Повод да си спомним за Никола Коларов е 55 годишнината от смъртта на видния македонски деец, журналист и публицист. Тук ще имате възможност да прочетете за пръв път две негови писма от 1935 г. до стария македонски деец и бивш председател на Върховния македоно-одрински комитет и на Големия македонски събор в Горна Джумая инженер Христо Станишев. Писмата са свързани с продължаващите репресии срещу ВМРО и нейните дейци след Деветнадесетомайския преврат от 1934 г. И след падането на правителството на главния превратаджия Кимон Георгиев преследванията не са прекъснати. Първо Н. Коларов е арестуван и интерниран в Разград, а инж. Хр. Станишев е интерниран в Габрово. И двамата са тясно свързани с ръководителя на ВМРО Иван Михайлов, който пък е осъден на смърт от превратаджиите. В тези писма големият вестникар Н. Коларов не крие своето отрицателно отношение на управляващите просръбски правителства след 19 май, но и страховете си от спирането на издавания от него вестник „Обзор“. За инж. Станишев имате възможност да си припомните от преди писани материали за него и включени в сайта „Сите българи заедно“, затова тук накратко ще си припомним най-важните моменти само от живота на Н. Коларов.

Инж. Христо Станишев

Никола Костадинов Коларов е роден на 24 януари 1902 г. в Дупница, като рода му произхожда от Царево село. Завършва гимназия в Дупница, а след това право в Свободния университет. Още като ученик се включва в македонското освободително движение и наскоро след това е избран за председател на основаното от него Дупнишко младежко културно-просветно дружество. Н. Коларов е сред учредителите на Съюза на македонските младежки културно-просветни организации в България, на когото е избран за секретар (1923-1927 г.), а от следващата година за секретар на Македонския младежки съюз. Като негов представител в Париж, той започва да издава на френски език „Млада Македония“ (1931-1932).
След завръщането си в България той спечелва доцентура в Свободния университет, където води курс по международно право и дипломатическа история. 
Макар, че е преследван от превратаджиите от 19 май 1934 г., когато е интерниран в Разград, той издава два от най-хубавите вестници за онова време – „Обзор“ и „Стожер“, а във връзка с научната си работа пише една непозната днес история на дипломацията по време на Балканската война, от която излиза само първият том.
Той участва активно и в дейността на Македонския национален комитет и Македонския научен институт. След включването на България във Втората световна война, когато е освободена Македония Н. Коларов заминава за Скопие, където започва да издава един от най-хубавите български вестници „Целокупна България“ и който излиза до септември 1944 г. Към вестника създава и библиотечното приложение „Библиотека Целокупна България“. Той е от създателите и редакторите и на сп. „Македония“, от което излизат само няколко броя. През 1942 г. в Скопие издава сборника си с речи „Слова край Вардара“, където е поместена и неговата забележителна реч за Мара Бунева, която произнася по време на нейното честване, в което участва и генерал Васил Бойдев.
Свободата над македонските българи отново залязва през септември 1944 г., но този път завинаги. За Н. Коларов също предстоят премеждия, като и този път той споделя съдбата на хиляди свои сънародници. Народният съд задочно през 1945 г. го осъжда на 10 години затвор по процеса срещу журналистите, но той успява да се укрие в църковното стопанство в с. Крумово в продължение на 12 години, благодарение на новия български патриарх Кирил. През следващата 1946 година пък е осъден на дълги години затвор и в Скопие. През 1956 г. Държавна сигурност успява да го залови и изпрати да излежава присъдата си в Старозагорския затвор и в лагера Белене. Амнистиран е през септември 1960 г., но четири месеца по-късно получава инфаркт и умира на 2 февруари 1961 г. в София. Така си отива от този свят един от най-значителните български журналисти, посветил перото и живота си за свободата на българите от Македония.
Освен неговите писма до стария македонски деец инж. Христо Станишев прилагам и не достатъчно познати днес статии, речи и съобщения от пресата на и за Н. Коларов за поета-революционер П. К. Яворов и за революционерката Мара Бунева, която пожертва собствения си млад живот, за да премахне един от най-жестоките сръбски джелати насред Скопие.

Цочо В. Билярски

ДОКУМЕНТИ:

№ 1
ПИСМО ОТ НИКОЛА КОЛАРОВ ДО ИНЖ. ХРИСТО СТАНИШЕВ
РАЗГРАД, 5 ЮЛИ 1935 Г.
Драги г. Станишев,
Пристигнах в Разград. Тук съм само под полицейски надзор. Разписвам се по три пъти на ден в околийското управление. Обаче, все още се питам: защо е и кому служи моето интерниране? По пътя между Г[орна] Оряховица и Русе, видях Данаил Крапчев, който отиваше за последния град по случай стрелковите състезания. Той ми каза, че е видял още в деня на моето арестуване г. Кьосеиванов, който не е знаел за арестуването ми. От други лица Крапчев научил, че от моето интерниране се целяло да се разбиел центъра, който се бил създал около мен и вестника. Като че ли всички тия млади хора, които с такава преданост и удивително трудолюбие работят в „Обзор“ и се вдъхновяват от задачите му, са противодържавни елементи, не добри българи. За голямо съжаление, днес не е лесно да бъдеш истински патриот и да живееш с болките и въжделенията на народа ни, особено на тази част, която се намира под робство. Днес официалната власт само устройва какви ли не празненства в чест на този или онзи наш покоен деец, но ако би могли да се пробудят Ботев, Левски, екзархът и др. можем да си предугадим какво ще кажат за това срамно отстъпление пред националните ни идеали точно от онези, които и по служба, и по дълг трябва да бъдат най-пламенните защитници на тези идеали. Но днес в нашата страна така се забъркаха понятията и такива рани се нанесоха в сърцата на нейните патриоти, че това време ще мине в историята ни под знака на най-голямата подлост и най-черната пораженщина.
С твърдост и неугасваща вяра в бъдещето на племето ни, обаче, ще преживеем всичко и няма да наведем глави. Няма да престанем да сочим опасността на българщината и никога не ще се откажем от нашите национални идеали. Пък времето ще покаже кой е бил на прав път – ние или те. На всеки случай още от сега са на лице отрицателните резултати от политиката, която се провежда от една година насам.
Тук съм пратен по заповед на министъра на вътрешните работи и до кога ще остана - не зная. Тревожи ме най-много положението на вестника. Аз ви моля да сторите всичко възможно, за да продължи „Обзор“ своето съществувание. Говорих и на Асен по този въпрос. Наредете чрез приятели да се обезпечи материалната му страна. „Обзор“ сега е най-необходим. Ще бъде голям грях ако той спре сега по липса на материални средства.
Моля ви, обадете ми се. Моят адрес е: ул. „Раковски“, 36. Интересува ме много положението на вестника. Много сърд[ечни] поздрави на Кольо и приятелите. Моите почитания на г-жа Станишева.
С най-сърдечни поздрави
Ваш Н. Коларов.
ЦДА, ф. 85 к, оп. 3, а. е. 62, л. 1-2. Оригинал. Ръкопис.

№ 2
ПОЩЕНСКА КАРТИЧКА ОТ Н. КОЛАРОВ ДО ИНЖ. ХР. СТАНИШЕВ
РАЗГРАД, 18 ЮЛИ 1935 Г.
Драги г. Станишев,
Получих картичката ти. Значи и към тебе трябваше да се приложи подобна мярка. На тази възраст, с такива хубави чувства към държава, към племе! – Странни неща стават у нас. Да се надяваме, обаче, че разумът ще надделее и ще се постави край на това печално недоразумение.
И аз съм добре.
Пожелавам ти здраве и бодрост.
Сърдечно твой
Н. Коларов.
ЦДА, ф. 85 к, оп. 3, а. е. 62, л. 3. Оригинал. Ръкопис.

ПРИЛОЖЕНИЯ:

№ 1
П. К. ЯВОРОВ И ТОДОР АЛЕКСАНДРОВ
МАКЕДОНСКИТЕ ДЕЙЦИ ЗА ЯВОРОВ. “АПОСТОЛ И СВЕТЕЦ БЕШЕ”. ПРЕДСМЪРТНАТА БЕЛЕЖКА НА ТОДОР ЛАЗАРОВ. МАЙКАТА НА Т. АЛЕКСАНДРОВ ЗА ЯВОРОВА. ПРЕДСМЪРТНОТО ПИСМО НА ЯВОРОВ ДО Т. АЛЕКСАНДРОВ. ИСТИНСКОТО ТАЧЕНЕ НА ЯВОРОВАТА ПАМЕТ.

Яворов свързва неразривно и завинаги името си с Македония. Свързва го не само с вдъхновените си песни, които й посвети, не само с ненадминатите “Хайдушки копнения” и с най-хубавата биография в българската литература, каквато е тази на Гоце Делчев – негов обожаван другар и велик македонски българин – но и с едно продължително апостолство из самите дебри на Македония, което му струва много изпитания, много неизгоди и няколко премеждия. Перото на Яворова, заедно с пушката, която юнашки държеше поетската му ръка, еднакво служеха на свещената борба, която македонците водеха срещу турската сатрапия.
Затова Яворов е бил обграден с такава обич и почит сред македонските борци, с каквато рядко някой друг се е ползвал. В четите той е бил не само любимецът, който трябва да бъде улесняван и зорко пазен от неприятелски куршуми.
НЕГОВОТО ГОЛЯМО ИМЕ НА ПОЕТ И РЕВОЛЮЦИОНЕР
и неговата безпределна преданост към делото на Македония, дори са го спасили от явна смърт при пленяването му от четата на капитан Стоянов, принадлежаща към върховистите, които иначе болезнено са чувствували жилото и силата на неговото перо и слово. За Яворова с чувство на благоговение приказват и всички живи селяни, които са имали щастието да бъдат в досег с него.
Преди няколко години посетих с. Петрово, Св[ети]врачко, свещеника – бежанец от с. Лехово, с когото Яворов е държал известното великденско слово в селската черква; видях и леховката, която със своя стан е замаскирвала шума и работата около хектографа, на който Кирилиев е отпечатвал “Свобода или смърт”; срещнах и няколко куриери на Яворова, които разказват странни случки за революционера – поет и редактор; чух на самото място от живи свидетели и описанието на голешовското сражение, от което Яворов и другарите му по чудо са си спасили главите. – Навсякъде, където е минал той, е будил възторг и въодушевление; оставял е от магията на своята голяма и велика душа.
И днес още звучат в ушите ми думите на леховския свещеник:
“АПОСТОЛ И СВЕТЕЦ БЕШЕ.”
Яворов е бил в най-тесни връзки до края на своя живот почти с всички първи хора на македонското освободително движение. Бил е винаги свой между тях. Доверявано му е било всичко по-важно и съдбоносно. Особено тясна дружба го е свързвала с Тодор Александров и Тодор Лазаров. През 1926 г. неговият сестреник, г. Найден Найденов, ми предаде една част от архивата му, изключително с македонски материали. Тази архива биде изискана от тогавашното Задгранично представителство на ВМРО и неизвестно е какво е станало по-нататък с нея. Спомням си, че в нея имаше много ценни писма от Тодор Александров, имаше, между другите, и едно твърде интересно писмо от Христо Матов, в което последният излага положението на Македония непосредствено  след катастрофата в 1913 г. и поддържа с няколко аргументи, наредени по Матовски в точки, нуждата от австрийски протекторат над Македония.
Имаше и една друга реликва – прощална предсмъртна бележка от именития македонски революционер Тодор Лазаров, чието съдържание, спомням си, гласеше:
“Брате Пейо,
Чакам манифеста (за обявяване на войната в 1912 г. б. м.) и първия топ да гръмне, за да кажа: сбогом, свете! Сбогом и другари!”
Идва злополучната 1913 г. – злополучна за целия ни народ, злополучна и за Лора и Яворов. В припадък на ревност, Лора се самоубива. Яворов грабва револвера, насочва го в главата си, но не успява да отправи смъртоносен удар; пострадват очите му. Общественото настроение е срещу Яворова. Довчерашни поклонници и приятели, един по един, се отдръпват и злословят по адрес на онещастливения поет. И това не са малцина. Интересно е, че между тях са и някои, които днес се подсланят под свещената сянка на великия поет и са заели позата на негови защитници.
Трагедията на Яворов става свръхчовешка. Загубата на Лора, раната в главата, слепотата, людската злъч и клевета, убийствената самота, измяната на довчерашните другари – всичко това разпъва на кръст неговата чувствителна душа.
И в този общ повик срещу Яворова,
САМО НЕГОВИТЕ ПРИЯТЕЛИ МАКЕДОНЦИ НЕ ГО ИЗОСТАВЯТ,
те разбират най-добре трагедията му; утешават го, подпомагат му. Яворов е бил на лечение в клиниката на д-р Стефан Сарафов, която се е намирала над днешната сладкарница “Цар Освободител”. Там той постоянно е бил посещаван от македонски деятели. Всички те са бдели над здравето и участта на охуления и изоставен поет. Тодор Александров е полагал големи грижи за неговото спасение. Винаги в тези тежки дни му е оказвал морална и материална подкрепа.
Характерно за невинността на Яворова е
ЕДНО СВИДЕТЕЛСТВУВАНЕ НА ПОКОЙНАТА МАЙКА НА ТОДОР АЛЕКСАНДРОВ, - БАБА МАРИЯ.
Преди няколко години, при един разговор за Яворова, тя ми каза:
- Яворов често идваше у дома при Тодора. Два – три пъти дойде и с Лора. Нейната хубост ни порази. Тя бе толкова хубава, че две от дъщерите ми, които Тодор веднъж изпрати до Яворова по някаква работа, бяха я видели и цяла седмица след това само за хубостта й приказваха. Не знам защо, аз се боех от този брак. Като че ли предчувствувахме, че нещо лошо ще се случи. След смъртта на Лора, на един обед, отворихме дума за нещастната случка и едва ли не почнахме да осъждаме Пейо, Тодор, който бе изпаднал в много лошо настроение от деня на нещастието с Яворова, се поизкашли – а това бе обичайният намек у него, когато нещо не одобрява - и каза:
“ЛОРА СЕ Е САМОУБИЛА. ЯВОРОВ НЕ Е НИКАКЪВ УБИЕЦ!”
Думите на Тодора бяха закон за нас.
Баба Мария също ми разправи тогава, че последните дни на Яворова са били извънредно тежки. Той идвал често у тях. Понякога стоял с часове, докато дочака Тодор, който е бил зает с разни работи навън. Бил мълчалив. Най-често играел с внук й Кольо, който е на възраст на сина на Лора – Петко. Яворов много обичал Петко. Последната вечер от живота си пак бил у Александрови: играл с Кольо и на няколко пъти с любов говорил за Петко.
Положението на Яворов се влошавало из ден в ден. Личало, че много го измъчвала и немотията. Чувствувал се много стеснен, когато получавал пари от Тодор Александров. Пък и на самия Александров било извънредно неловко да дава помощ на най-големия български поет.
Нищо вече не е било в състояние да възвърне Яворова към живота. Той неотклонно е вървял към фаталния ден, когато за втори път и вече
С ВЕРНОСТТА НА ЧЕТНИШКИЯ СИ РЕВОЛВЕР,
посегна окончателно на живота си. (Впоследствие следовател е предал този револвер, заедно с калъфа, на Тодор Александров, който го запазил със следната бележка: “Револверът, с който Яворов се самоуби”.) Тогава всички разбират какво е изгубила българската литература, какво е изгубил българският народ. Разбират това и мнозина от неговите клеветници, които промениха после мнението си.
Доколко македонците са чувствували Яворова свой, говорят самите грижи, полагани от тях по него, говори и обстоятелството, че тленните му останки при погребението са били носени от Тодор Александров, ген. Протогеров, проф. Балабанов и Данаил Крапчев. Доколко пък Яворов се е чувствувал близо до Македония, говори
НЕГОВОТО ПОСЛЕДНО ЖЕЛАНИЕ ДА БЪДЕ ПОГРЕБАН В ЧЕТНИШКАТА СИ УНИФОРМА,
говори и предсмъртното му писмо до Тодор Александров, в което, между другото, казва и това:
“Брате Тодоре,
Кажи на Македония, че нейният син, считам се за неин, умря в свободна България, увенчан с една най-мръсна клевета".
Тогава и сега, за тези, с които Яворов работи и страда, за тези, за тези, които действително го обичаха и му съчувствуваха, за тези, които му бяха истинските другари, той бе и е невинен. Той стана жертва на фатално стекли се обстоятелства и на едно общество, което не можа да разбере трагедията на две големи души.
Ние, обаче, не виждаме нуждата от тая усърдна словесна борба, която напоследък се поведе, за да се доказва невинността на Яворова.
Най-после едно издание с подбрани Лорини писма, за да разкрие някои неосветлени страни в трагедията Яворов – Лора, може да бъде оправдано. Но не, обаче, всички тези вестникарски публикации и дневници без всякакъв обществен интерес, които гонят тиражна политика и популярност за самите автори.
ПРЕКАЛЯВА СЕ.
И доста много вече. Разкриват се и съвсем незначителни от обществено гледище факти и отношения, засягащи и живи хора, чиито чувства най-после би трябвало да се уважават.
Суетността и тиражната политика трябва да бъдат държани на почетно разстояние от тази трагедия. Профанация с паметта на Яворова не бива да се допуска. В случая най-ревниви трябва да се покажат близките на Яворова.
Присъдата на тесногръдите съдии в 1914 г. вече е касирана в съзнанието на културна България. И сега в друго направление би могла да се изрази признателността към Яворова, както и грижата да се запази чиста и светла паметта му. В това отношение
НИЕ БИХМЕ ПОСОЧИЛИ ЗА ПРИМЕР
неговите почитатели македонците. Който е виждал гроба на Яворова преди години, знае че по-занемарен гроб от неговия, нямаше. Македонската младежка организация в София, която носи името му, издигна един хубав паметник над неговия изоставен, буренясал гроб. Признателните арменци му построиха бюст в Борисовата градина. На видни места из всички градове на Българска Македония също е поставен неговият бюст.
Ето едно назидателно указание за истинско тачене на паметта на безсмъртния поет и революционер.
Публ. във в. “Обзор”, София, 29 февруари 1936, г. І, бр. 51, с. 1–2.

№ 2
НИКОЛА КОЛАРОВ, ГЛАВЕН РЕДАКТОР НА В. „ОБЗОР” (СОФИЯ) И „ЦЕЛОКУПНА БЪЛГАРИЯ” (СКОПИЕ)
МАРА БУНЕВА
С последния наш санитарен влак, който напущаше Македония през един тъжен септемврийски ден на 1918 година, пътуваше, за да намери убежище в старите предели на България, и кметът на Тетово Никола Бунев. Като всички българи борци в Македония, минали през пламъка на нашата национална революция и възпитани от оня висок морал, който отличаваше тия борци, Никола Бунев носеше със себе си средствата и важните документи на тетовската община и на СГОП, чийто председател бе той. С Никола Бунев пътуваше четвъртото му дете, една седемнадесетгодишна девойка, която дълбоко изживяваше в тая най-впечатлителна възраст погрома, който се разрази над Македония и раздялата със своя прекрасен роден град от подножието на дивната и величествена Шар планина, тъй скъпа за всяко българско сърце. Споменът от това бежанство и това всебългарско нещастие остави незаличими следи в душата на младата девойка. Десет години след това, същата тая девойка, сред Скопие, гдето една чужда и насилническа власт бе организирала чудовищен апарат, за да преобрази душата на най-българската земя, обезсмърти името си с един героичен жест и разнесе из цял свят славата на българското борчество и протестът срещу извършената жестока неправда над Македония...
Мара Бунева е родена през 1901 година в гр. Тетово. Нейният баща, Никола Бунев, другар на бележития публицист Матей Геров и на д-р Никола Герасимов, е следвал в педагогическото училище в Скопие. Син на стар и заможен търговец от Тетово, макар и с това солидно за времето образование, Никола Бунев приема и продължава професията на своя баща, като става един от най-видните тетовски манифактуристи. Обаче, завидното материално състояние и щастието от многобройната му челяд не го затварят в кръга на личното и семейно блаженство. Той е от оня разред богати българи в Македония, за които народното дело стоеше над всичко. И точно участието на тия българи в освободителното дело, увлече и народните маси, за да се превърне то в общонародно, в общобългарско дело. Още млад, Никола Бунев влиза в революционната организация и става впоследствие член на градското ръководно тяло, като бързо се изтъква като един от най-дейните и най-просветените борци и родолюбци в Тетово. И затова, по време на Световната война, когато Тетово бе свободно, той става негов кмет. Майката на Мара Бунева, Анна, произхожда също от едно от най-видните и най-заможни тетовски семейства. Тя е дъщеря на големия търговец, богатия и родолюбив българин Захари Манойлов, който със свои лични средства е построил черква в тетовските гробища и е вземал живо участие в църковните борби и във всички родолюбиви начинания.
Първоначалното и основното си образование Мара Бунева получава в Тетово. Нейни учители са все добри родолюбци: Еленка Талаганова и Гора Албанска, от Скопие, директорът на прогимназията Христо Гюрков, от Щип, Хераклия Сарафова, от Скопие, която живее в къщата на баща й и се занимава с възпитанието и училищната подготовка на децата, Мара Бунева не остава незабелязана за своите учители. Тя е силна ученичка, декламира хубаво патриотични стихове на празници, проявява се и като отлична гимнастичка.
След като свършва прогимназия, при завидното материално състояние на баща й, пред нея се открива хубава перспектива да продължи образованието си. Обаче, нейните родители желаели по-скоро да я подготвят за добра домакиня. Затова те я изпращат в стопанското училище в Скопие, гдето остава две години. В стопанското училище тя се проявява много трудолюбива и особено се отличава в ръчната работа.
През 1917 година Мара Бунева се завръща в Тетово при родителите си. Тук остава до месец септември 1918 година, когато, както вече се каза, поради настъпилата катастрофа, избягва с баща си в София. В София Мара Бунева остава за малко — до края на годината. По това време сред нашите бежанци се развиваше, под патронажа на Американската легация, една усилена агитация за връщане в Македония. Лично американският пълномощен министър уверяваше наши сънародници, че животът и имотът им ще бъдат гарантирани, ако се завърнат в родните си огнища. Завърна се в Македония и Никола Бунев със своята дъщеря.
На следната година, през месец май, Мара Бунева идва наново със своята майка в свободна България. Те гостуват на своя брат и син Борис Бунев — кавалерийски офицер в Ямбол. Но когато изтича срокът на визата, за изненада на майка си, Мара заявява, че ще остане в Ямбол. Майка й се връща сама в Тетово.
Тук, в Ямбол, Мара Бунева за пръв път влиза в досег с офицерската среда, и получава онова влияние, което се оказа тъй благотворно за нейното родолюбие и за школовката на борческия й дух. По това време в кръга на ямболските офицери е скопянинът Васил Гавазов, един безумен храбрец, героят от Пороите под Беласица, по време на Световната война, с когото Мара Бунева се свързва чрез едно чисто другарство. В тогавашните стълкновения с разрушителните елементи, Мара Бунева взема дейно участие редом с военните и зачудва всички с героичното си държание и в най-опасни положения. На езда с офицерите, тя е първа; в салона на Военния клуб минава за най-добрата танцьорка; в компании тя ръководи настроенията и дава тон на разговорите. В кръга на мъже, нейната личност също е ярко подчертана. Тя е добре дошла за всяко общество. Тя импонира силно с интересната си фигура, с живия и пъргав ум, със силата на духа, ала никой не смее да се влюби в нея. За мъжете тя остава другарка — приятна, вярна, задушевна. А на жените тя също импонира с ония прекрасни женствени качества, които е притежавала: финес в държанието и облеклото, силна наклонност и похватност към изискана и уютна подредба на жилището, безподобна сръчност в бродерията. Сред ямболските си другарки тя бързо си спечелва името на жена със „златни ръце".
В Ямбол тя не се задържа за дълго. През 1920 година брат й е преведен в София в Кавалерийската школа. Тя го последва. Обаче, заплатата на брат й тук се оказва недостатъчна за двама души и тя отива в познати къщи да шие, за да облекчи материалната издръжка. Тук, чрез брата си, тя се запознава с дейци от Македонската революционна организация и у нея се поражда необикновен интерес към освободителното дело на Македония. Тя чете непрекъснато подходяща литература. Зазрява вече в ума й мисълта да бъде полезна на освободителната борба. Така, още от това време, Мара Бунева заживява с македонското дело.
Но пребиваването й в София, както и в Ямбол, бива краткотрайно. През 1921 година тя отива със своя брат в Русе, гдето той е преведен. В Русе тя наново влиза в офицерска среда и животът й от Ямбол се повтаря. В Русе Мара Бунева се запознава и с ротмистър Иван Хранков, който после става нейн съпруг.
През 1923 година Мара Бунева наново се връща в София със своя брат. Същата година тя се оженва. Вече Мара Бунева влиза напълно сред македонските борчески среди. В нея окончателно се затвърдява мисълта да се отдаде изцяло в борбата. Оттогава започва нейната подготовка за революционна акция. Подготвена отлично, през 1926 година Мара Бунева скланя своя мъж да й разреши да отиде в Тетово, под предлог да види своите родители. На 24 май, в деня на Солунските Равноапостоли, тя пристига в Скопие, гдето я дочаква баща й. Заедно с него тя заминава за родния си град. Нейните домашни и роднини я посрещат с необикновена радост, още повече, че тя идва от свободна България — бленуваната страна за всеки българин от Македония.
В Тетово Мара Бунева престоява няколко месеца, като от време на време прескача до Скопие.
Обаче, срокът на визата вече наближил да изтече, а Мара Бунева, неуспяла още да извърши акцията си, изпада в тежко, безизходно положение — още повече, че сръбските полицейски органи й напомнят вече да напусне сръбската държава. Тогава тя се решава на една стъпка, която изненадва мъжа й, създава неописуеми страдания за родителите й, хвърля и нея в страшна мъка: измисля предлогът за недобър живот с мъжа си, за да се разведе с него и да остане в Македония.
С искането си за развод Мара Бунева успява да получи разрешение да остане, за което е отивала и до Белград. Нейната задача е да се добере до Скопие. И най-после успява...
Животът й в Скопие е живот на една велика, ненадмината конспираторка-революционерка. На времето нашите врагове се опитаха да засегнат морала на тая високо нравствена героиня, за да омаловажат историческото значение на нейното велико дело. Обаче, напразни останаха усилията им. Всъщност, Мара Бунева е била силно любеща съпруга си жена, но която с Ботевска твърдост е подчинила тая своя любов пред дълга към Родината и към поробените си братя. Подобно на другите наши национални герои, тя е смятала, че няма право на лично щастие. Силна обич изпитва и към своите близки — към родителите си, към своя брат и сестрите си и тая обич тя изразява с непринудени и топли думи в писмата си. Особено трогателна е нейната обич към сестра й Надежда, единствена посветена в нейната мисия, жена с чиличен дух, но с тежка болест в гърдите, която я завлече в гроба, далеч от роден край — в Лейзен, Швейцария. Обичта й се простира към всички близки и познати, бих казал към всички българи. Точно затова тя е била извънредно предпазлива в отношенията си с българите в Скопие, за да избегне каквато и да било афера след нейната акция и да не пострада нито един българин. И трябва да се подчертае, че величието в подвига на Мара Бунева се състои и в това, че нейната революционна акция не повлече никаква афера подире си. Дори нещо повече, с поведението, което си избрала, за да заблуждава сръбските власти, тя е будела известно подозрение сред скопските българи. Чувствителна и експанзивна патриотка, тя изживявала тези подозрения доста болезнено. И на три пъти, като фантом, се е озовавала на младежки патриотични сбирки през пролетта на 1927 година в монастира Побоже, Марков монастир и в село Шишево, Скопско, гдето смутените младежи са преустановявали своите конференции, опасявайки се от нея — да не би да е агент-провокатор.
Като илюстрация на конспиративната сръчност на Мара Бунева нека приведа едно нейно писмо, в което тя изразява мъката си, че не й се е отдало да извърши един атентат в навечерието на Христовия празник: „Обстоятелствата, при които се намирам — пише тя — ме карат да полудея. Ех, брате, няма на тоя свят по-измъчено същество от мен. Утре е първия ден на светлия празник, а за мене черен празник, черен казвам затуй, защото не можах да го посрещна така, както аз мислех и както трябваше... За себе си ще да ти пиша, че все тъй болна съм на крака. В Скопие работя усилено, за да изкарам някоя пара за храна и квартира, въпреки че всеки ден ме тресе грозница. Работя по цял ден; вечер като се върна като луда грабвам да работя „пердетата на Верчето". В мене има силно желание да ги направя за празниците, но чакайки да ми пишеш ти, дали това тя настоява и дали държи на ония „модели и филета" с много работа, или пък оставя на мен да й направя по-малко „филе". Бродериите са вече готови. Остава само филетата. Но ако има кой да ми помогне, щях много отдавна да ги направя. Щеше да има сега и за спалнята нови пердета. Те требва да ми влязат в положението, че без помощничка слабо иде тая работа. Аз те моля веднага да ми пишеш какво да правя. Далеч от тебе, Зорка, Йорданка и другите, аз се пренасям духом при вас и ви целувам много силно и ви желая всичко най-хубаво; до година тук да го празнувате".
В Скопие Мара Бунева често пъти изпада в затруднено материално положение. Посредством скопския гражданин Стефан Паркачев, чрез когото й са изпращани писма — тя е получила незначителни парични суми, без самия той да е бил посветен в мисията й. Въобще, нейната акция е акция, която най-малко е струвала на Революционната организация. Липсата на средства я принуждава да работи в шиваческото ателие „Арабия", на което прокурист-счетоводител е бил Димитър Давидов, с когото Бунева се сприятелява, но и нему не открива намеренията си. Тя работи и в частни къщи, но въпреки реномето й на отлична модистка, на жена със златни ръце или както живописно казва нейната хазяйка г-жа Мила Хаджихристова, „от руки й огин излизаше", мизерията е постоянна спътница на Мара Бунева.
В разстояние на няколко месеца, съвсем сама, но с удивителна сръчност, умелост и предпазливост, Мара Бунева вече напълно подготвя своята акция. Тя е избрала обекта си. Това е Велимир Прелич, юрисконсулт на Скопската жупания, но всъщност голям вдъхновител на оная противобългарска дейност, която в течение на три десетилетия се разрази с невиждана свирепост над северната област на Македония. Като помощник на Богдан Раденкович, шеф на сръбската пропаганда за Македония, той идва още след Младотурската революция12 в Скопие и става дясна ръка на сръбските консули Живоин Балугджич и Йоца Йованович — същият Йоца Йованович, на когото преди три години сърцето се пръсна на път за Охрид, след като разбра, че, въпреки сръбските насилия и издевателства, българският дух на местното население остава непоклатим, за което най-красноречиво доказателство бяха му дали със смелата си демонстрация две млади българчета на неговото събрание във Велес. Велимир Прелич бе участник и в ония четнически акции, които не само, че не бяха насочени срещу турското владичество в Македония, но и със съдействието на тогавашните поробители бяха организирани изключително срещу българското население. Като истински мародери, сърбите се нахвърлиха в Кумановско и Скопско след неуспеха на Илинденското въстание и след възстановяване на революционната дейност подир медения месец на Младотурската революция, когато българите бяха поставени в най-затруднено положение. Сърбите не се посвениха след тая Младотурска революция дори да предложат формален съюз на турците, със скритото намерение да печелят терен в Македония. Специалист по противобългарската дейност, Прелич бе първият съветник на сръбските власти в Скопие след Балканската война. Като такъв той бе на служба пак в Скопие след Световната война и незабравими ще останат всички ония големи афери, които той инсценира в първите години на сръбското робство, когато в скопските полицейски участъци, съдилища и затвори се изнизаха, хулени и малтретирани, стотици и хиляди наши селяни от Черногорията и Блатията — тези красиви, смели и корави българи, които образуваха оная жива стена — непревзимаема крепост, срещу която безславно се разбиха всички усилия и пристъпи на сърбизъма. Прелич доби печална слава и по време на студентския процес, когато на подсъдимата скамейка бяха поставени младите синове на Македония, онези, които въпреки десетгодишния срок на Пашич за сърбизиране на Македония, въпреки шовинизираната система в сръбското образователно дело, останаха верни на своята нация и разкриха безсилието на сърбизъма. Може би, когато човек проучва живота на Мара Бунева, когато вижда колко сложна душа е носела тя, когато има предвид силата на духа и величието на подвига й, да дойде до убеждението, че Прелич е бил малък обект за делото на тая героиня. Мара Бунева бе пратена от Бога да удари право в сърцето противобългарската политика на сърбите и да посочи безсилието на белградската инквизиция.
Мара Бунева не случайно избра град Скопие за своята акция. В Скопие бе монтиран целият онзи полицейско-милитаристически апарат, пипала и оръдия на който бяха разни сръбски потераджии и лумпени пришелци, които безчестяха, грабеха, разоряваха и избиваха българското население в Македония, като се превръщаха в бегове и самозабравили се феодални владетели. С големия гарнизон, с многочисленото чиновничество, с безбройните пришелци от Шумадия и Черна гора, с певачиците — тоя сръбски специалитет за културтрегерство — сърбите искаха да овладеят Скопие, за да им послужи като врата, като отправен пункт за Македония, Сърбите искаха да представят главният град на Северна Македония като чисто сръбски град — тоя град в който, по признания и на белградския вестник „Политика" от 1928 година, е имало преди 40-50 години всичко на всичко две сръбски кръчми и един сръбски поп; тоя град, от който като будещ камбанен звън прокънтя по цяло Българско първият повик за самостоятелна българска църква; тоя град, в който витаеха духовете на Петър Делян и Георги Войтех, на първия български книжар Кара Трифун, на приснопаметния владика и голям революционер Натанаил Охридско-Пловдивски, на великия воин Борис Дрангов, на легендарните войводи Васил Аджарларски и Лазо Дивлянец; тоя град, в който, въпреки изкуствения сръбски макияж в центъра и квартала „Буняковец", туптеше, вярно и героично, истинското, велико в страдания и борби, българско сърце на Чаир, Топхана, Карадаг махала, Нова махала и Пайко махала.
На 13 януари, в 12 часа и 40 минути, на десния бряг, до самите води на свещената българска река, бе повален не само един палач на българщината, но в тоя велик миг на историческата 1928 година. борческият български дух намери най-възвишен израз на героична проява, на себепожертвувателност, на кристално родолюбие в делото и предсмъртните думи на Мара Бунева „аз обичам своята Родина". Няма значение, че озверените и обезумели тирани скриха нейните тленни останки, че днес ние не знаем где е безкръстния й гроб. Важен бе нейния подвиг — той хвърли в паника поробителите, той посочи на цял свят чия е Македония, той раздруса с радостна и обнадеждаваща тръпка душата на поробените българи.
Някои оприличаваха и оприличават Мара Бунева на Шарлота Корде, на Вера Засулич. Мара Бунева не е нито едната, нито другата. Защото в подбудите на Шарлота Корде и на Вера Засулич единствена роля играеше политическия елемент, а не националното чувство и никоя от тях двете не украси своето дело с драговолното себепожертвувание на Мара Бунева. Равна на Мара Бунева няма в историята на никой от народите, които са се борили за своето освобождение, дори и в историята на ирландците, чиято освободителна борба най-много прилича на освободителната борба на македонските българи. Мара Бунева можа да се роди само тук, в Македония — страната, която бе дала героите от „Ножот", от върха Видин, от с. Цер, Солунските гимиджии, които подобно на нея геройски се самопожертвуваха в люта борба с поробителя. Но върху безсмъртното чело на Мара Бунева свети и друг ореол — обстоятелството именно, че тя, бидейки жена, можа да извърши тоя безпримерен мъжествен подвиг. . .
Аз видях в Тетово триетажния дом на Никола Бунев, с чимширения двор, в който някога е греела радостта от многобройна челяд и е цъфтяло благополучие от завидно богатство, но, в който сега цари потискаща заглъхналост от материално разорение и безмерна скръб по загубени и разпилени рожби. Тоя дом, обаче, пред мен изгря с оная лъчезарност, с която един ден сигурно ще го залее почитта на целокупния български народ, като отплата за туй, че в него се роди и отрасна Мара Бунева. Аз разбрах и невижданата мартирология на нейните родители особено от 1928 година насам. Но те трябва да се тешат и да се гордеят, че дадоха на българския народ такава велика героиня.
Нашите братя от Македония, също трябва да бъдат горди, че точно из тяхната среда излезе Мара Бунева, която с величавия си подвиг наново потвърди героичния характер на българщината в Македония. Бих казал, че всеки наш новоосвободен кът внася своята характерност в общобългарското отечество. Ако Южна Добруджа носи прозвището „житница на България", ако Беломорието, със своята благодатна почва и с прозореца, който ни отваря към топлото и свободно южно море, открива бляскави перспективи за материално благополучие на българския народ, то Македония влиза в границите на уголемената ни държава с името на най-героичната българска земя.
Публ. в сп. “Отец Паисий”, г. ХV, кн. 1, С., 1942, с. 25-32.

№ 3
СЪОБЩЕНИЕ НА В. „МАКЕДОНИЯ” ЗА ИЗНЕСЕНАТА ПАНИХИДА ЗА М. БУНЕВА В ЦЯЛАТА СТРАНА И ЗА ПРОИЗНЕСЕНИ СЛОВА ОТ АРХИМАНДРИТ БОРИС, СВ. ДУМЕВА И Н. КОЛАРОВ
СОФИЯ, 23 ЯНУАРИ 1928 Г.

ВЕЧНА СЛАВА НА МАРА БУНЕВА
ВЧЕРАШНИТЕ ПАНИХИДИ. – В СОФИЯ И В ДРУГИ ГРАДОВЕ. – НАВСЯКЪДЕ ОГРОМНИ МНОЖЕСТВА СА СЕ СЪБРАЛИ, ПОД ЧЕРКОВНИТЕ СВОДОВЕ, ЗА ДА СЕ ПОКЛОНЯТ ПРЕД ПАМЕТТА НА МАРА БУНЕВА, ЗАГИНАЛА ГЕРОЙСКИ ЗА СВОЕТО ОТЕЧЕСТВО.
Вчера, по случай девет дни от героичната смърт на Мара Бунева, се отслужи панихида в черквата „Свети Спас".
Щипският черковен двор се указа твърде малък, за да побере грамадното множество, което се бе стекло да почете паметта на сводното и героично македонско чедо. Съседните улици, от двете страни на черквата, бяха също пълни с народ.
Точно в 11 часа Негово Високопреподобие архимандрит Борис (от с Гявото, Ресенско), в съслужие с неколцина свещеници и с участието на черковния хор, започна службата, която трая половин час.
След това произнесени бяха няколко прочувствени речи.
ПРЪВ ГОВОРИ АРХИМАНДРИТ БОРИС,
който между другото каза:
„Не за първи път се събираме на панихиди, обаче случаят, който ни събира днес, има в себе си нещо необикновено, изключително, рядко, нещо възвишено. Тоя случай въплощава в себе си великия тайнствен смисъл, който се крие във великите думи на спещеното писание: - «Няма по-велика любов от тая да обложиш  живота си за своите близки".
Всички вие помните последните думи на Мара Бунева: – „Аз обичам своето отечество". Това е една велика смърт, която е продиктувана от една друга по-велика любов - да обичаш своето отечество. Тя разбра, че нейния земен живот е свършен, за да живее вечно в паметта на своя народ и да по-рази със своя подвиг и своето величие дори враговете на тоя народ. Да порази със своето величае даже всички, до които можа да стигне това известие.
Мара Бунева със своя живот и със своята смърт прослави името на оная страна, която я роди. И напусто са усилията на тъмните, на мрачните сили да заличат името на една страна, на един народ, който съществува от хилядолетия. Да не мисли някой, че ще може да бъде заличено името на Македония, защото Македония е всеки кът, всяка долина, всяка река, всяко селище в нашата родна земя.
Нека знаят всички и нека знаем и помним ние, изгнаниците от тая измъчена страна и ония наши братя и сестри, които влачат робските вериги, и враговете и целия свят, че Македония е във всеки македонец и във всяка македонка. И тая страна е жива с безсмъртието на своите героични деца.
Завършвайки словото си, архимандрит Борис каза:
„И в тоя момент ние чествуваме чрез паметта на Мара Бунева тържеството и победата на нашите народни идеали. Нека се поклоним пред паметта на Мара Бунева и нека въплотим в себе си оня велик дух на измъчената им страна, духът, който единствен ще сломи робството. Нека образа на Мара Бунева да живее в нашата душа и да помолим Бога, Все-вишния покровител на всички мъченици и потиснати, да подкрепим великата десница на македонския народ да може да защити себе си и да извоюва своята свобода. Бог да я прости!"
От името на Женския съюз
Г-ЦА СВОБОДА ДУМЕВА
произнесе слово, като между другото няма:
„Скопие и цяла поробена Македония се потопи в горда тъга от скъпата саможертва на новата македонска героиня и светица! Мътните от кръв и сълзи води на Вардар пък в своя тих ромон ще разказват във вековете новата легенда - истина за новия недостигнат и непостижим подвиг на Мара Бунева, чието свърхчовешко самопожертвувание е нашата най-голяма гордост и още един залог за успеха на македонската борба.
Спи спокойно в твоя далечен, не знаем и може би безкръстен гроб, мила незабравима Mapo! Нашите неизплакани сълзи като огнени капки кръв ще горят вечно сърцата ни и ще ни нашепват пътя, който ти като пламтяща пътеводна звезда ни показа!...
Спи спокойно, Маро, безсмъртният ти дух ще бъде вечно в нас и ще не води по трудния кървав път към върха на изгряващата македонска сво-бода.
Македонки и македонци, нека всички смирено се поклоним пред светлата памет на нашата нова героиня Мара Бунева и нека се закълнем тук, в този Божи храм и пред нейната свещена сянка, да ни стигне Божието проклятие, ако някога забравим Македония, за която умре и Mapа! Вечна памет на милата Мара!" След това
Г. НИКОЛА КОЛАРОВ
говори от името на Националния комитет.
На 13 т. м. – каза той - македонският народ в своята тежка, но грандиозна борба отбеляза още едно събитие, което го надига далеч и на запад и пред народите на Ян Хус, Джордано Бруно, които умряха на кладата насилнически. Е добре, ако тях порази инквизицията, черната и тъмна мисъл на средните векове, ако те бяха принудени да умрат и ако днес цял свят, тачи паметта им, не е ли името Мара Бунева още по-скъпо и по-велико, защото тя презря живота, земния живот и завърши, като никой в световната история.
Ние величаем нейния дух и ще се въодушевляваме от подвига и от жертвата й.
Джелатин като Прелича не можеше да свърши иначе. Джелати са и всички агенти, отишли в Македония да притесняват, с цел да асимилират българите там. Но нека знаят те, че ние македонците крепнем в борбата и сме готови в борба да умрем.
Нашите врагове имат безсрамието да наричат македонските революционери бандити, разбойници, платени агенти, рушители на мира.
Е добре, платен агент ли е онзи, който иска да свърши с живота си, който иска да се лиши от всичко хубаво, който дава живота си за своето отечество? Мара Бунева със своя подвиг доказа още веднъж, че само безмерната любов към родината е, която въодушевява македонските борци.
Разбойничество ли е да искаш да се прислониш под бащината си стряха? Къде са разбойниците, у нас, в македонския народ или в онези там, дето обръщат в пепелища вашите родни кътове и измъчват по най-безчеловечен начин нашите братя и сестри, защото Мара Бунева ни показа свещената смисъл на живота? Мара Бунева ни показа, че има смърт по-скъпа, по-велика отколкото земния живот. Македонски майки, кърмете такива чада, наши сестри, вдъхновявайте се от родолюбието на Мара Бунева. Да, иска ни бъде позволено да кажем това, защото, ако оттатък един божи служител зове към мъст и варварство, ние отправяме зов за запазване родно име и родна чест.
* * *
В СЛИВЕН
Сливен, 22 януари. За пожертвувалата се за свободата на народа си героиня Мара Бунева днес се отслужи тържествена панихида. Сливенското гражданство със своето многолюдно присъствие по най-тържествен начин изрази своята адмирация и почит към великата народна героиня и братското си съчувствие към македонския българин. Г-н Д. Мирчев каза прочувствено слово за значението на подвига, с което трогна дълбоко чувствата на слушателите. Поклон пред паметта на хероинята. Македонското братство.
В ЕЛХОВО
Елхово, 22 януари. Днес македонското благотворително братство отслужи панихида за упокоение душата на покойната македонка героиня Мара Бунева. Секретар Филипов.
В ТРОЯН
Троян, 22 януари. Днес отслужихме панихида за геройски загиналата в борба с палачите на родината ни Мара Бунева, пред подвига на която се прекланяме. Секретар на братството Пармаков.
В Т[АТАР] ПАЗАРДЖИК
Т[атар] Пазарджик, 22 януари. Днес устроихме панихида за геройски загиналата за отечеството си Мара Бунева. Панихидата се извърши при стечение на много народ, който бе трогнат от прочувствената реч на г. Карамфилов. Председателка д-р Димитрова.
Публ. във в. Македония, г. ІІ, бр. 385, С., 23 януари 1928 г., с. 1.

№ 4
СПОМЕН ОТ Н. КОЛАРОВ ЗА СЕСТРАТА НА М. БУНЕВА НАДЕЖДА БУНЕВА
СОФИЯ, ЮНИ 1928 Г.
НАДЕЖДА БУНЕВА
СПОМЕН
Месец февруари тази година. Сбирката ни в Неврокоп завършва блестяще. Около две хиляди младежи, пламенни другари от двата бряга на Места, оставили своята всекидневна работа и дошли да подчертаят за лишен път горещата си и непресъхваща любов към майката - родина, както и непоколебимото си желание да продължат до край борбата за свобода, се разотиват по домовете си с повишено настроение и удвоени сили за работа.
Ние също трябва да се връщаме в София. Отиването до Неврокоп бе трудно. Предел минахме пешком. На няколко места автомобила, макар и празен, се задълбаваше в еднометров сняг. Това бе уж при добро време - сутринта беше ясна и през денят грее слънце. - А какво ще бъде сега, когато по небето пъплят черни и бухнати облаци, предвещаващи сняг и буря!? Ако тук, където се чувствува лъхът на мекия юг, погалил снагата на топлото и кротко Бяло море, денят е намръщен и хладен, какво ли ще бъде горе на Предел, където се събират халите на двете най-хубави и най-страшни български планини - Пирин и Рила! Но трябва да вървим.
Съобщиха ни, че с нас ще пътува и сестрата на Мара Бунева - Надежда. Тя била болна и наложително трябвало да замине за София.
Не я познаваме, но името й - това име, което нейната сестра Мара записа с незагиваща светлина в нашата бурна история - от двайсетина дни гърми по всички български кътища и пали сърцата на млади и стари. То стана близко и мило на всеки македонец и на всеки другиго, който обича правдата и уважава подвига.
Влизаме в квартирата на брата й. Той ни запознава. Пред нас стои младо и стройно момиче, но на което, уви! само пронизващият блясък в очите говори за живот. Болестта, тази страшна болест, която не щади ни самата младост, обещаваща толкова щастие и хубав живот, е изсмукала кръвта от лицето й.
Веднага проличава нейното спокойствие. Наистина, удивително спокойствие, тогава, когато, даже ние не можем да скрием, въпреки голямото си старание, уплахата от здравословното й състояние.
Скоро ние се понасяме край Места, която се вие, като змия и реже живописното дефиле. Остър вятър пронизва платната на автомобила и покривките ни и прониква чак до костите ни.
В края на дефилето започва да префърля сняг, а в Разлога заварваме зимата в пълен разгар.
Спираме в Банско, но все се безспокоим и бързаме, за да прехвърлим Предел още в светло.
На вън от гр. Разлог срещаме шосейните надзиратели. Те ни обезспокояват със съобщенията си: на Предел страшна буря върлувала и съмнително било преминаването.
Съмнително!...
Ние всички отправяме въпросителен поглед към Надежда и тръпнем от страх за здравето й.
Нейните хубави клепачи се вдигат и откриват големите й, умни очи. Те спокойно отговарят на нашия неспокоен въпрос. Разбира се при това положение, ние не спираме...
Автомобилът пъпли по Предел.
Бурята се засилва. Страшни и зловещи облаци се носят със светкавична бързина и шибат немилостиво всичко пред себе си. Злокобно пищене, от време на време по-силно и по-остро, пронизва това онемяло пространство, обърнало се на страшна арена, където всички сили на природата, могъщи, демонични, си дават сражение. Като чели всички зли духове, всички богове и полубогове на Рила и Пирин са излезли тук и са повели помежду си люта, кървава борба!
А какво търсим ние при тях – слаби и нищожни, с тази машина, хилаво човешко създание, - лека играчка за тези природни стихии!? Само с един повей те биха я грабнали и забили на някой рилски или пирински чукар!...
Убеждаваме се, че не само трябва да освободим автомобила от нашия товар, но да прибавим към мотора му и нашите сили. И скъпо му отплащаме за превоза от Неврокоп до тук.
Ние непрестанно се тюхкаме и безспоим. Надежда е все спокойна и от нищо не се оплаква.
Ние се чувствуваме вледени, удряме с крака и потриваме ръце, а тя се не помръдва. Погледът й е вперен в пространството, където лудо танцуват снежни парцали. Горката! Дали не вижда в тази борба на стихиите борбата на живота и смъртта? Дали скришом тя не тръпне пред тази страшна гледка и пред нея не се открива като мираж всичко хубаво и съблазнително, като любов, щастие и светла бъднина, които животът и младостта, щедро й предлагат, а в същото време, близко-близко до тях се е протегнала костеливата ръка на смъртта, готова най-безжалостно да ги сграбчи и погуби?!.
Надежда е все спокойна.
Може би в тоя момент, а може би и по-рано, тя е проумяла философията на живота и като смела и властна натура не трепва пред онзи ужас, пред който едни падат духом, а други хленчат.
Нейното смирение бе велико, то бе смирението на Сократа, на Хуса, на Жана д`Арк, тази само разлика, че последните хора ги погубиха, а Надежда - страшната болест, немилостива и тя, като онези безсърдечни, които поднесоха отровата на Сократа и сложиха жеравата под крака на Хуса и на Жана Д'арк...
Когато излизаме, или по-право избутваме автомобила на самата височина Предел, нощта ни завива с тъмен плащ и бурята става по-зловеща. Но вече сме горе. Пак ни чака пътя с. Градево - път виещ се из величествена гора, закрит за бури и виелици...
Колата се движи внимателно.
Всеки от нас е потънал в мисли блянове. И, наистина, има ли по-хубаво за човека от това, да се носи на крилата на светъл блян, който му показва хиляди дивни, неземни неща!
Ние често повиквахме Надежда да не заспи и простине. Тя е все будна. Рее ли се и тя в неземното царство на бляновете и собствено какъв е нейния блян? Безспорно, - здраве, живот, слънчева бъднина!
София вече протрива сънливи очи, когато ние стъпваме на бул. „Македония". Половин ден и една цяла нощ прекарваме в пътя от Неврокоп до София. - Бързо превоз! ...
* * *
Широка, безкрайна и равна, като длан унгарска степ. Влакът със светкавична бързина коси родната земя на Петйофи и Кошута.
Ние, четирма другари от „Вардар", отиваме за студентския конгрес във Франкфурт на Майн, а Надежда с брат си - за Лейзен (Швейцария) здраве да търси.
Ако някога сте изпитвали удоволствие да препускате с кон из равно поле, можете да си представите онова, което ние изпитвахме тук в този влак, който като крилат чудовищен змей вихрено ни носи из унгарската равнина.
Вечерният пейзаж е вълшебен. Залезът е дивен в Унгария! Изчезващето слънце рисува великолепни картини! Човек не може да остане равнодушен пред мекотата и величието на унгарската степ. Нашето купе се изпълва с настроение и хубава родна песен се подема от всички ни. И Надежда, мълчаливата и твърда страдалица, също приглася. Брат й сияе от радост - нали да пееш е признак на здраве и жизнерадост!
Ние си навличаме на душите голям непростим грях. В Будапеща оставаме в бюфета на гарата Надежда, а ние отиваме край Дунава, да прекараме 2-3 часа с които разполагаме. Смятаме, че е по-добре за нея да не се движи. А би трябвало да я вземем, за да види колко прелестна е нощта в Будапеща край Дунава! Може би това щяха да са най-хубавите часове от последните дни на живота й. Колчем всички си припомним това, чувствуваме мъчително гризене на съвестта. Дано това признание донесе изкупление на този ни грях! ...
Към полунощ влакът ни понася от Будапеща за Виена. Надежда е настанена в легло. Нас дрямка ни наляга и затваря очите ни.
Сутринта става студено, но Надежда пак не се оплаква от нищо. За лишен път се убеждаваме в нейната твърдост и издържливост, въпреки напредналостта на болестта...
На другия ден се разделяме във Виена - ние отпътуваме за Франкфурт, a те за Лейзен, - разделяме се, за да се не срещнем повече с Надежда!
Тя отпътува за Лейзен с голяма надежда да се изцери. Даже, величието на Швейцарската природа и редът и обстановката на санаториума, преобърнали тази надежда в гореща вяра. Обаче, не след дълго злокобна вест повиква брата й обратно в Лейзен и Надежда издъхва в прегръдките му...
Публ. в сп. Родина, г. ІІ, бр. 10, С., юни 1928 г., с. 6-7.

№ 5
СЪОБЩЕНИЕ НА В. „ЦЕЛОКУПНА БЪЛГАРИЯ” ЗА ОТБЕЛЯЗВАНЕ ГОДИШНИНАТА ОТ ГИБЕЛТА НА М. БУНЕВА
СКОПИЕ, 14 ЯНУАРИ 1942 Г.

ДНЕС СКОПИЕ ЩЕ ОТДАДЕ ДОСТОЙНА ПОЧИТ НА БЕЗСМЪРТНАТА ГЕРОИНЯ МАРА БУНЕВА
ВЕНЕЦ ЗА МАРА БУНЕВА ОТ СЪГРАЖДАНИТЕ Й В ТЕТОВО
Днешното всенародно възпоменателно тържество по случай 14-годишнината от героичната смърт на храбрата македонска революционерка Мара Бунева ще започне в 10 и половина часа сутринта, когато в катедралната църква “Св. Богородица” ще бъде отслужена тържествена панихида от Негово Високопреосвещенство митрополит Софроний, който ще произнесе и слово за безсмъртната героиня.
СЛЕД ПАНИХИДАТА ЩЕ СЕ ОБРАЗУВА
всенародно шествие до лобното място на десния бряг на Вардара, където преди 14 години Мара Бунева, след като уби вдъхновителя на гоненията против българите в Македония Велимир Прелич, сама сложи край на живота си. Тук ще произнесат речи: кметът на Скопие г. Спиро Китинчев и представителят на младежите борци за свобода г. Димитър Давидов. След това в Народния театър ще се състои
ТЪРЖЕСТВЕНО ВЪЗПОМЕНАТЕЛНО УТРО СЪС СКАЗКА ЗА ЖИВОТА И ПОДВИГА НА МАРА БУНЕВА
от г. Никола Коларов. Цялото тържество ще бъде снето на филм и ще се предава по Радио Скопие (дължината на вълната 426 метра).
По случай възпоменателното тържество за героинята Мара Бунева, Скопската община е наредила всички електрически лампи  из улиците в града да бъдат запалени от 10 и половина часа преди обед до завършване на тържеството.
Съграждани и почитатели на Мара Бунева са изпратили от Тетово венец, който днес ще бъде положен през време на всенародното поклонение пред паметта на храбрата революционерка. Освен това, те изпращат и скромната сума 4000 лева, които поставят на разположение с пожелание да се открие всенародна подписка за събиране на средства, с които
ДА СЕ ИЗДИГНЕ ВЕЛИЧЕСТВЕН ПАМЕТНИК НА ПОКОЙНАТА ГЕРОИНЯ.
Комитетът по уреждане на възпоменателното тържество за Мара Бунева е получил телеграма от народния представител г. Петър Думанов, който съобщава от Плевен, че поради болест не може да присъствува на тържеството. Г-н Думанов изпраща и скромната си лепта от 1000 лева с молба да се открие подписка за събиране на суми, с които да се издигне величествен паметник на лобното място, където е загинала Мара Бунева.
Вчера след обяд в Скопие се получи телеграма от председателя на Илинденската организация в България г. Лазар Томов, отправена до семейството на Мара Бунева, със следното съдържание:
-    Илинденци се покланят пред героичния подвиг на Вашата скъпа дъщеря.
СПОМЕНЪТ ЗА НЕЙНОТО ДЕЛО НАВЕКИ ЩЕ СЕ НОСИ ОТ УСТА В УСТА МЕЖДУ БЪДЕЩИТЕ ПОКОЛЕНИЯ
и ще служи за пример и назидание как се умира за род и Родина. Вечна памет на голямата македонска героиня!
Полицейското комендантство умолява всички организации и дружества, които ще вземат участие в днешното възпоменателно тържество за Мара Бунева, да се съберат точно в 9 и половина часа сутринта на площада пред Военния клуб, където ще се определи реда за участието им в тържеството, след което всички под строй ще потеглят за катедралната църква „Св. Богородица”, за да присъствуват на панихидата за Мара Бунева.
Публ. във в. Целокупна България, г. ІІ, бр. 188, Скопие, 14 януари 1942 г., с. 3.

№ 6
СЪОБЩЕНИЕ ВЪВ В. „ЦЕЛОКУПНА БЪЛГАРИЯ” ЗА ТЪРЖЕСТВАТА В СКОПИЕ ЗА ОТБЕЛЯЗВАНЕ ГОДИШНИНАТА ОТ ПОДВИГА НА М. БУНЕВА
СКОПИЕ, 15 ЯНУАРИ 1942 Г.

ВЧЕРА ПРИЗНАТЕЛНА СВОБОДНА МАКЕДОНИЯ СЕ ПОКЛОНИ ПРЕД ПАМЕТТА НА БЕЗСМЪРТНАТА НАЦИОНАЛНА ГЕРОИНЯ МАРА БУНЕВА
МНОГОХИЛЯДНОТО ВСЕНАРОДНО ШЕСТВИЕ ДО ЛОБНОТО МЯСТО, КЪДЕТО ПРЕДИ 14 ГОДИНИ ХРАБРО ЗАГИНА ВЕЛИКАТА МАКЕДОНСКА РЕВОЛЮЦИОНЕРКА. ТЪРЖЕСТВЕНОТО ВЪЗПОМЕНАТЕЛНО УТРО В НАРОДНИЯ ТЕАТЪР СЪС СКАЗКА ЗА ПОДВИГА И САМОЖЕРТВАТА НА МАРА БУНЕВА
Вчера Скопие преживя един рядък по своята величава тържественост ден. Македония още веднъж показа как знае да тачи несравнимите подвизи и саможертви на своите най-верни синове, които с готовност и смело жертвуваха живота си за нейната свобода.
Сините води на легендарния Вардар бяха заглъхнали в нямо мълчание, както в онзи студен януарски ден, когато преди 14 години, чрез здравата ръка на Мара Бунева, Македония получи възмездие за всички поругания и горчивини, изпитани през дългите години на сръбското робство. В очите на стотиците тетовчани, които живеят в Скопие, се четеше възторжена гордост, че техният град е родил тази храбра българка, която простреля вдъхновителя на всички злодеяния, порази мрачната политика на сърбите и отмъсти за цяла Македония.
Още преди няколко дни, на лобното място на Мара Бунева, върху железният кръст край брега на Вардара, бяха положени железни кръстообразни крушки, които горяха ден и нощ вместо кандила. Почетна стража от млади тетовчани, членове на Тетовската културно-просветна дружба, дежуреше непрекъснато от вторник след обяд до вчера.
ТЪРЖЕСТВЕНАТА ПАНИХИДА И СИМВОЛИЧНОТО ПОГРЕБЕНИЕ В КАТЕДРАЛНАТА ЦЪРКВА “СВ. БОГОРОДИЦА”
В 10 и половина часа сутринта, Негово Високопреосвещенство митрополит Софроний, в съслужение с Негово Високопреподобие архимандрит Стефан и цялото местно духовенство отслужи тържествена панихида и извърши символично погребение на великата българска героиня и революционерка Мара Бунева. След това митрополит Софроний произнесе вдъхновено слово, в което, между другото каза:
- Преди четиринадесет години, тук, в Скопие, се разигра една голяма трагедия край бреговете на бързотечния Вардар. Мара Бунева застреля Велимир Прелич, а после и себе си.
Това събитие не носеше нито белега на една обикновена любовна драма, нито признаците на една от всекидневните трагични случки в живота на хората. Това бе подвиг и саможертва на една млада българка.
Мара Бунева, с подвига и със смъртта си издигна висок и кървав протест срещу един режим в Македония, който имаше за цел да асимилира българите и да ги направи сърби. Този подвиг на младата българка оказа грамадно психологично въздействие върху българската македонска младеж и укрепи нейното национално съзнание.
Както тогава, през робските години, така и днес и през дългата низа на вековете, този подвиг напомня на поколенията, как една българска девойка от Македония, подобно на хиляди нейни братя и сестри от тая старовековна българска земя, е защитавала честта, правото и свободата на своя народ.
На панахидата в църквата присъствуваха многоброен народ и всички официални лица, между които личаха: началникът на Скопския гарнизон г. генерал-майор Васил Бойдев, областният директор г. д-р Димитър Раев с помощника си г. Атанас Койчев, кметът на Скопие г. Спиро Китичев с помощник-кметовете г. г. Крум Органджиев, инж. Кирил Жерновски, Иван Захариев и д-р Благой Панчев, областният полицейски началник г. Стефан Симеонов, свободните от наряд офицери, началниците на разните служби, членовете на акционния комитет по уреждане на възпоменателното тържество и др.
През това време многохиляден народ и членовете на разните културно-просветни и родолюбиви организации, които бяха изпълнили големия площад “Цар Борис ІІІ”, начело с военна музика и знамената, потеглиха по булевард “Бенито Мусолини”, минаха през железния мост и спряха в двора на катедралната църква. Тук бяха вече заели място почетни групи селяни от скопските села Бразда, Мирковци, Црешово и др., облечени в своите хубави народни носии от Черногорието. Тук бяха още: десетина членове на Тетовско-Гостиварското културно-просветно и благотворително братство “Кирил Пейчинович” от София, пристигнали нарочно за тържеството, начело с председателя на братството г. Димитър Илиев и група граждани от Куманово, водени от известния войвода г. Кръстьо Лазаров, членовете на организацията на българските железничари и моряци в Скопие, учащата младеж, внушителна група граждани от старата българска махала “Чаир”, скопското учителство, начело с околийските училищни инспектори г. г. Цветан Спасовски и Михаил Пешин, възпитаничките на училището за милосърдни сестри в Скопие, германски и български милосърдни сестри, членовете на Тетовската дружба “Шар”, на Щипското благотворително братство в Скопие, на Дебърската дружба и пр. Към тях се присъединиха и членовете на дружествата на запасните офицери, запасните подофицери, бойците от фронта, македоно-одринци, Благотворителното д[ружест]во «Чаир», Търговското сдружение, Занаятчийското сдружение, Околийското работническо сдружение, Колоездачното дружество «Вардар», Ловното дружество, Скопският граждански национален клуб, с.к. «Македония», и членовете на бившата Македонска младежка тайна революционна организация г.г. инж. Димитър Чкатров, д-р Борис Андреев, Димитър Андонов, д-р Панче Трайков, Андрей Михайлов, Иван Шойлеков, Страхил Георгиев, Йордан Сапунджиев,    Форе Талаганов, Драган Кюрапов, Коле Кратовалиев, Иван Богданов, Благой Михайлов, братята Иван, Тома и Борис Петрови, Дамян Илиев, Иван Пиперков, Донка Гюзелова, Славка Кратовалиева, Перса Димитрова, Цена Стефчева, Фота Младенова и Елена Панкова.
ВСЕНАРОДНОТО ПОКЛОНЕНИЕ ПРЕД ЛОБНОТО МЯСТО НА БЕЗСМЪРТНАТА ГЕРОИНЯ
Всенародното шествие, което бе образувано след панихидата, бе рядко по своята внушителност. Дълга редица от многохиляден народ, начело с портретите на Мара Бунева, венците и официалните лица, бавно се движеше край брега на Вардара под тържествените звуци на траурни маршове. Шествието спря преди 14 години безсмъртната героиня сама сложи край на своя живот, след като изпълни дълга си към поробена Македония. Тук, пред скромния железен кръст, в молитвено мълчание бяха застанали старите родители на храбрата революционерка – Анна и Никола Буневи, нарочно дошли от Тетово, за да участвуват в помена за тяхната скъпа дъщеря. При тях бе и братът на героинята – г. Борис Бунев. Хилядно множество бе задръстило широкия булевард от двете страни на реката и всички околни улици.
На лобното място, на десния бряг та легендарната река, Негово Високопреосвещенство митрополит Софроний отслужи кратка заупокойна молитва, изслушаха с благоговейно мълчание от множеството.
До разкошния венец, който бе положен в понеделник след обяд от името на водача на Вътрешната македонска революционна организация г. Иван Михайлов, бяха положени още около 50 нови венци от всички културно-просветни и родолюбиви организации и другари и близки на великата покойница.
С кратко слово, в което изтъкна борческа фигура на падналата за свободата на Македония героиня, пръв положи венец от името на правителството областният директор г. д-р Димитър Раев. След това произнесе реч кметът на града г. Спиро Китинчев, който, между другото каза:
- Един свещен дълг ни води днес на това лобно място, един героичен образ ни събра на тази всенародна манифестация. Днес можем вече свободно да се преклоним пред безсмъртния подвиг и пред скъпата памет на Мара Бунева.
Тогава, когато един от най-жестоките гонители на българщината в Македония – Велимир Прелич – посегна с окървавена ръка към сърцето на Македония и искаше да затрие и последния пламък от българското съзнание в нашите души, тогава безстрашния дух на самоотвержената македонка Мара Бунева се разбунтува и с един замах пресече ръката на народния мъчител. Тоя мощен удар почувствуваха не само потисниците, които живееха в Македония, но и тези в Белград и в цяла Европа. Подвигът на Мара Бунева бе епохален не само защото повдигна вярата и на ония малцина наши братя, които бяха изгубили надежда в своето спасение, но защото доказа, че не умира народ, който знае да се бори и мре, народ, който има славно минало и бляскава история. Мара Бунева запали буйно факелът на свободата, който след нея бе подет буйно от хиляди други борци на тази свещена земя. Жертвувайки себе си и своята младост, Мара Бунева потегли доброволно и с пълно съзнание към смъртта и с това доказа, че няма по-хубава смърт от тази да умреш за свободата и величието на своя народ. Днес, на това място ние всички чувствуваме безгранична преданост и дълбока почит към нейната вечна и скъпа памет, пред която благоговейно се прекланяме.
От името на бившата Македонска младежка тайна революционна организация произнесе реч г. Димитър Давидов. Дълбоко развълнуван, той каза:
- Душата на македонския българин бе наранена от нечовешките дела на тиранина и затова той потърси спасение в организираната борба срещу потисниците. Тази борба беше неравна, кървава, но жертвите се понасяха смело е без страх. Несигурност и неизвестност цареше навсякъде им тази изстрадала земя. Цареше мрак, но този мрак отвреме-навреме беше осветляван от револверни изстрели и от тътнежите на адски машини. Всичко това повдигаше духа на поробените българи и смущаваше тиранина в неговото владичество.
Точно в това време пристигна непознатата Мара Бунева, която с героичната си смърт срази поробителя и пречупи гръбнака на сръбската тирания. Тя още повече издигна борческия дух на македонските българи и вля надежда в новите поколения. Нейното дело остана безсмъртно в революционните борби на българския народ и със смъртта си тя дари нова вяра на всички ни. Поклон през безсмъртната другарка, пред паметта на която още даваме клетва, че ще пазим свободата, придобита с толкова скъпи жертви.
След краткото слово на представителя на Тетовската дружба в Скопие г. Георги Минов, от името на съгражданите на Мара Бунева положи разкошен венец г. Добри Апостолов, който каза следните възторжени думи:
Твоите сестри, братя, другарки и другари от родния ти град Тетово, вдъхновени от твоето велико дело, далеч от твоето лобно място, ти изпращат тоя венец в знак на обич, почитание и вярност към твоята саможертва и свободата.
ВЪЗПОМЕНАТЕЛНО УТРО В НАРОДНИЯ ТЕАТЪР И СКАЗКАТА НА Г. НИКОЛА КОЛАРОВ ЗА ПОДВИГА НА МАРА БУНЕВА
След произнесените речи и полагането на венците, шествието продължи до Народния театър, където се състоя тържествено възпоменателно утро за Мара Бунева. Сцената на театъра бе окичена с цветя, личеше голям портрет на храбрата революционерка, от двете страни на който имаше високи жертвеници. До тях бяха застанали няколко млади тетовчанки, облечени в разкошни тетовски носии.
В ложата на г. генерал-майор Васил Бойдев бяха заели места родителите на Мара Бунева, с които г. генералът води сърдечен разговор. Съпругата на големия български военачалник полковник Борис Дрангов – г-жа Райна Дрангова целуна ръка на старата майка на Мара Бунева.
Утрото бе открито с “Шуми Марица” и “Химна на Царя”, изпълнени от смесения хор “Борис Дрангов” под диригентството на г. Трайко Прокопиев. След това директорът на „Целокупна България” г. Никола Коларов изнесе сказка за живота и несравнимия революционен подвиг на тази велика българка, родена в полите на легендарната Шар планина. С топли и сърдечни слова г. Коларов обрисува властната и горда фигура на Мара Бунева, нейният примерен живот, богат с благородни дела, обичаща до болезненост своите родители, болната си сестра и своя брат, но над всичко обичаща своята окървавена родина, за която с такава готовност пожертвува младия си живот. Между другото, г. Коларов каза:
Мара Бунева не случайно избра град Скопие за своята акция. В Скопие бе монтиран целия онзи полицейско-милитаристически апарат, пипала и оръдия на който бяха разни потераджии и лумпени пришелци, които безчестяха, грабеха, разоряваха и избиваха българското население в Македония, като се превръщаха на самозабравили се феодални владетели. Те искаха да използуват Скопие като врата, като отправен пункт за Македония. Искаха да представят главния град на Северна Македония като чисто сръбски град – тоя град, в който по признания и на белградския вестник „Политика” от 1928 година, е имало преди 40-50 години всичко на всичко две сръбски кръчми и един сръбски свещеник; тоя град, в който витаеха духовете на Петър Делян и Георги Войтех, на първия български книжар Кара Трифун, на приснопаметния владика Натанаил Охридско-Пловдивски, на великия воин Борис Дрангов, на легендарния войвода Васил Аджаларски; тоя град, в който, въпреки изкуствения сръбски матияж, в центъра на квартала „Буняковец”, туптеше вярно и героично истинското, велико в страдание и борби българско сърце на Чаир, Топхана, Карадаг махала и Нова махала.
Сказката на г. Коларов бе изслушана с внимание от многобройната публика.
Публ. във в. Целокупна България, г. ІІ, бр. 189, Скопие, 15 януари 1942 г., с. 1, 3, 4.

№ 7
РЕЧ НА Н. КОЛАРОВ ПРЕД ГРАЖДАНИТЕ НА СКОПИЕ ПО ВРЕМЕ НА ТЪРЖЕСТВАТА ОТ ГОДИШНИНАТА ОТ ПОДВИГА НА М. БУНЕВА
СКОПИЕ, 14 ЯНУАРИ 1942 Г.

МАРА БУНЕВА
ЖИВОТ И ПОДВИГ
Граждани и гражданки на Скопие!
С последния наш санитарен влак, който напущаше Македония през един тъжен септемврийски ден на 1918 година, пътуваше, за да намери убежище в старите предели на България, и кметът на Тетово Никола Бунев. Като всички българи-борци в Македония, минали през пламъка на нашата национална революция и възпитани в оня висок морал, който отличаваше тия борци, Никола Бунев носеше със себе си средствата и важните документи на Тетовската община и на СГОП53, чийто председател бе той. С Никола Бунев пътуваше четвъртото му дете, една седемнадесетгодишна девойка, която дълбоко изживяваше в тая най-впечатлителна възраст погрома, който се разрази над Македония, и раздялата със своя прекрасен роден град от подножието на дивната и величествена Шар планина, тъй скъпа за всяко българско сърце. Споменът от това бежанство й това всебългарско нещастие остави незаличими следи в душата на младата девойка. Десет години след това, същата тая девойка, тук, сред Скопие, гдето една чужда и насилническа власт бе организирала чудовищен апарат, за да преобрази душата на най-българската земя, обезсмърти името си с един героичен жест и разнесе из цял свят славата на българското борчество и протестът срещу извършената жестока неправда над Македония.
Мара Бунева е родена през 1901 година в гр. Тетово. Нейният баща - Никола Бунев, другар на бележития публицист Матей Геров и на д-р Никола Герасимов, е завършил педагогическо училище в Скопие. Син на стар и заможен търговец от Тетово, макар и с това солидно за времето образование, Никола Бунев приема и продължава професията на своя баща, като става един от най-видните манифактуристи в тетовската Долна чаршия. Обаче, завидното материално състояние и щастието от многобройната му челяд не го затварят в кръга на личното и семейно блаженство. Той е от оня разред богати българи в Македония, за които народното дело стоеше над всичко. И точно участието на тия българи в освободителното дело увлече и народните маси, за да се превърне то в общонародно, в общобългарско дело. Още млад, Никола Бунев влиза в революционната организация и става впоследствие член на градското ръководно тяло, като бързо се изтъква като един от най-дейните и най-просветени борци и родолюбци в Тетово. И затова по време на Световната война, когато Тетово бе свободно, той става негов кмет. Майката на Мара Бунева, Ана, произхожда също от едно от най-видните и най-заможни тетовски семейства. Тя е дъщеря на големия търговец, богатия и родолюбив българин Захарий Маноилов, който със свои лични средства е построил черква в тетовските гробища и е вземал живо участие в църковните борби и във всички родолюбиви начинания.
Детството на Мара Бунева протича в оная атмосфера на майчини и бащини грижи, която отличава всяко наше патриархално семейство. Но още от малка нейната самостоятелна воля и властна натура нарушават често ония понятия за покорност и чинопочитание, които в някои семейства избиваха в една угнетяваща и парализираща духовните заложби на децата подчинеността. Но, което е още по-интересно и което още тогава посочва силата на духа и на характера на Мара Бунева, то е, че тя като дете вече си извоюва едно особено привилегировано положение сред семейството и роднините. Любимка на своите родители, на нея се позволява да върши онова, което на другите не се позволява; на нея се доверяват неща, които и на по-възрастни не се доверяват. Макар и четвърта от деветте деца на Буневи, тя всички подчинява на волята си, но същевременно е и тяхна покровителка. При провинения, тя сама се изправя пред родителите си и поема цялата отговорност върху себе си. Нейната майка също всичко й поверява в къщи. Но и Мара напълно оправдава оказаното й доверие. Тя спечелва в цялата махала славата на голяма къщовница, на рядко привързано дете към домашната работа. Още тогава тя притежава изумителна сръчност, схватливост и съобразителност, които качества тъй бляскаво прояви и в самата си революционна акция. Със своята жизнерадост, игривост и гласовитост, тя добива симпатиите на всички роднини и познати. С една дума, тя е белязано дете.
Първоначалното и основното си образование Мара Бунева получава в Тетово. Нейни учители са все добри родолюбци: Еленка Талаганова и Гора Албанска, от Скопие, директорът на прогимназията Христо Гюрков, от Щип, Хараклия Сарафова, от Скопие, която живее в къщата на баща й и се занимава с възпитанието и училищната подготовка на децата. Мара Бунева не остава незабелязана за своите учители. Тя е силна ученичка, декламира хубаво патриотични стихове на празници, проявява се и като отлична гимнастичка.
След като свършва прогимназия, при завидното материално състояние на баща й, пред Мара Бунева се открива хубава перспектива да продължи образованието си. Обаче, нейните родители желаели по-скоро да я подготвят за добра домакиня. Затова те я изпращат в Стопанското училище в Скопие, гдето остава две години. В стопанското училище тя се проявява като много трудолюбива и особено се отличава в ръчната работа. Още тук, тя обръща внимание с изискаността на облеклото си, с която изисканост тя винаги е правила впечатление до последния ден на своя живот.
През 1917 година Мара Бунева се завръща в Тетово при родителите си. Тук тя остава до месец септември 1918 година, когато, както вече казах, поради настъпилата катастрофа, тя избягва с баща си в София. Там Мара Бунева остава за малко - до края на годината. По това време сред нашите бежанци се развиваше, под патронажа на Американската легация, една усилена агитация за връщане в Македония. Лично американският пълномощен министър уверяваше наши сънародници, че животът и имотът им ще бъдат гарантирани, ако се завърнат по родните си огнища. Завърна се в Македония и Никола Бунев със своята дъщеря.
На следната година, през месец май, Мара Бунева идва наново със своята майка в свободна България. Те гостуват на своя брат и син Борис Бунев - кавалерийски офицер в Ямбол. Но когато изтича срокът на визата, за изненада на нейната майка, Мара заявява, че ще остане в Ямбол. Майка й се връща сама в Тетово.
Тук, в Ямбол, Мара Бунева за пръв път влиза в досег с офицерската среда, с която бързо се фамилиаризира и получава от нея онова влияние, което се оказа тъй благотворно за нейното родолюбие и за школовката на борческия й дух. По това време в кръга на нейния брат и на ямболските офицери е скопянинът Васил Гавазов, един безумен храбрец, героят от Пороите под Беласица по време на Световната война, с когото Мара Бунева се свързва с едно чисто другарство. Въобще, на Мара Бунева са импонирали храбреците, силните хора, у които тя е намирала сродство по дух и характер. А точно по това време неуспехът от Световната война бе използуван от политизирани и анационални елементи, за разложителна дейност сред народа ни. Изживяваше се тогава тежко и болезнено оная следвоенна криза, която сред другите победени държави от Четворния съюз се изрази в кървави революции и промени на държавния режим. За щастие, у нас тя се изживя не с такива големи сътресения, въпреки външните подстрекателства. Изживя се, защото имаше един здрав слой от българския народ, на който гръбнакът бе македонската емиграция и българското войнство - македонската емиграция, която знаеше цената и значението на свободната държава, и българското войнство, което дълбоко в наранената си душа носеше и светло пазеше заветите на падналите при Дойран, Червената стена и Тутракан. В тогавашните стълкновения с разрушителните елементи Мара Бунева взема дейно участие редом с военните и зачудва всички с героичното си държане и в най-опасни положения. На езда с офицерите тя е първа; в салона на Военния клуб минава за  най-добрата танцьорка; в компании тя ръководи настроенията и дава тон на разговорите. В кръга на мъже нейната личност също е ярко подчертана. Тя е приятна и добре дошла за всяко общество. Чувствуват я особено и мъжете. Импонира им силно с интересната си фи-гура, с живия и пъргав ум, със силата на духа, ала никой не смее да се влюби в нея. За тях тя остава другарка - приятна, вярна, задушевна. А на жените тя също импонира с ония прекрасни женствени качества, които е притежавала: финес в държанието и облеклото, силна наклонност и похватност към изискана и уютна подредба на жилището, безподобна сръчност в бродерията. Сред ямболските си другарки тя бързо си спечелва името на жена със златни ръце.
В Ямбол тя не се задържа за дълго. През 1920 година превеждат брат й в София, в Кавалерийската школа. Тя го последва. Обаче, заплатата на брат й тук се оказва недостатъчна за двама души и тя отива в познати къщи да шие, за да облекчи материалната издръжка. Тук, обаче, чрез брата си, тя се запознава с дейци от Македонската революционна организация и у нея се поражда необикновен интерес към освободителното дело на Македония. Тя чете непрекъснато подходяща литература. Зазрява вече в ума й мисълта да бъде полезна на освободителната борба. Така, още от това време, Мара Бунева заживява с македонското дело.
Нo пребиваването й в София, както и в Ямбол, бива краткотрайно. През 1921 година тя отива със своя брат в Русе, гдето той е преведен. В Русе тя наново влиза в офицерската среда и животът й от Ямбол се повтаря. Тук тя си спечелва другарството на неколцина офицери, които са запазили незабравими спомени за дружбата си с нея. Между тях най-добър и неразделен й е бил г. полковник Тодор Антонов, който има щастието, като командир на Гвардейския полк, да дойде тук и се поклони на самото лобно място си пред паметта на своята другарка-героиня. В Русе Мара Бунева се запознава и с ротмистър Иван Хранков, който после стана нейн съпруг.
През 1923 година Мара Бунева наново се връща в София със своя брат. Същата година тя се омъжва. Сега вече Мара Бунева влиза напълно сред македонските борчески среди. В нея окончателно се затвърдява мисълта да се отдаде всецяло на борбата. Оттогава започва нейната подготовка за революционна акция. Подготвена отлично, през 1926 година Мара Бунева скланя своя мъж да й разреши да отиде в Тетово, за да види своите родители. На 24 май, в деня на Солунските равноапостоли, тя пристига в Скопие, гдето я дочаква баща й. Заедно с него тя заминава за родния си град. Нейните домашни и роднини я посрещат с необикновена радост, още повече, че тя идва от свободна България - бленуваната страна за всеки българин от Македония.
В Тетово Мара Бунева престоява няколко месеци, като отвреме-навреме прескача и до Скопие. Всъщност, нейн обект е Скопие, обаче, няма основание да живее в Скопие, когато родителите й са в Тетово.
Ето как, в писмо до брата си от Скопие, с дата 22 юли 1926 година, тя описва, с оная предпазливост и уговореност за значението на думите, пребиваването си в Тетово и нуждата да бъде в Скопие:
«В Тетово прекарвам много скучно. Ако не е чичо Б. (Божин), не може да се живее. А тук всички почнаха да ме избягват". И по-нататък, в същото писмо: „Пропуснах да ти пиша как стана годежа на Ленка. То беше цяла сватба, имаше много чиновници, разни адвокати, съдии и още много други чиновници. Аз нямах никакво настроение, но накрая, преди да си отидат нашите роднини, кипнала от яд, аз грабнах чашата с вино и казах: „Господа, пия за здравето на моя мил брат и за здравето на моя мъж!" Това направих, за да ми поолекне, а татко почна да ме целува и да вика: „Ах, керко моя, керко моя, много се сещаш!" Когато съм в Тетово, нямам никакъв апетит и не се чувствувам добре, а тук, в Скопие, се храня с голям апетит".
Фразата, „когато съм в Тетово, нямам никакъв апетит и не се чувствувам добре, а тук, в Скопие, се храня с голям апетит'', за посветения разкрива ясно замислите и намеренията на Мара Бунева. Наздравицата, за която пише Мара Бунева, е всъщност една твърде внушителна и подсказваща демонстрация пред присъствуващите. С тази наздравица Мара Бунева е зачела една наша национална сила - българската армия, към която са се числили тогава нейният мъж и нейният брат.
Съобразителна, както винаги, Мара Бунева се решава, макар и с цената на неописуеми душевни мъки, да създаде поводи за напускане на Тетово. В къщата на Никола Бунев настъпва влошена атмосфера и отношенията така се обтягат, че тоя тих и патриархален дотогава дом става неузнаваем. Мара Бунева прави всичко, за да стане стоенето й невъзможно в Тетово и по-скоро да замине за Скопие, гдето трябва да подготви и извърши замислената акция.
Обаче, срокът на визата вече наближил да изтече, а Мара Бунева, неуспяла още да извърши акцията си, изпада в тежко, безизходно положение - още повече, че сръбските полицейски органи й напомнят вече да напусне сръбската държава. Тогава тя се решава на една стъпка, която изненадва мъжа й, създава неописуеми терзания за родителите, хвърля и нея в страшна мъка: измисля предлогът за недобър живот c мъжа си, за да се разведе с него и да остане в Македония.
С искането си за развод, Мара Бунева успява да получи разрешение да остане, за което е отивала и до Белград. Нейната задача е да се добере до Скопие. Най-после, Мара Бунева успява да се настани в Скопие и да започне подготовката на своята акция.
Животът й в Скопие е живот на една велика, ненадмината конспираторка-революционерка. Използувайки обстоятелството за развода на брака й, за да остане и изпълни своята мисия, същевременно тя изживява с всичкия трагизъм положението на  една разделена от мъжа си жена, върху която тежат всички тия подозрения на провинциалния град със старите разбирания на нашата патриархална среда. На времето нашите врагове се опитаха да засегнат морала на тая високонравствена героиня, за да омаловажат историческото значение на нейното велико дело. Обаче, напразни останаха усилията им. Всъщност, Мара Бунева е била силно любеща съпруга си жена, но която с Ботевска твърдост е подчинила тая своя любов пред дълга към Родината и към поробените си братя. Подобно на другите наши национални герои, тя е смятала, че няма право на лично щастие. Силна обич тя изпитва и към своите близки - към родителите си, към своя брат и сестрите си, и тая обич тя изразява с непринудени и топли думи в писмата си. Особено трогателна е нейната обич към сестра й Надежда, единствена посветена в нейната мисия, жена с чиличен дух, но с тежка болест в гърдите, която я завлече в гроба, далеч от роден край - в Лейзен, Швейцария. Обичта й се простира към всички близки и познати, бих казал към всички българи. Точно затова тя е била извънредно предпазлива в отношенията си с българите в Скопие, за да избегне каквато и да било афера след нейната акция и да не пострада нито един българин. И трябва да се подчертае, че величието в подвига на Мара Бунева се състои и в това, че нейната революционна акция не повлече никаква афера подире си. Дори нещо повече: с поведението, което избрала, за да заблуждава сръбските власти, тя е будела известно подозрение сред скопските българи. Чувствителна и експанзивна патриотка, тя изживявала това подозрение доста болезнено. И на три пъти, като фантом, се е озовавала на младежки патриотични сбирки през пролетта на 1927 година в манастира Побоже, Марков манастир и в село Шишево, гдето смутените младежи са преустановявали своите конференции, опасявайки се от нея да не е агент-провокатор.
Като илюстрация на конспиративната сръчност на Мара Бунева, нека приведа едно нейно писмо, в което тя изразява мъката си, че не й се е отдало да извърши един атентат в навечерието на Христовия празник: „Обстоятелствата, при които се намирам, ме карат да подлудея. Ех, брате, няма на тоя свят по-измъчено същество от мен. Утре е първия ден на светлия празник, а за мене черен празник, черен, казвам, затуй, зашото не можах да го посрещна така, както аз мислех и както трябваше... За себе си ще ти пиша: все тъй болна съм на крака. В Скопие работя усилено, за да изкарам някоя пара за храна и квартира, въпреки че всеки ден ме тресе грозница. Работя по цял ден; вечер, като се върна, като луда грабвам да работя „пердетата на Верчето". В мене има силно желание да ги направя за празниците, но чакам да ми пишеш ти, дали това тя настоява и дали държи на ония „модели и филета" с много работа, или пък оставя на мен да й направя по-малко «филе». Бродериите са вече готови. Остават само филетата. Но ако има кой да ми помогне, щях много отдавна да ги направя. Щеше да има сега и за спалнята нови пердета. Те трябва да ми влязат в положението, че без помощничка слабо иде тая работа. Аз те моля веднага да ми пишеш какво да правя. Далеч от теб, Зорка, Йорданка54 и другите, аз се пренасям духом при вас и ви целувам много силно и ви желая всичко най-хубаво. До година тук да го празнувате. - Мара".
В Скопие Мара Бунева често пъти изпада в затруднено материално положение. Посредством скопския гражданин Стефан Паркачев, чрез когото са й изпращани писма - тя е получила незначителни парични суми, без самият той да е бил посветен в мисията й. Въобще, нейната акция е акция, която най-малко е струвала на Революционната организация. Лип-сата на средства я принуждава да работи в шиваческото ателие „Арабия", на което прокурист-счетоводител бил Димитър Давидов, с когото Бунева се сприятелява, но и нему не открива намеренията си. Тя работи и в частни къщи, но въпреки реномето й на отлична модистка, на жена със златни ръце, или, както живописно казва нейната хазяйка г-жа Мила Хаджихристова, „от руки й огин излизаше", мизерията е постоянна спътница на Мара Бунева. Паричните й задължения са я стеснявали и тормозели твърде много. И в предпоследното си писмо, вече в навечерието на атентата, тя пише на брата си: „Моля ти се, брате, да ми изпратиш 1500 динари. Те ми са нужни да изплатя някои дългове, които не желая да оставя. Моля те, побързай  телеграфически  да  изпратиш".
В самото навечерие на атентата, мисълта й най-много се носи към героичната, но тежко болна нейна сестра Надежда, която вече е в свободна България. В предсмъртното си писмо до своя брат тя отправя трогателни поръки за нея, като за себе си, с оня дух на себезаличаване в саможертвата, тъй присъщ на борците, които роди Македония. Мара Бунева пише следните три фрази: „За мене хич да не мислите. Бъдете весели и доволни. Недейте да скърбите за мен".
В разстояние на няколко месеца, съвсем сама, но с удивителна сръчност, умелост и предпазливост, Мара Бунева, вече напълно подготвя своята акция. Тя е избрала обекта си. Това е Велимир Прелич, юрисконсулт на Скопската жупания, но всъщност най-големия вдъхновител на оная противобългарска дейност, която в течение на три десетилетия се разрази с невиждана свирепост над северната област на Македония. Като помощник на Богдан Раденкович, шеф на сръбската пропаганда за Македония, той идва още след Младотурската революция в Скопие и става дясна ръка на сръбските консули Живоин Балугджич и Йоца  Йованович - същият  Йоца Йованович, на когото преди две-три години сърцето се пръсна на път за Охрид, след като разбра, че, въпреки сръбските насилия и издевателства, българският дух на местното население остава  непоклатим, за което най-красноречиво доказателство бяха му дали със смелата си демонстрация две малки българчета на неговото събрание във Велес. Велимир Прелич бе участник и в ония четнически акции, които не само, че не бяха насочени срещу турското владичество в Македония, но и със съдействието на тогавашните поробители бяха организирани изключително срещу българското население. Като истински мародери, сърбите се нахвърлиха в Кумановско и Скопско след неуспеха на Илинденското въстание и след възстановяване на революционната дейност подир медения месец на Младотурската революция, когато българите бяха поставени в най-затруднено положение. Сърбите не се посвениха след тая Младотурска революция дори да предложат формален съюз на турците, със скритото намерение за печелене на терен в Македония. Специалист по противобългарската дейност, Прелич бе първият съветник на сръбските власти в Скопие след  Балканската война. Като такъв той бе на служба пак в Скопие след Световната война и незабравими ще останат всички ония големи афери, които той инсценира в първите години на сръбското робство, когато в скопските полицейски участъци, съдилища и затвори се изнизаха, хулени и малтретирани, стотици и хиляди наши селяни от Черногорието и Блатията - тези красиви, смели и корави българи, които образуваха оная жива стена - непревзимаема крепост, срещу която безславно се разбиха всички усилия и пристъпи на сърбизъма. Прелич доби печална слава и по време на студентския процес, когато на подсъдимата скамейка бяха поставени млади синове на Македония, онези, които въпреки десетгодишния срок на Пашич за сърбизиране на Македония, въпреки шовинизираната система в сръбското образователно дело, останаха верни на своята национална принадлежност и разкриха безсилието на сърбизъма да проникне и сред най-младите български поколения в Македония. Може би, когато човек проучва живота на Мара Бунева, когато вижда колко сложна душа е но-села тя, когато има предвид силата на духа и величието на подвига й, да дойде до убеждението, че Прелич, макар и със значително служебно положение, все пак е бил малък обект за делото на тая героиня. Наистина, Мара Бунева е била достойна за обекта на Владо Черноземски. Но Велимир Прелич бе инструмент на една шовинистическа и империа-листическа политика, която целеше да направи господар на Балкана най-малобройния и най-малокултурния балкански народ; той бе вдъхновител и крепител на онзи позорен режим, който бе установен в Македония от белградските управници, чиято грандомания бе ги довела до мисълта да смятат българския народ като тор за сръбската нива. И Мара Бунева бе пратена от Бога не само да повали един перфиден и жесток мъчител на българщината в Македония, но да удари право в сърцето самата противобългарска политика на сърбите и да посочи безсилието на белградската инквизиция за извратяване душата на македонския българин.
Мара Бунева не случайно избра и град Скопие за своята акция. В Скопие бе монтиран целият онзи полицейско-милитаристически апарат, пипала и оръдия на който бяха разни сръбски потераджии и лумпени-пришелци, които безчестяха, грабеха, разоряваха и избиваха българското население в Македония, като се превръщаха на бегове и самозабравили се феодални владетели. С големия гарнизон, с многочисленото чиновничество, с безбройните пришелци от Шумадия и Черна гора, с певачиците - тоя сръбски специалитет за културтрегерство, сърбите искаха да овладеят Скопие, за да им послужи като врата, като отправен пункт за Македония. Сърбите искаха да представят главния град на Северна Македония като чисто сръбски град - тоя град, в който, по признания и на белградския вестник „Политика" от 1928 година, е имало преди 40-50 години всичко на всичко две сръбски кръчми и един сръбски поп; тоя град, от който като будещ камбанен звън прокънте по цяло Българско първият повик за самостоятелна българска църква; тоя град, в който витаеха духовете на Петър Делян и Георги Войтех, на първия български книжар Кара Трифун, на приснопаметния владика и голям революционер Натанаил Охридско-Пловдивски, на великия войн Борис Дрангов, на легендарните войводи Васил Аджаларски и Лазо Дивлянец; тоя град, в който, въпреки изкуствения сръбски макияж в центъра и квартала „Буняковец", туптеше, вярно и героично, истинското, велико в страдания и борби, българско сърдце на Чаир, Топаана, Карадаг махала, Нова махала и Пайко махала! ...
На 13 януари, в 12 часа и 40 минути, на десния бряг, до самите води на свещената българска река, бе повален не само един палач на българщината, но в тоя велик миг на историческата 1928 година борческият български дух намери най-възвишен израз на героична проява, на себепожертвувателност, на кристално родолюбие, в делото и предсмъртните думи на Мара Бунева: „Аз обичам своята Родина!" Няма значение, че озверените и обезумели тирани скриха нейните тленни останки, че днес ние не знаем где е безкръстния й гроб. Важен бе нейният подвиг - той хвърли в паника поробителите, той посочи на цял свят чия е Македония, той раздруса с радостна и обнадеждваща тръпка душата на поробените българи.
Някои оприличаваха и оприличават Мара Бунева на Шарлота Корде, на Вера Засулич. Мара Бунева не е нито едната, нито другата. Защото в подбудите на Шарлота Корде и на Вера Засулич единствена роля играеше политическия елемент, а не националното чувство и никоя от тях двете не украси своето дело с драговолното себепожертвувание на Мира Бунева. Равна на Мара Бунева няма в историята на никой от народите, които са се борили за своето освобождение, дори и в историята на ирландците, чиято освободителна борба най-много прилича на освободителната борба на македонските българи. Мара Бунева можеше да се роди само тук, в Маке-дония - страната, която бе дала героите от „Ножот", от върха Видин, от с. Цер, Солунските гемиджии, които подобно на нея геройски се самопо-жертвуваха в люта борба с поробителя. Но върху безсмъртното чело на Мара Бунева грее и друг ореол - обстоятелството именно, че тя, бидейки жена, можа да извърши тоя безпримерен мъжествен подвиг.
Уважаеми родители на Мара Бунева55
Аз видях вашия дом в Тетово, вашия триетажен дом, с чимширения двор, в който някога е греела радостта от многобройна челяд и е цъфтяло благополучие от завидно богатство, но в който сега цари потискаща заглъхналост от материално разорение и безмерна скръб по загубени и разпилени рожби. Тоя дом, обаче, пред мен изгря с оная лъчезарност, с която един ден сигурно ще го залее почитта на целокупния български народ, като отплата за туй, че в него се роди и отрасна Мара Бунева. Аз разбрах и вашата невиждана мартирология, особено от 1928 година насам. Но вие трябва да се тешите и да се гордеете, че дадохте на българския народ такава велика героиня.
Скъпи братя от Македония!
Вие също трябва да бъдете горди, че точно из вашата среда излезе Мара Бунева, която с величавия си подвиг наново потвърди героичния характер на българщината в Македония. Бях казал, че всеки наш новоосвободен кът внася своята характерност в общобългарското отечество. Ако Южна Добруджа носи прозвището „житница на България", ако Западна Тракия, със своята благодатна почва и с прозореца, който ни отваря към топлото и свободно южно море, открива бляскави перспективи за материално благополучие на целия български народ, то Македония влиза в границите на уголемената ни държава с името на най-героичната българска земя. Тук, по бреговете на Вардар, на Струма и на синия Охрид, по Плачковица, Беласица, Пелистер и Вич, се изписа с кръвта и саможертвата на легендарни борци оня героичен епос, който най-много краси страниците на общобългарската история. Това е страната на нашата национална романтика, на нашето духовно величие, на нашата държавна мощ. И в пантеона на великите фигури, които даде тая земя, образът на Мара Бунева блести с особена чистота и сияние, блести с величието на първа наша национална героиня.
Българи и българки!
Сега, когато чествуваме за пръв път в свободно Скопие паметта на Мара Бунева, нека си спомним и за сестра й Надежда, нейн двойник по дух и родолюбие, достойна да повтори подвига й, ако неизличима болест не бе я повалила тъй рано в гроба. Нека си спомним и за скопския първогражданин Милан Генов, за видния тетовски българин Борис Андрейчин, които наскоро след подвига на Мара Бунева станаха жертва на сръбската мъст и българомразство. Вечна да бъде и тяхната светла памет!
Българи и българки!
Мара Бунева ни остави не само славно име, но и велик завет за вярна национална служба. Делото, за което тя тъй героично се пожертвува, не е напълно завършено. Нам предстои да доизградим нашето национално обединение. Нам предстои да заемем мястото на Балкана, което заслужаваме по численост и по оная роля, която ще играем в преустроения европейски югоизток. В това национално и държавно строителство ще бъдат потребни усилията на всички българи. Без съмнение, в него македонският българин, с присъщото му родолюбие и държавнотворност, ще вложи своите усилия. Ще ги вложи, защото той има съзнанието, че най-величественият паметник, както за Мара Бунева, така и за всички славни герои, които Македония роди и поднесе на българщината, ще бъде сградата на целокупна България - от белия Дунав до топлия Егей и от тъмнозелените талази на Черно море до белите върхове на Шар.
Публ. в Н. Коларов, Слова край Вардар. Скопие, 1942, с. 61-76.