението не е подготвено за въстание и не е осъществена никаква връзка с Вътрешната организация, а неговият командващ Тр. Китанчев наскоро умира. Четите от Серската дружина на 3 август преминават българската граница и предават оръжието си. След известни перипетии и наложени наказания редовните офицери, подофицери и войници са върнати в гаринозоните им. Бъдещият войвода също заминава за казармата, за да дочака отново да бъде извикан.
Слeд постигнатата договореност за създаването на четите на ВМОРО по времето на председателството на Б. Сарафов на Върховния комитет, през лятото на 1900 г. Георги Иванов, вече приел името Марко Лерински, е изпратен за вътрешността.
По този повод Сарафов разказва в спомените си следното: „През туй време ние им изпратихме сума хора дейци да ги възпитат, напр. Черню Пеев, който служеше в 15 Ломски полк, в моята рота; изпратихме им Георги Героят (Марко), Кръстьо Българията, Атанас Бабата. Ние изпращаме хората на тяхно разположение, без да им даваме някакви инструкции да се делят от вътрешната организация или да слушат нас. От всичко това можеха да разберат, че не сме желали никога да им превзимаме организацията.” Тук искам да обърна вниманието на читателите, че всичките ръководители на така създадените чети стават известни по революционните си псевдоними и така остават в историята. Унтерофицерите Черню Пеев от с. Дерманци, Луковитско, ще стане Христо Чернопеев, Георги Иванов от Котел ще стане Марко Лерински, Михаил Апостолов Райнов от с. Диканя, Радомирско, ще стане Михаил Попето, Атанас Димитров от с. Синитово, Пазарджишко, ще стане Атанас Бабата, Кръстю Георгиев Катранкьов от Враца ще стане Кръстю Българията и т.н. Сега задавате ли си въпроса кой създаде нелегалната армия на ВМОРО и дали след създателите на четите на организацията срещате поне едно име на роден в Македония и дали ще срещнете в скопския лъжлив паноптикум оттатък Вардара някоя скулптура или рисунка на някой от тия, загинали всички до един за свободата на Македония?



Войвода Пандо Кляшев
На образа на Марко - революционера и възпитателя, се спира един от неговите ученици костурският ръководител Пандо Кляшев. „Марко беше пристигнал в Битоля от България. … Тоя способен човек беше Марко. Сега Марко се поставя начело на четата. Когато той поел работата, държал реч на четата. … Марко взел да им обяснява идеалната цел, на която служат. Марко е бил човек с твърда воля, патил много, чел доста, с малки потребности, честен докрай - човек, въздържан от всичко. Той повлия върху четата. Един от четниците, Митре Влашето, под влиянието на Марко съвсем се преобрази. Марко много упражняваше четниците във военното изкуство. При това сериозно се е държал с четниците - във всички случаи. Вдълбочавал им идеята на организацията. Той беше взел участие във въстанието на 1895 год. при изгоряването на с. Доспат (в Родопите) начело с Давидова. Марко е вдъхвал на четниците послушност към началството. Всички е учудвал с желязната си воля и с малкото си претенции. Импонирал е и със своите способности. Затова той успя напълно и придобива четниците за себе си. … А Марко в туй време обикаляше по селата; той се обаждаше с четата си само на по-видните работници по селата. Първата година той не влизаше в село, а оставяше в гората. А пък тогава всички жадуваха да видят четата. Аз пръв тогава видях Марковата чета и изобщо първата чета в с. Брезница, в гората. Марко седя една седмица над нашето село. Той упражняваше младежта с пушки, а на по-старите разправяше. Дойде и Павел Христов и държа сказка на селяните - в гората. И Марко държа сказка - все на своето източнобългарско наречие. Въодушевението у селяните беше голямо.”
От този момент нататък най-подробна информация за дейността на Марко Лерински, както посочих и по-горе, намираме в книгата на секретаря на неговата чета Хр. Силянов „Писма и изповеди на един четник”.
В четата на Марко Лерински Силянов е в продължение на близо една година. Той описва не само дейността на войводата, но и личността на ръководителя на четите на ВМОРО Гоце Делчев, който по време на инспекция на четата е трябвало да реши възникнал конфликт с недисциплинираните войводи (Коте от Руля) и четници и организационни работници, включително и да се накажат и селяните предатели. За четниците си и за населението в Леринския и Костурския край войводата Марко е не само строг и дисциплиниран ръководител, но и справедлив съдия, който решава и споровете между селяните. Летописецът Силянов наскоро след Илинденско-Преображенското въстание ще изгради един неповторим образ на революционния ръководител Марко във в. „Революционен лист”.


Полковник Анастас Янков
Когато загива войводата, полковник Анастас Янков се намира в Костурско със задача от ВМОК да вдигне въстание през лятото на 1902 г. Вестта за смъртта на войводата стига и до полковника, на път за Костурско. Той записва в спомените си: „За войводата Марко се носеше слух между селяните, че е жив, но от самия Силянов научих, че е убит в Пътеле, като излиза вечерта от селото, на повал с един куршум в сърцето и е заровен в с. Суровичово с други двама убити другари. … Особено положението на леринци беше отчаяно, след убийството на Маркова, което станало къде юни месец. Селата се уплашиха да си предават пушките на турците. На много села се явиха шпиони.”
И Анастас Лозанчев, един от ръководителите на въстанието в Битолско, се спира в спомените си на личността и делото на Марко Лерински. Той разказва следното: „С Даме Груев, както вече споменах, идвах начесто в конфликт. Ще разкажа една случка, която стана с брата на Сребрен Поппетров, когото убиха като предател. По този повод имах неприятност с Даме Груев. Беше паднало съмнение, че братът на Сребрен Поппетров станал предател. Такива донесения получихме от началника на гара Екшису. Войводата Марко Лерински на няколко пъти беше писал, че Стефан Петров е доносничил на турците. Това ние не искахме да допуснем и затова постоянно отлагахме взимането на съответни мерки. Един ден Марко Лерински писа остро писмо. (Кореспонденцията водех аз.) След съвещание с другари отговорих на Марко Лерински да отиде в Екшису, да повика приятели и неприятели на Стефана и след като проучи въпроса, да ни пише, а ние от своя страна ще вземем решение. По въпроса той се отнесъл и до Даме, който наредил от затвора да не се предприема нищо. Още на другия ден Марко писа отново и питаше: „Какво правите, каква е тази работа...?” По този повод ходих при Даме, карах му се и заявих да не дава нареждания от затвора, защото в противен случай ще се оттегля отново от организационните работи. И наистина изказаните опасения на Марко се сбъднаха - след няколко дни бяха убити Марко Лерински и Абдурамана в Пътеле, което бе катастрофа за организацията, защото се откриха много пушки. По-късно самите селяни убиха Стефана. И днес Сребрен Поппетров ме обвинява, че съм извършил убийството. Но заявявам, че не аз реших убийството на Стефана, защото и сега за мен не е изяснено дали Стефан бе действително доносник. Но трябва да кажа, че съмнение имаше, а Марко беше напълно убеден в предателството на Стефана. Марко Лерински бе буден организатор. Но неговата организационна дейност не му помогна и турците можаха да открият укритото оръжие в Лерински. Ако не беше станало въстанието, подобна разруха щяхме да имаме навсякъде. Марко Лерински помогна твърде много за издигане на добри войводи в организационно отношение. Неговата чета беше, така да се каже, школа за добри войводи, през която преминаха мнозина от тях. Той бе скромен, но предан на организацията човек.”
С право по-късно Силянов ще се гордее, че е ученик не само на Даме, но и на Марко, и на Гоце. Тези дни, когато е заедно с Гоце, ще бъдат решаващи и за да напише посветеното на Гоце Делчев стихотворение „Бързай, млад войводо”, което веднага се запява и като народна песен. И прозаичният образ на апостола в „Писма и изповеди…” по нищо няма да отстъпва на сътворения поетичен. След премеждия с четата на Марко Лерински плъзва слухът, че Силянов е загинал, но за щастие той е само повален болен. Същото се отнася и до любимия войвода Марко Лерински, когото Силянов също ще възпее след смъртта му.
Изпълнил задачата, с която е изпратен в Македония - да създаде школа за бъдещите войводи на ВМОРО, Марко Лерински загива в бой с турците на 14 юни 1902 г. в с. Пътеле, Леринско. Турците разрешават да бъде погребан по християнски в двора на църквата на с. Суровичево, Леринско. Интересно дали гръцките варвари са запазили гроба на този голям български революционер, или и те са извадили и унищожили костите му, както постъпиха събратята им, скопските мародери, след като извадиха и унищожиха костите на войводата Христо Чернопеев от двора на църквата в Щип и заличиха и продължават да заличават българските военни гробища из цяла Македония. Известно е още, че близо до Суровичево гърците бяха създали и концлагер за българските заложници след Първата световна война.
Като приложение ви предлагам стихотворението на Христо Силянов за войводата Марко, първия му спомен за войводата, публикуван във в. „Революционен лист”, и главите от книгата му „Писма и изповеди…”, посветена на гибелта на войводата и на героичния подвиг на неговия четник Дине Абдурамана, загинал заедно със семейство си в с. Пътеле.

Цочо Билярски

ПРИЛОЖЕНИЯ

№ 1

НА ДРУГАРЯ МАРКО

Жали, жали, горо ле зелена! -
Смърт юнашка грабна твоя цар....
Жали ти, дружино, в кръв облена,
Своя скъп войвода и другар!

Жали, жали, лей сълзи горчиви,
Ти, народе мой осиротен....
Но плачът ти нема да съживи
Твоя Марко в черен гроб прострен?...

Скръб, надежди, младост, ум и сила -
С твойта бедност свързал беше той:
Страж на свойта татковина мила,
Вечно буден, севга без покой.

За нероди - мстител безпощаден,
За тирана - враг неуловим,
И кат тебе, севга гол и гладен,
Бе, народе, твоят нощен син.

Син на мрака... майка нам нощта е...
Ней той свойте вопли поверил,
Тя една терзанята му знае,
Що от всички тъй грижливо крил ....

Пей, балкане, с бурен рев гърмовен -
Тоя паднал веч юнак хвали,
Че не ще веч гази крак чутовен
Твойте урви, присои, скали.

Но кат теб, що всяка пролет кити,
С нова шума и те с младост лей,
И той - вечен демон за вразите -
Във народа вечно ще живей.

X. С.
Публ. във в. „Революционен лист”. № 3, 17 септември 1904 г., с. 1.

№ 2

МАРКО ВОЙВОДА

Под това име котленецът Георги Иванов през летото в 1900 г. се яви с пушка в ръка между робите в Леринско. Той не дойде тогава с кой знае какви бляскави дарования и таланти, нито пък с амбицията на човек, ламтещ за слава и именитост. Унтерофицерският мундир в българската армия му тежеше, а периодическите скитания из Пирина подир движението от 1895 година не го удовлетворяваха. И един ден, без никому да се обади, той свали тоя мундир, яви се в София пред отдавна лелеяния в душата си херой - пред Гоце Делчева - и му потърси работа. Работа диреше той, но работа крупна не за всеки обикновен човек, работа удовлетворяюща набраната му жар и енергия, достойна за най-скъпата човешка жертва. И той намери своето место далеч от българската граница, оттатък Вардара, откъсна се съвършено от миналото, от домашния си кръг, и заживе нов живот.
Жребието му се падна на Леринско. Тоя край, както и целият Битолски вилает по това време представляваше девствена, още неначета, почва. Както и по-горе казах, Марко немаше особени таланти. Организаторски способности дотогава не бе проявявал, нито пък имаше пред себе си образци, които му биха послужили като ръководно начало. При все това подир неколко месеца той бе успел да надвие всички непреодолими спънки, и повереният му район, както и неговата чета представляваха нещо образцово. Районът му се посочваше като прототип на организиран район, а четата му се обърна в „четна школа”, която е дала организатори и войводи почти на всички битолски райони. Макед[оно]-одринското освободително дело брои само неколцина дейци в своите редове, които са достигнали пред очите на масата висотата на Марко. Името му се разнасяше като легенда от уста на уста, сам той бе некакъв дух - месия, когото прогледналият поробен народ боготвореше и в чиито проповеди верваше, тъй както верваше в Христа.
След две години непрекъснати, свърхчовешки просто усилия той вече виждаше след себе си една сграда от нищо несъкрушима. Отде се зе тази невероятна сила у тоя прост, тъмен унтерофицер? Наглед у него липсваше много, за да се повдигне толкова над своите другари и съратници по идея. В същност обаче у него имаше всичко, което създава херои на велики дела, създатели на епохи, водители и кумири на народните маси. У него немаше онази заразителна и постоянна веселост на Делчева, но имаше Делчевата вера в себе си и в народа. Марко не обладаваше своеобразния философски поглед на Попето върху нещата, но имаше неговото упорство, неговата челичена воля и стихийната страст да се бори и да побеждава и най-непреодолимите препятствия. У Марко немаше възторжения лиризм на терорист, който окриляваше Кръстю Асенова, но имаше Кръстювата нечовешка физическа сила и не беше по-малко от него кръвник и безпощаден, когато това му се налагаше.
Марко загина в с. Пътеле (Леринско) съвсем не тъй както той мечтаеше - без да дочака края. И може-би по-добре... Македонският роб от Пелистер до Воден и от Мориховските планини до Костур нема да забрави човека-великан, който пръв възкреси в него верата, за да може да прави чудеса - той никога нема да забрави Марко войвода.
X. С.
Публ. във в. „Революционен лист”. № 3, 17 септември 1904 г., с. 2-3.

№ 3

ИЗ „ПИСМА И ИЗПОВЕДИ НА ЕДИН ЧЕТНИК”

Христо Силянов

XXXV

Сетинска планина, 19 юни

Търсьенските ужаси и пътелейската несполука като че не са събития от вчера. Паметта вече рядко се спира на тях, а когато си ги спомни, те вече не парят душата, притъпена от изпитания и скръб.
Търсьенските ужаси и загубата на Кице бяха само начало: моите тревоги не бяха напразни. Нещо много по-страшно е потопило в мрачно униние Леринския край.
Какво са преживените вече мъки и изцеримите рани по снагите на търсяни, какво значат стотина загубени пушки, които могат да се доставят пак, какво е Кице пред загубата на човека, който бе духът, вярата и силата на Леринско?
Надеждата и страхът няколко дена се бореха в мене: това е по-мъчително и от най-страшното безсъмнено нещастие. Сега съм вече запознат с фактите.

Когато Стефо ми разказваше подробностите върху тяхната засада, пътелейци предаваха или бяха вече предали своите пушки на властта. Кицевото убийство е послужило като добър повод, за да се приложи в Пътеле изпитаната в Търсье метода. Но Пътеле се е покорило, без да изпита предварителното мъченичество на Търсье. Властта е намерила в селото неколцина съюзници, които са използували търсьенските ужаси, за да склонят съселяните си към мирна капитулация. И селото се спасило от изтезания.
Узнал навреме за новата напаст, Марко начаса мобилизирал стотина селяни и на 14 т. м. се озовал в Пътеле. Той е бързал. Страхът, че пътелейската слабост може да зарази и други села, желанието да покаже на малодушните, че народните пушки не са доставени, за да обогатят турските военни складове, са били толкова големи, щото Марко не е имал търпение да изчака да се присъедини и нашата чета към него. Организацията е все тъй силна, както и преди. Нейните закони още не са станали непотребна дрипа. Ако турците могат да бият и изтезават, за да превърнат народа в безоръжно стадо, организацията пък може да вземе главата на всеки свой малодушен член, който предава оръжието си. Глава за пушка!
Потерята напуща тържествуваща Пътеле и в селото се явява Марко с невиждана дотогаз въоръжена комитетска сила. Главните виновници затреперват от страх, а някои напущат домовете си и избягват тайно в Суровичево, при турците. Гневът и жаждата за отплата са тъй завладели цялото същество на войводата, че той не се стрясва от предупрежденията на другари и на верни пътелейци да напусне селото, защото отвсякъде налита срещу него войска. Вместо отговор той разпределя хората си по махали, реди имената на ония, които има да се заловят, заповядва да се донесе газ, с която да се подпалят домовете на главните виновници. И чака да настъпи нощта, за да я освети с пламъците, които ще се издигнат над прокажените пътелейски къщи.
Но още преди да настъпи нощта, Пътеле е вече блокирано. Нови прииждащи войски заливат околността. Верните пътелейци и първите му другари сега го молят да спасява хората си, догде е време. Те го увещават: Пътеле с шепа беззаветно предани хора ще остане; виновниците и техните къщи няма да избягат; с избиването на стотина обсадени хора няма да се отстрани злото... С разбито сърце и съкрушено съзнание Марко пред очевидната опасност повежда сега дружината си към крайселските каменни огради, за да разкъса неприятелския обръч и да я спаси. Не стане ли това, стотина ценни хора са осъдени на гибел, организацията - на нови напасти като пътелейската.
Хиляди огнеблъвни цеви са насочени към оградите и гърмят в мярналите се там човешки сенки. По гладката площ на езерото още не се е носил такъв пукот. Пътелейското небе не се е осветявало от толкова зарева. Всички крайбрежни турски села са на крак и стрелят от радост и от бяс, а може би и от страх.
Сутринта донесе на победителя едно разочарование. Тръгнал да обходи извътре каменните огради, първият му патрул се стъписва пред един човек, подпрял с гърба си каменната стена. Той е навел умислено глава и виковете теслим не го смущават. Низамите пристъпват плахо, а той ги гледа гневно с белите си недвижни очи, гледа ги и не продумва. Струя кръв е избликнала от гърдите му и се е съсирила по сивопепелявата куртка. Брадата, погледът и облеклото издават комита. Но от въоръжението му не е останало нищо: то е сигурно прибрано от другарите. В портмонето му няма ни двадесет гроша! Кой е той? - Очевидно един от многото душмани, които снощи бяха тук, а сега се крият бог знае низ кой балкан. Марко паша пак е изхвръкнал.
Какво е това дяволско недоразумение? Извиканите от победителя селяни приближават седналата до стената фигура, стъписват се в ужаса пред белите заканително разтворени очи, но след първото поокопитване произнасят все същото име:
- Марко войвода!
Победителят ги поглежда недоверчиво. Не е ли това игра? Не са ли се съгласили всичките гяури да лъжат? Едва ли. Защото и ония пътелейци, които от страх пред отмъщението бяха отишли в Суровичево, за да предадат Марко, и те, успокоени вече, произнасят същото страшно име. И победителят почва да допуща, че облегналият се на стената мъртвец не е един от въображаемите стотици избягали нощес комити, а единственият между тях, техният вожд, страшният, неуловимият Марко. Та тоя дрипав бедняк ли е оня паша, който е унищожил султанската власт над царската рая?
Трупът е само един, но струва колкото стотини и хиляди живи комити. Главният главатар на обсадната войска тържествува. Той е свързал името си с велика за турското царство победа и се е покрил със слава.
Царят на комитите още подпира с гърба си каменната стена, от стотината комити не се вижда ни един, но селото и днес се тресе от пукот и олелия. Селяните са се изпокрили зад задръстените врати, а царските войници бързо и плахо прекосяват пустите улици; простреляни изневиделица, неколцина техни другари вече лежат прострени насред сокака.
Към пладне царската сила е съсредоточена около една къща. Заети са изходите на всички съседни улици, но никой турчин не смее да мине през труповете на низамите и да се приближи до опасната къща, за да я подпали. Ей сега ще загърмят и топовете и душманската къща ще бъде срината, ако скрилите се вътре комити отговорят на поканите теслим! с куршуми и със същите псувни против вярата и повелителя на правоверните.
Колцина ли комити са се укрепили там?
От време на време на прозорците се мярка брадата фигура с плешив лоб. Веднага след това в читашките редове припарва куршум, отправен от микроскопична бойница, пробита днес в стената на къщата. Залп куршуми и човешки ревове отлита в отговор към невидимия враг.
На прозореца се показва все същият плешив лоб. Спокойствието и редовността на стрелбата от бойниците правят турците да побеснеят. Те се питат: „Възможно ли е само един човек да се държи още?” Дори гранатите не го стряскат. А в промеждутъците, когато пукотът поутихне, чуват се известните псувни. Явно е, плешивецът не мисли да се предава. На какво разчита той?
Минава вторият, настъпва третият ден на обсадата. От съседните околии продължават да идат подкрепления - пехота, конница, артилерия. Навсякъде се знае, че в Пътеле се води бой против царя на всички комити. Но в положението на обсадения няма промяна. Наистина той стреля вече по-рядко, но словесните предизвикателства на попресипналия глас стават все по-чести. Значи - патроните намаляват, но разярението и ратоборността на гяурина - не.
Главатарят на обсадата е отчаян. Той е мислил да залови непременно жив обсадения комита, но последният съвсем я е прекалил. Три дена борба на един против хиляди, това не е много лесно за султанската войска. Днес трябва да се свърши всичко: къщата трябва да се подпали. За чудо, днес плешивецът е усилил стрелбата и дързостите си. Муниционен склад ли има той у дома си? Не. Той досега е разполагал само с патроните на своя колан и с малкото още скъпоценни оловени зърна, които му е донесъл син му, като се е проврял през прозореца в съседните къщи. Песента на тая зачестена стрелба е песента на лебеда, който красиво умира.
Песента спира. Чуват се още четири отделни глухи изстрела, дадени очевидно вътре в самата къща. Кой стреля там и против кого? Тишина. Обсадителите са в недоумение. Но ето, пътната врата се разтваря с шум и един възстар фустанелоносец върти гол нож над главата си и с бесни викове ура налита право върху тях: вика хилядите турски войници от трите рода оръжие - цялата империя - на неравен двубой. Войската не изчаква срещата, а му отговаря със залп. Стремителният бяг на нападателя е спрян: той целува земята недалеко от труповете, които бе повалил.
Обсадената къща онемява. Предпазливо, със зарязани пушки, войниците престъпват прага на отворената врата и изкачват стълбата. В стаята те виждат локва кръв и в нея плувнали четири трупа: две възстари жени, един беловлас старец и една руса, нестигнала още пълен разцвет мома. Това са жената, сестрата, вуйчото и дъщерята на Дине Абдурамана.
Вразите мълчат като вцепенени пред неочакваното кърваво зрелище. Те са имали насреща си само един-единствен противник! Каква сила и какво кораво сърце е имал той, за да си устрои пред смъртта такава кървава баня? Те, които сега стоят смутени пред четири невинни жертви, те на мястото на Абдурамана не биха постъпили като него. Те и не биха се покъртили тъй, яростта им не би била обезоръжена, ако бяха заварили живи тия четирима близки на страшния комита.
Така победи смъртта Дине Абдурамана, човекът, който тъй много обичаше всички видове наслаждения на живота.
Да се измъкне незабелязано от Пътеле или да се укрие в безопасно място при роднини и приятели вътре в селото, докато мине бурята, какво по-лесно от това за Абдурамана? Кое чувство преодоля у него, за да остави през оная страшна нощ дружината край село, да се върне и укрепи в дома си за последна безнадеждна борба? Скръбта по Марка и разярението против враговете ли, или мисълта, че домашните му - неговата крехка и тъй обична дъщеря - ще бъдат изложени на поругание? Или желанието да стори пакост, да всели страх, да накаже по тоя начин пътелейци и да умие срама на родното си село, гдето зина гробът на Марко? Навярно всички тия чувства и мисли са въздействували едновременно, кое повече, кое по-малко, върху тая бойка и богата натура и той издържа мъжки - сам! - дългата обсада на Пътеле. И я приключи с един финал, който в тия дни на всеобщо жестоко изпитание е решителна морална победа на организацията, на народния български дух над бойното и материалното превъзходство на турците. Десетки пътелейци очерниха името си, но ако на едното блюдо се постави грехът на тяхното малодушие и измяна, а на другото - подвигът на пътелееца Дине Абдурамана, блюдото на измяната ще отскочи високо нагоре пред историята. Абдурамана изкупи със своята кръв и с кръвта на най-близките свои мили хора нравствената победа на организацията в това време, когато тя изгуби своя най-ценен и могъщ човек на Леринско - Марко, - и очисти окаяната съвест на своето родно село.
Гибелта на четирите невинни същества буди безкрайна жал, но не и гибелта на Абдурамана. Абдурамана буди само удивление и почит.

XXXVI

Попадийска планина, 20 юни

Непредизвестен или неполучил известието на Марко за решената екзекуция на Пътеле, аз преживях отдалеко събитията, които описах.
На 15 получих от подоколийския център Вощарани една, ден по-рано писана тревожна бележка, в която ми се казваше, че Марко е слязъл в Пътеле за твърде сериозна работа и че е нужно да се приближа и аз с четата си към същото село. Същия ден получих други две записки. Едната ми известяваше, че в Пътеле се завързало люто сражение, а другата ми предаваше пръснатия между вощарските турци слух, че в Пътеле паднали много комити, между които и Марко паша.
Вечерта прескочих в Сетино и събрах около себе си четиридесетата отбор селяни. Нощта мина в уреждане на петорно увеличената чета и приготовления за път. Призори ни изпревари друга записка с известие, че Марко е загинал, но четата била спасена. Съсредоточването на войски продължавало и нашето отиване било вече ненужен риск.
На 16-и целия ден ние бяхме жертва на най-противоречиви слухове, които ме заставяха да меня всеки час решенията си: вътре в Пътеле се подкачило ново сражение... Марко не заминал, а се укрепил в една къща и се бие... Четата била вече далеко от Пътеле... Всички турци в околията тържествуват по случай убийството на Марко... Само от някои къщи в Пътеле въоръжени селяни и четници оказват още съпротивление...
Аз ту съживявах смътни надежди в душата си и замислях поход за Пътеле направо през планината, ту се убеждавах, че всичко е свършено.
На 17-и знаех със сигурност, че Марко е убит в Пътеле и вече погребан в Суровичево. От връх планината се чуваше далечен пукот, според някои - топовни гърмежи.
На 18-и изоставих съвсем плана за поход към Пътеле. И най-главоломният риск от наша страна няма да върне безвъзвратно загубеното - няма да съживи Марко. Появяването ни над Пътеле, без да се оправдава вече от една необходимост и без никаква вероятност да се постигнат определени благоприятни резултати, би могло да подложи на нови изпитни и без туй разстроената вече организация. И все пак ние трябва да направим нещо. Врагът тържествува, уверен, че е обезглавил и сломил организацията. Нужно е да му се даде да почувствува, че има работа с многоглаво чудовище, с хидра като лернейската, у която никнат по две глави вместо отсечена една. Това трябва да почувствуват и да потреперят и всички маловерници и малодушници, всички изменници, които са се поддали на заблуждението, че в Пътеле е погребано заедно с Марко и цялото народно дело.
Кому остава да помисли и да постигне тая велика задача, ако не на мене? Смъртта на Марко може ли да остане неотмъстена?
В главата ми се зароди мисълта за един ненадеен удар там, гдето тържествуващите врази съвсем не го очакват. Концентрираната в Пътеле войска скоро ще се пръсне по разни посоки, за да се върне всеки отряд там, отгдето е дошел. Аз ще наредя да се заследи някой от ония отряди, които са дошли от Мориховско. Техният обратен път минава през недрата на Нидже, низ пусти и незалесени места. Унищожението на един такъв отряд ще бъде моят отговор за Пътеле!
Вчера се присъедини към нас един пътелеец, някой си Цильо. Избягал от Пътеле през нощта след дигането на обсадата, той ме осветли върху всичко. Пътелейската трагедия и краят на Дине Абдурамана ме пристрастиха още повече към замисления план. Същата вечер разпуснах част от хората и с двадесет и пет души напуснах Сетинско и се прехвърлих в Попадийската планина.
Не посветих никого в намеренията си. Дори в Лерин и Вощарани нищо не обадих. На услугите ми бяха само двамина сетинци, оставени да дебнат аскерските отделения, които трябва да прекосят Нидже. С хляб ни снабдява бай Ташо от Попадия. Той е с пушката си и не се дели от мене. Дирята ми е загубена за всички други.
Нашият подвиг ще гръмне изведнаж по цялата околия и още по-нататък, ще стресне изменниците, ще ободри разколебаните, ще внесе известно облекчение у всички предани работници, които са потопени в скръб. И никой няма да ме осъди, че извърших всичко на своя глава: победители на свой ред ще бъдем ние, а нали „победителите не се съдят”?
Нагласих всичко и се успокоих.
Ами ако тия отряди не се завърнат през Нидже, а например през Битоля? Или ако случайно ги пропуснем? Цял настръхвах при тия въпроси, които от време на време си задавах. Нашето отсъствие от Пътеле ми тежи като грях, макар че стана въпреки желанието ми, по вина на зле стекли се обстоятелства. Струва ми се, че нямам право да се явя наново пред народа, без да съм направил нещо за поокопитване на района и за отплата на враговете, които ни нанесоха толкова много удари и загуби. Аз мога да се явя пред хората само подир извършен подвиг. Само тогава ще мога да им кажа смело, право в очите:
- Нека прежалим жертвите! Да продължим делото на Марко, което е неумъртвимо, което сега ни зове на още по-дружна черна работа!
Двамата сетинци туриха най-после край на моите опасения. Те току-що ми доложиха:
- Една потеря от тридесет-четиридесет души утре ще прекоси Попадийската планина.
Най-после съдбата се усмихва и нам!
За да не се разгласява работата, аз няма да викам нови милиционери. Моите двадесет и пет души ми стигат.
Викнах настрана бай Ташо, открих му всичко и поисках да ми посочи най-удобното за засада място в неговата планина.

ХХХVІІ

Крушоради, 25 юни

Ти, маня, сигурно чакаш едно възторжено описание, една епопея на нашия подвиг.
Боже мой!
Аз полетях, за да спася едно свето дело, а ето ме сега с подрязани крила. Аз получих сам удара, който отидох да нанеса. И врагът сега празнува още едно тържество.
Чукарите, избрани за засада, били такова кале, че всички поганци щели според бай Ташо да бъдат избити како пси. Добрият човек още не можеше да се помири с проклетата фаталност, която се разрази над главите ни. От хилядите турски куршуми през първата пътелийска нощ само един да попадне в човек, и тоя човек да бъде Марко! Ташо беше съкрушен. Скръбта му олицетворяваше всенародната скръб на Леринско по загиналия непрежалим вожд, но той засия от радост, когато му казах, че утре Марко ще бъде отмъстен. И неговото опиянение му говореше ясно за отгласа, който ще намери в народното сърце утрешният пукот на нашите пушки. …
Публ. в Хр. Силянов, Писма и изповеди на един четник. Спомени от Странджа. От Витоша до Грамос. София, 1984, с. 170-179.