(ИЗ СИМЕОН РАДЕВ, ДИПЛОМАТИЧЕСКА ИСТОРИЯ НА ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ)

Отскоро на книжния пазар се появи вторият том от библиотечната поредица на издателство Скайпринт „Неиздавани ръкописи“ „Дипломатическа история на освобождението на България“ от Симеон Радев, за което ви информирахме своевременно. Той дава отговори на много въпроси, които в продължение на повече от век вълнуват българската общественост. С. Радев в историческите си изследвания се спира на въпроса за русофилите и русофобите в българския политически живот. В този пореден том от излезлите от печат през последните три години 10 тома със спомени и книги на бележития български дипломат, историк и публицист въпросът за освобождението на България от Русия през ХIХ век е основен.

Този ръкопис остана неизвестен досега, тъй като той е запазен само в ръкопис в личния архив на С. Радев, който се съхранява в ЦДА. Едва сега, след като публикуването й е факт, читателите ще имат възможност да се запознаят с вижданията на дипломата-историк по отношение на Русия и нейната освободителна мисия на Балканите.

С. Радев

Една от най-значителните фигури, играли изключителна роля в продължение на няколко десетилетия при решаването на Източния въпрос е граф. Николай П. Игнатиев.
До излизането на настоящия том С. Радев беше изградил един пълнокръвен образ на графа-генерал и дипломат в първия том на „Строителите на съвременна България“ и в „Македония и Българското възраждане“.
Сега ще имате възможност да прочетете всичките С. Радеви статии за граф Игнатиев, които са обособени в самостоятелен раздел в току-що излезлия от печат том, макар че те трудно могат да бъдат отделени от основния текст на книгата. Същевременно те могат да бъдат и сериозно допълнение към отпечатаните досега в България спомени и документи от архива на граф Игнатиев от Българския патриарх Кирил, от проф. Иван Илчев и проф. Илия Тодев. Тук бих искал да повторя един важен факт от творческата биография на С. Радев. Той е един от първите български изследователи, който има възможност да работи с архива на граф Игнатиев и с архивите на Руското министерство на външните работи, още по време на неговата командировка в Петербург и Москва по време на Първата руска революция.
И до ден днешен в историческата наука отношението към дейността на граф Игнатиев към българския църковен въпрос и българското освобождение е двузначно и противоречиво, а след запознаването ви със Симеон-Радевите текстове, писани през различни години ще имате възможност да изградите и своето отношение към неговата роля през онези решителни две десетилетия. Тук бих искал да припомня и един любопитен факт, на който също се спира С. Радев. Говорейки за политиката на правителството на д-р Ст. Данев, С. Радев не избягва да анализира и неговата русофилска ориентация, стряскаща съня на княз Фердинанд и засилила особено много страховете му по време на посещението на граф Н. П. Игнатиев на Шипка и в двореца в София, посрещнат с непознати до този момент овации и демонстрации като освободител на България. В подкрепа на моите думи ще ви цитирам оригиналния С.-Радев текст“:
„Граф Игнатиев остана пет дни в София. Те бяха пълни с непрекъснати чествувания за него. Както му бе редът и княз Фердинанд даде в двореца вечеря-гала в негова чест. Рядко е било, щото един хазаин да е тъй зле разположен да посреща поканения гост. Фердинанд бил в мрачно настроение. Вече от Шипка той се беше върнал намръщен. Допирът му с великия княз не бе щастлив. … Душевното състояние на княз Фердинанда се влоши още повече след пристигането на граф Игнатиев в София. Още преди тържествата на Шипка „Нов век“ - орган на стамболовистката партия, беше го предупредил против разпалването на русофилските страсти у българския народ. „Политиката на чувства - пишеше вестникът - е опасна, колкото за страната, толкова и за княза.“ Фердинанд се стресна сега, като че ли тази опасност зее пред него. Триумфалното посрещане на граф Игнатиев, овациите му, „ура“-та, които цепеха над София есенното небе, всичко това, което в действителност беше проява на признателност към него за личните му исторически услуги, виж-даха се на княза като избухването на една стихия, влачеща неудържимо българския народ към Русия. Той се уплаши. На вечерята в двореца, на която бяха поканени всички шефове на управляващите партии, докато гостите заобикаляха граф Игнатиев, той повикал Димитър Петков на страна и с разтреперан от вълнение и гняв глас му казал: „Петков, чухте ли виковете на един полудял народ? Чувствувам, че българският престол се клати под мен. Петков, тия дни Фердинанд Сакс-Кобург-Готски не е княз на България: княз на България е Николай Павлович граф Игнатиев.“ После добавил: „Скоро ще имам нужда от Вас. Гответе се!“ Този разговор ставаше на 10 септември 1902 г.“
Симеон-Радеви разработки за ролята, която играе граф Н. П. Игнатиев на Цариградската конференция (1876-1877), при започването на Освободителната война и при подписването на Сан-Стефанския и Берлинския договори ви предлагам изцяло и така както са предадени в този изключително интересен том от творчеството на бележитият наш дипломат, който тук влиза и в ролята на историк на дипломацията.

Цочо В. Билярски

ГРАФ Н. П. ИГНАТИЕВ

1.
ГРАФ ИГНАТИЕВ(1)

За нас, младото поколение, което завари България вече създадена, името на граф Игнатиев звучи някак далечно и чужденски; за тия, обаче, които растоха в робство и преживяха великите борби на Възраждането, Игнатиев, тъй смътен за нас, остана една титанческа фигура, заобиколена с ореола на една чутовна легенда. Такова бе за него представлението и в широката маса, която, при последньото му идване в София му направи едно триумфално посрещание, невидяно в България.
При историческата светлина това популярно понятие за ролята на граф Игнатиев не се намалява значително. Без съмнение, през време на черковните борби и по-късно в събитията, които предшествуваха обявяването на Освободителната война, той упражни едно решающе въздействие върху съдбините на българския народ. В твърде голяма мярка, България дължи нему своята свобода.
Отначало внезапното ни духовно възраждание бе го стреснало със своя буен устрем и със смелите си начинания. Граф Игнатиев намираше програмата на народните ни дейци за твърде крайна. Той се боеше главно от едно възможно разцепление в Източната православна църква и както свидетелствуват неговите депеши, обнародвани миналата година в едно френско списание, той положи големи усилия, за да постигне между Патриаршията и българите едно споразумение, което да отстрани схизмата. Когато обаче той се убеди, че Фенер няма да отстъпи, а българските дейци от своя страна ще бъдат също непримирими, той употреби решително в полза на Екзархията своето влияние пред Портата.
Това влияние бе огромно. Никога никой посланик не е имал пред очите на турците престижа, на който се е радвал граф Игнатиев. Той е бил в Цариград нещо като вицекрал. Турските министри са треперели пред него. Великият везир е отивал в къщата му, за да получава от него съвети, които странно някак приличаха на заповеди.
Как не можа той, имайки таково могъщо влияние, да предотврати ужасните произшествия в България и да реши въпроса за реформите?
Игнатиев, не ще съмнение, можеше да издействува известни отстъпки от Турция. Но той чувствуваше, че те не можеха да бъдат съществени. Живял дълго време в Цариград, фамилиярен с турската психология, той знаеше, че Портата няма да се съгласи на коренни преобразования в България, освен ако тя бъде победена в една война. Затова, той тласкаше Турция към война. В конференцията, която в 1876 г. се свика в Цариград, за да разисква върху положението в България, както и в Босна-Херцеговина, граф Игнатиев заяви, че никакви подобрения не могат да станат в размирените области, ако приложението на реформите бъде предоставено на самите турци. Има голяма прилика между тогавашното положение и сегашното. Граф Игнатиев, подкрепян от лорд Солзбъри, настояваше върху необходимостта да се уреди една международна комисия, която да упражнява контрол върху местните власти и да има фактически в ръцете си управлението. Турция отказа решително. Другите Сили се задоволиха с един хрисим протест; Русия обяви войната.
Предвиждаше ли Русия, че тази война ще се наложи? Във всеки случай, тя не бе се готвила за нея. От своя страна, граф Игнатиев даваше от Цариград насърчителни сведения, които после се оказаха неточни. Той уверяваше Александра II, че турската войска е разстроена, че тя е неспособна за никакво сериозно противостоене, и че войната ще бъде една „прогулка“. Известно е какво жестоко опровержение дадоха събитията на тези оптимистични предсказания. Руските войски срещнаха неочакван отпор и като четете книгата на Фуад паша „Пропуснатите случаи“, ще видите, че на няколко пъти русите рискуваха да бъдат хвърлени оттатък Дунава.
Но стана това, което не можеше да не бъде. Турция биде най-сетне разбита и руските войски стигнаха до предмостията на Цариград. Договорът, който се сключи в Сан Стефано, увенча старата мечта на граф Игнатиева. С треперяща от радостни вълнения ръка той очерта границите на велика България, и даде един завет на бъдещите поколения.
Сан Стефано бе най-високият момент в деятелността на граф Игнатиева. След това веднага почнаха да се редят разочарованията. Берлинският конгрес, който разпокъса неговото дело, остави в сърцето му една рана, която никога вече не заздравя. Ролята му като министър при Александър ІІІ, не му донесе друго освен неприятности. Скоро той слезе от политическата сцена и живя в една равнодушна към него Русия, като бледа сянка на това, което бе бил...
Смъртта му сега възвръща върху него погледите на света, и при призоваването на неговите дела, той пак взема своята физиономия на велик деец, сътворивши един дял от европейската история.

2.
ГЕНЕРАЛ ИГНАТИЕВ И БЪЛГАРСКИТЕ ЧЕТИ В 1867 Г.(2)

В своите спомени, написани от Любен Каравелов и издадени под наслов „Моето пътуване по Стара планина“, Панайот Хитов разказва при какви обстоятелства били образувани във Влашко четите, които през пролетта на 1867 г. минаха Дунава. Раковски бил тогава против предприемането на каквото и да е революционно действие.
- Бъди уверен, брате Панайоте - му казал той, - че нито Сърбия, нито Русия сега за сега няма да ни помогнат; ние сами не сме в състояние да направим нищо.
Докато знаменитият вожд на революционното движение го така обезсърчаваше („Аз не можех да повярвам, че тоя човек е Раковски“ - бележи Хитов), подкрепа му дойде, странно е да се каже, от една среда, чужда дотогава на идеята за въставане на българите, от хора на Добродетелната дружина. Панайот Хитов разказва, че Христо Георгиев дал за приготовление на четите 130 лири турски, а Стефан Адженов - 30.
Как се случи тъй, че чорбаджиите от емиграцията излязоха да помагат на бунтовниците? Обяснението, което се е давало досега, е следното. Добродетелната дружина преговаряше в това време със сръбското правителство за едно задружно действие: българите ще въстанат, а Сърбия ще обяви война на Турция; четите били изпратени само да проверят настроението в България и да установят връзки за бъдещето въстание. Христо Георгиев казал изрично на Хитова:
- Ти трябва да употребиш всичките си сили и да възпрепятствуваш на всеки един бунт дотогава, дорде не се договорите със Сърбия.
Някои писма от епохата, останали почти незабелязани, хвърлят обаче върху тоя епизод от революционното движение нова светлина.(3)
На 10 януари 1867 г. Христо Георгиев пишеше от Букурещ на Найден Геров: „Нуждата да се видим по-скоро е веки неизбежна.“ Това бе четири дни преди Добродетелната дружина да изработи своята „Програма“ за споразумението със Сърбия. Найден Геров, бивш български учител, сега руски вицеконсул в Пловдив, беше, като родственик на Христо Георгиев, отдавна в редовна размяна на мисли с него по народните работи. С получаване на неговото писмо той поиска от своя началник - руския посланик в Цариград - разрешение да замине за Букурещ. Посланикът, обаче, му предписал да се яви най-напред при него.
Преговорите със Сърбия бяха започнали с благословията на руския представител в Букурещ барон Офенберг, и вероятно по негово внушение. Известен ли бе за тях Игнатиев? Можем да си зададем тоя въпрос, въпреки писаното по-късно от самия него. Отделните и често пъти противоречиви инициативи на руските представители, особено в Изтока бяха наистина в традициите на царско-руската дипломация. Във всеки случай, посланикът в Цариград държа на Герова един език тъкмо противоположен на съветите, които неговият колега в Букурещ даваше на Добродетелната дружина. Офенберг проповядваше на българите съюз със Сърбия за образуването на една сръбско-българска държава под скиптъра на княз Михаила; Игнатиев търсеше разрешението на българския въпрос в една автономия под султана. Н. Геров е съставил една паметна записка върху разговора, който има със своя началник. „Негово Превъзходителство - пише той - ми поръча да уверя българите, че той издействувал (добился) от Портата автономия за тях, но за да бъде тая автономия по-пълна и по-съобразна с техните нужди, той поиска да му напиша проект за желаемите реформи и посъветва да устроя някакво движение на Балкана, за да се опровергаят с това възраженията на турското правителство, че уж българите били доволни от своето положение и не желаят никаква промяна.“ Геров приготвил поръчания му проект и в същото време, с паричната помощ на посолството, били изпратени няколко млади хора за съставяне чети в Стара планина. „След това - продължава той - аз отидох в Букурещ и, съгласно поръчванията на г. посланика, аз убедих тамошните българи да изпратят и от тука за България няколко чети.“
Четите нахлуха в България на края на април и в първите числа на август минаха, в обратен път, сръбската граница. Около тях се вдигна в чуждия печат доста голям шум, заговори се за недоволството на българския народ, но за обещаната от Игнатиев автономия не се чуваше нищо. Между туй, Добродетелната дружина намисли да изпрати до руския цар една депутация, която да му представи желанията на българите и тяхната молба за помощ. Министерството на външните работи в Петербург се отнесе неодобрително към това намерение. То смяташе, че ще бъде крайно неудобно да пристигне една българска депутация в Петербург тъкмо тогава, когато, вследствие на появяването на четите, се носеха обвинения срещу Русия, че тя подбуждала българите да се бунтуват. Но най-голямата съпротива дойде от посланика в Цариград.
След избухването на въстанието в Крит, Горчаков излезе с един проект за широки реформи в Европейска Турция и покани Силите за общи постъпки пред Портата. Игнатиев смяташе обаче, че Русия трябва да действува самостоятелно в Цариград и да търси пряко разбирателство с Турция. Когато той разправял на Найден Герова какво приготовлява за българския народ, той имаше голяма вяра в своята сполука. Освен от неговата оптимистична природа - в която стоеше, като мотор във безспирно движение, и една неспокойна нужда за действие - тая му увереност произлизаше и от преценката, давана от него на събитията, които се развиваха под неговия поглед. Въстанието в о. Крит и виковете за война в Гърция, мълвата за войнствените приготовления на сръбския княз Михаила, кипежът в Босна и Херцеговина - всичко това изглеждаше от естество да поддържа у турците една тревога, че Източният въпрос може отново да се отвори. Игнатиев намираше тоя момент крайно благоприятен за успеха на своята политика. Той предложи на турското правителство подкрепата на Русия срещу отстъпки от негова страна в полза на християнските народи, върху които руският цар упражняваше своето историческо покровителство. Това беше, в действителност, едно връщане към руската политика спрямо Турция в 1834 г., но срещу друг род изгоди. Вдигането на последните турски гарнизони от Сърбия, за което Русия действуваше, тъкмо що стана; програмата на Игнатиев беше сега: присъединението на о. Крит към Гърция и автономия за българския народ. Това знаем от писмата на д-р В. Каракановски, българин от Ловеч, лекар на Руското посолство в Цариград и чест събеседник с Игнатиева.(4) От тия писма научаваме, обаче, и за последователните разочарования на самоуверения посланик.
Преди идването на Игнатиева в Цариград неговата дипломатическа кариера се бе развивала в Азия. Бухара най-напред, сетне Пекин бяха театърът на неговите успехи. Оттам му идеше славата за голямото му умение да се справя с източните народи като рядък познавач на тяхната психология. В това си умение най-вече беше убеден самият той. Случаят пожела, обаче, щото като посланик в Цариград той да има работа, в голямото предприятие, с което се бе наел, не с някой турчин-ориенталец, а с Фуад паша, един от най-големите дипломати на своето време, човек изве-стен в Европа със своята гъвкавост и със своите остроумия. Фуад паша бе привърженик на влиянието на западните сили, и, що се отнася до българите, цялата негова политика бе, както се вижда от прочутото му завещание, да скъса връзките им с Русия. Той бе, с една дума, лицето, от което най-малко можеше да се очаква, че ще даде на българския народ една автономия, издействувана от руската дипломация. При все това, обаче, той си даде вид, че влиза в идеите на руския посланик. Решителната игра почна през лятото на 1867 г. На 7 август Фуад паша замина за Ливадия, дето се намираше руският цар, и му донесе собственоръчна покана от султана да посети Цариград. Това посещение трябваше да ознаменува установяването на сърдечно приятелство между двете империи. В Ливадия се намираше в тоя момент и Игнатиев. Там се продължиха, под непосредственото наблюдение на Александра II, преговорите, наченати от посланика. Но, както можеше да се очаква, те не напреднаха много. На 25 август Каракановски съобщаваше на Найден Герова:
„Игнатиев си дойде от Ливадия и днес пак отива. Всички тука мислят, че Русия свързва с Турция съюз; това е съвършена лъжа; защото не може да бъде, както уверява Игнатиев, догде Турция не отстъпи Кандия(5) на Гърция, а нам не даде автономия или онова, что Вие писахте по заръчването на Игнатиева.“
Турция беше, обаче, твърде далече от подобни намерения. След като заседава цели две недели под председателството на султана, турският Министерски съвет реши, че може да направи тия две отстъпки: на о. Крит да се дадат привилегиите, от които се ползуваше о. Самос, но след като критяните сложат оръжието, а на България да се дарят реформи, за приложението на които Турция искаше срок от десет години. Това приличаше на гавра. „Всичко туй - пише Каракановски - не удовлетворява русите; за туй Игнатиев казува, че без бой нищо не може да стане. Той отива днес в Ливадия да занесе отговора. Руската армия до пролет ще бъде готова за бой, и до Нова година ще има да въоръжи до 300 000 (души) с иглени пушки.
Такъв бе отговорът, който посланикът занесе в Ливадия. В добавък султанът пращаше на руския император шест коня и няколко оки тютюн. „Така се свърши - пишеше Каракановски на Н. Герова (8 септември) тая комедия, която се игра между Игнатиева и Фауда.“
„Пита се сега - продължаваше той - когато Русия е обещала на гърците Кандия, а нам автономия, какво ще да се прави? Нищо друго не остава - рекъл Государят - освен да се стараем да убедим Франция да действува заедно с нас; ако и то не е възможно, то да се готви армията. Това става сега.“
Пропадането на илюзиите, които бе възбудил, бе голям удар за Игнатиева. Императорът бе недоволен от него и не му даде лентата на „Белия орел“, която той очакваше. От самото Министерство на външните работи, където неговият деен дух, неговата амбиция и неговата самонадеяност не будеха симпатии, можеха да му дойдат затруднителни запитвания за неговото самоволно действие по Българския въпрос. Там можеха наистина да са узнали - ако не от официални донесения на барон Офенберга от Букурещ, то поне от негови частни писма - за подбуждането на Игнатиева към Добродетелната дружина да проводи чети в България. Но с пристигането си в Петербург българската делегация можеше да направи, наивно или умишлено (при своето разочарование) точни разкрития за дадения от посланика революционен съвет. Особено неприятно бе за него настояването от Букурещ, щото тая депутация да бъде придружена от Н. Герова. Личните отношения между посланика и вицеконсула не бяха добри. Игнатиев знаеше, че Н. Геров не се стеснява да осъжда политиката му за решение на Църковния въпрос с взаимни отстъпки; той бе недоволен от него, че държи с д-р Чомакова, водителя на непримиримите. На няколко пъти той се бе опитал да вдигне от Пловдив тоя подчинен нему, но непокорен служител. На Н. Геров не беше неизвестно това му неразположение. Нямаше ли той, ако се яви с депутацията в Петербург, да поиска да си отвърне и да разправи за поръката, която посланикът бе му дал до Добродетелната дружина? Тая мисъл силно безпокоеше Игнатиева.
Между туй, от Букурещ упорито настояваха да им се разреши да изпратят депутацията. „Отказването - пишеше Христо Георгиев(6) - на Н. Герова, ще направи лошо впечатление на нашите българи; всичките ще закачат да мислят, че русите отбягват българите, а не е добро това нети за наши(те), нети за русите.“
В тоя дух настояваше от Цариград и Каракановски. Когато Фуад паша замина за Ливадия със своя проект за реформи и със султанската покана до Александър II да посети Цариград, той се убоя да не би хитрият турски държавник да успее със своите измамливи обещания. „Ако русите повярват [на] турците и този път - пишеше той на Н. Герова - ние ще да загубим, тогава, разумява се, и Русия. Старайте се да действувате по-енергически, продължаваше той, защото за нас сегашното време (е) златно време. Непременно трябваше да се иде в Петербург, та да се действува на обществото на княгините, на графините, на правителството.“
Сам Н. Геров отначало се питаше, дали да замине с депутацията. „Аз не зная - пишеше той на Каракановски - бива ли да ида без разрешение и се чудя какво да правя.“ Но това колебание у него не трая. От по-рано още той знаеше, че има против него в Петербург големи интриги. В едно писмо от 1 май той съобщаваше на Каракановски думите на Стремоухов, началник на Азиатския департамент(7), който казал някому: „Геров способный чиновник, но с некоторых год забыл свои дипломатическия обязаности Русскаго Агента, чтоб возбудить Церковно-Болгарский вопрос и устроивать революция.“ Тия думи бяха казани след като Н. Геров бе отишъл в Букурещ да изпълни поръчението, дадено му от Игнатиева. Не бе ли сам Игнатиев хвърлил върху него, за всеки случай, отговорността за собствения си почин? У Н. Герова имаше това подозрение. Други някои признаци го караха също да вярва, че посланикът го готви за изкупителна жертва. Тая опасност му даде именно решителността да настоява да отиде непременно в Петроград. Искайки от Каракановски да действува пред Игнатиева да даде своето разрешение, той добавяше: „Изпърво му говорете с добро ... но ако постоянствува да отказва, тогава му дайте да разумее, че след това, що се е писало и говорило за мене, аз трябва, става каквото става, да ида един път в Петербург.“ Каракановски се зае мъжки да изтръгне съгласието на Игнатиева. „Вчера и онзи ден - съобщаваше той на Н. Герова - почти и аз се карах с посланика заради отиването Ви в Петербург; той и тъй върти и тъй сучи, не му се ще да Ви пусне, биля, не щеше и да му спомена; но вчера съм дошел с него на Тамин от Буюкдере и го убеждавах, като му представлявах най-напокон, че ако Ви не пусне, ще да има във Вас непримирим враг, тъй като се е старал да Ви очерни.“ Най-сетне Игнатиев дал вид, че се съгласява, но ако Н. Геров му напише с какво намерение отива депутацията, при кого ще се представи и какво ще говори на императора и на другите. Впечатлението на Каракановски беше, обаче, че това съгласие е мнимо. Трябваха от негова страна нови усилия, един вид пристъп, извършен със смелост, удивителна в тоя млад българин с такова скромно и незатвърдено още положение в посолството. Той най-напред заяви на посланика, че ако не пусне Н. Герова, „тогази ще отиде депутацията сама и ще разкрие всичко що е против него“. Сетне го заплашил пряко. „До това най-напокон доведох работата - пишеше той на Н. Герова - щото му исках паспорт да вървя където ща и му казах, че ще да пиша в руските газети(8) за всичко каквото е.“ Накрай, Игнатиев отстъпи. Съобщавайки на Н. Герова за даденото му разрешение, Каракановски му казваше: „Помнете само, че не ще да Ви е простено, ако не казвате истината в Петербург на когото трябва, ако не отворите очите на всички.“
Депутацията тръгна на 20 октомври. Тя се състоеше от Хр. Георгиев и от Г. Шопов, който го придружаваше като преводчик. За нейното стоене в руската столица сведенията са оскъдни. Знае се само, че на 11 ноември тя видяла Стремоухова, до 14 била в Петербург, а после заминала за Москва; там посетила Московския митрополит Филарет, който поискал едно изложение по Църковния въпрос. По-добре сме осведомени от Н. Геров за една негова лична постъпка. Той не бе забравил съвета на Каракановски да вдигне завесата. В една докладна записка до Стремоухова от 9 декември той разкриваше всичко: поръчението на Игнатиева до Добродетелната дружина, парите, дадени от него за изпращането на чети, обещанието за автономия. На това обещание Н. Геров най-много напираше. Той твърдеше, че с него посланикът го изложил много, тъй като то останало неизпълнено. „Когато се оказа - пишеше той, - че уверенията за издействуване на някаква уж автономия, на които аз бях проводник, били преждевременни, то ме постави в такова положение спрямо българите, че аз, за да се оправдая в техните очи, реших се още тогава да подам оставка. Но поставяйки винаги службата над собствените си интереси, аз се въздържах от това временно, за да не се увеличи недоверието към Императорската мисия(9). Сега, обаче, като се научил, че в Цариград се разпространявала „из какогото официяльнаго источника“, т.е. от посол-ството, мълвата, че той бил викан от министерството, за да бъде съден като виновник за революционното движение в България, нему не оставало друго в защита срещу тия слухове, освен да поиска уволнението си от служба.
Оставката на Герова не бе приета. Той се върна в Пловдив, оправдан от всякакви обвинения. На връщане той се срещна с Игнатиева във Виена. Двамата се показаха свободни от злопаметност. „Той иска да ми се каже добър - пишеше Геров на Каракановски - и аз се направих, че го вярвам.“ До 1877 г. тяхната служба продължи при взаимно недоверие, но със задружна цел. Н. Геров беше български родолюбец; Игнатиев - приятел на българския народ. Единият заслужава нашата почит, другият - безсмъртната ни признателност. Игнатиев е бил упрекван, че действувал често на своя глава и по тайни пътища, но ако да не бе бил такъв, неговата роля в освобождението на България нямаше да бъде тъй голяма и тъй решителна.

3.
ПОДПИСВАНЕТО НА САН-СТЕФАНСКИЯ ДОГОВОР(10)

Великият княз Николай Николаевич бързаше да сключи мир. Чувствуваше войската уморена, а и сам той беше загубил всяко въодушев-ление. Идеята за завръщане в Русия, бе го хипнотизирала. Напразно бе, дето августейшият му брат се силеше да събуди у него порив и устрем. Войнственост беше останала впрочем у много малцина от ръководящите руси: във войската - у Скобелев, у Гурко; в Петроград - у императора, у Милютина, у Игнатиева. Промяната у Царя Освободител бе поразяваща. Той не беше вече човек, когато Арчибалд Форбс, кореспондент на „Дейли Нюс“, завари, когато му донесе в Горна Студена пръв известието за по-бедата на опълченците при Шипка: посърнал, изпит, с глас сломен от нервност и астма, и с израз в очите си „на елен, подгонен от ловци“. Падането на Плевен, което той дочака с такава безропотна самоотверженост - живеещ през една люта зима в едно българско село - беше издигнало духа му над страшните възпоменания и той искаше сега, щото победата, тъй скъпо спечелена, да се понесе до крайните й предели. Въпреки че турците бяха искали примирие и преговорите бяха започнати на 19 януари в Казанлък, той телеграфира на 24 на великия княз да продължава настъплението и да завземе височините над Босфора. Между туй граф Игнатиев, който в разрез с Горчакова, настояваше пред императора за едно безспирно напредване на войските до желаните стратегически позиции, биде изпратен от него с пълномощия да преговаря с турците. След едно бързо и пълно с премеждия пътуване, той пристигна в Одрин на 8 февруари, за да намери, че примирието бе вече сключено на 31 януари.
Когато той заговори за телеграмата на императора, отговора бе, че тя пристигнала едва на 31 януари, т. е. тъкмо в деня, когато условията на примирието били уговорени и не оставало друго освен да се подпише самия договор. Как беше възможно щото една телеграма от такава важност и от такъв висок източник да бъде бавена от Петроград до Одрин осем дена? Обяснения се дават разни, но вероятността е, че тя е била преднамерено скрита от щаба. Граф Игнатиев, главен виновник за войната, беше изпаднал, след неуспехите пред Плевен, в пълно затъмнение, но сега излизаше отново на сцената с още по-голям престиж и с едно повишено самочувствие. Той има една бурна разправия с великия княз, който, разярен от упреците, че прибързано действувал, му изкрещял:
- Какво искате вие? Да ни вкарате във война и с Англия?
В английското обществено мнение почваше наистина силно възбуждение срещу Русия и граф Шувалов непрестанно биеше тревога от Лондон. Още на 7 януари английското правителство бе разисквало въпроса за изпращането на флотата през Дарданелите. Тогава решението се отложи поради разногласия. Но когато се разбра, че русите, въпреки примирието, се приближават постепенно до Цариград, на ескадрата на адмирал Xорнби, която бе наблизо, се даде заповед на 13 февруари да влезе в Мраморно море и същия ден тя пусна котва пред Принцовите острови, на няколко мили от Златния рог.
Тая постъпка на Англия хвърли руския цар в силно възбуждение. Още щом получи първитe известия, че е решена тая демонстрация, той заповяда на великия княз да влезе в Цариград „с или без съгласието на турците“. Но и тоя път Николай Николаевич не изпълни заповедта. Разправя се, че турците, в чиито ръце бяха и дветe линии, свързващи Одрин с Петроград, спрели телеграмата. Но тая история си остава тъмна. Страхът на Николай Николаевич от усложнения остава и в тоя втори случай е най-приемливото обяснение.
Между туй, появяването на английската флота обнадежди турците. Повдигна се и духа на султана. Когато, след падането на Плевен, рускитe войски почнаха да слизат като порой от проходите на Балкана, Абдул Хамид бeшe обвзет от паника и искаше от сър Хенри Леярд параход да бягa в Англия. Сега пред него бeшe почнал да се очертава един обрат в положението. Англия се намесваше; имаше признаци, че и Австрия може да се намеси. Тия надежди не бяха достатъчни, за да докарат неговата плаха душа до нов конфликт с Русия; но очевидно го насърчаваха към по-упорита съпротива. Въпреки познатата стремителност на граф Игнатиев и изкуството му да действува върху турците с терор, преговорите за мир бавно напредваха. На няколко пъти турските делегати взеха вид, че ще скъсат. С особено негодуване те отхвърлиха предложението да предадат флотата. Султанът заявил, че предпочита да потопи в Босфора всичките турски параходи нежели да види върху тях кръста на св. Андрей. Стана да-же дума тогава, той и правителството да се пренесат в Бруса.
Явно бе, че психологическия момент беше пропуснат от Русия. Сега всеки ден положението се рисуваше по-мъчно и перспективите по-мътни. Сега и императорът ставаше нетърпелив. Той телеграфира на Игнатиев „Fais vite!“ („Свършвай скоро“)
Най-сетне, на 19 февруари (ст. ст.) свършека дойде.
Още на 18, неделя, се бе пръснала мълвата, че на другия ден, празника на императора, мирът ще се подпише. Вечерта небето се покри с тъмни облаци и се очакваше буря. Русите казваха:
- Лош знак! Утре ще има скъсване.
Но на утрото изгря сияйна зора. Надеждите се съживиха. Параходите бяха докарали от Цариград тълпи от турци, гърци, българи. Това многолюдие се трупаше пред квартирите на русите с прочуто име, любопитно да ги съзре. Най-много свят се беше събрал пред квартирата на великия княз. Тук бяxa докарали конете на целия му щаб. Но никой не се показваше. А войската стоеше от сутринта построена за парад. Часовете минаваха. Почна да се чувствува някаква тъмна тревога. Какво ставаше в тая оградена от мълчание къща на морския бряг, дето пълномощниците се събираха? Захвана да вали, но многолюдието не мърдаше. На часът 4 великият княз се качи на коня си и се отправи към дипломатическата канцелария. Тук цялата нощ бяха работили върху текста на договора.
- Готово? - попита той и, като получи отговора, последван от свита от стотина офицери, понесе се в галоп към брега, дето чакаха частите.
Но преди да стигне, спря. По пътя от Сан Стефано се показа един файтон. В него беше граф Игнатиев. Когато достигна великия княз, той се изправи и го поздрави високо с подписването на мира.
Едно громко „ура“ му отговори. После великият княз и свитата му полетяxa към мястото на парада и минаха пред войската. На войниците не бeше още казано нищо, но радостната мълва се пръсна между тях като с електрически ток и виковете „ура“ избухваха от ред на ред все по-силни.
След като великият княз мина пред войската, той се изкачи на една малка височина и от там тържествено възвести сключването на мира. Едно дълго могъщо „ура“ от двадесет хиляди гърла изпълни небето, разнесе се на вълни и над турската армия, събрана на един близък отсрещен хълм, няма зрителка, покорна на съдбата. Прозвуча една команда и офицерите се събраха около великия княз. С няколко кратки думи, пълни с вълнение и гордост за Русия, той възвеличи славния подвиг „за една армия, която е извършила това, което извършихте вие, другари, няма нищо невъзможно“. Чу се сега командата за молитва. Офицерите слязоха от конетe си. Войнството гологлаво, коленичи. Екнаха благодарствените към Бога песни.
Един американски кореспондент, прочутият на времето Макгахан, свидетел на тая картина пише, че никога молебен не е бил извършван при толкова живописна и драматическа обстановка и при такава сцена на природа. Тия две армии, довчера в свирепи боеве една срещу друга, а сега с лице, при едно славословие за победата на едната върху другата, бурята вече на стихване, гаснещият ден, вятърът, който разнасяше размесвайки ги с шума на морскитe вълни, тържествените възгласи на дяконите и громкото ехо на хора. Това е било, наистина, едно безподобно зрелище.
Зад него се разстилаше, като да му служи за фон, една вълшебна гледка: кубетата и тънките минарета на „Св. София“ се откройваха в разведреното небе, извишени над тайнствения силует на Стамбул, на юг Принцовитe острови издигаха своите тъмни маси, зад които се притайваше английската флота; по-далеч, на азиатския бряг, отбулил своя величав връх, Олимп отражаваше със своите снегове последнитe зари на захождащото слънце.
Молебенът свърши. Нощта вече прииждаше. Сега се почна дефилирането на войската. В здрача се очертаваше високата фигура на великия княз, неподвижен на своя кон. Близко до него, в свитата стоеше, също възседнал, един, млад и красив офицер Александър Батемберг, бъдещият княз на България.

4.
МИСИЯТА НА ГРАФ ИГНАТИЕВ ВЪВ ВИЕНА ПОДИР САН-СТЕФАНСКИЯ МИР(11)

Преди да обяви войната на Турция, руското правителство бе сключило последователно две спогодби с Австро-Унгария. Едната бе уговорена през лятото на 1876 г. в Райхсщадт при срещата на Александра ІІ с австрийския император. Другата бе подписана през януари 1877. Тя съдържаше между другото една клауза, с която Русия се задължаваше да не създава на Балканския полуостров никаква силна славянска държава. На тая клауза се позова Австро-Унгария, когато се обяви против Сан-Стефанска България.
Възраженията на Австро-Унгария се появиха още преди подпис-ването на мира. Между Русия и Австрия се започна по тоя случай живо прение чрез писма между двамата владетели и чрез ноти между двете правителства. Ние ще опишем подробно това прение при друг случай и другаде. Засега ще се ограничим с един от неговите най-интересни за нашата история епизоди: мисията на граф Игнатиев във Виена.
След подписването на Сан-Стефанския мир Русия се видя в крайно трудно положение. Английската флота се намираше в Мраморно море, на няколко мили от Цариград, и в Лондон повикът за война се издигаше все по-високо. Австро-Унгария продължаваше да държи повидимому един приятелски език, но не криеше вече решението си да отиде до крайност, ако нейните интереси не намерят желаната оценка. Русия не можеше да мисли за разрив и с двете тия Велики сили. Благоразумието й налагаше да се споразумее с едната от тях, за да може да се опре на другата. Споразумението с Австрия се виждаше на руското правителство и по-желателно, и по-възможно.
Почвата биде подготвена във Виена от Хесенския принц, шурей на руския император и баща на бъдещия български княз. В началото на март той занесе на австрийския император едно писмо от Александър ІІ, с което се изказваше желание за съгласуването на становищата на двете империи. На 24 март н.с. замина от Петроград за Виена един специален руски пратеник за воденето на преговорите. Тоя пратеник бе граф Игнатиев.
Как изборът за една такава политическа мисия можа да падне върху човек, когото Австрия смяташе от дълги години за свой заклет враг и когото водителят на австрийската външна политика граф Андраши ненавиждаше с изключителна ненавист? Австрийският посланик в Петроград разказва в една своя телеграма какво обяснение му дал Горчаков. Руският канцлер му казал:
- Аз зная, че Игнатиев не е много желан във Виена, но другиго нямат под ръка, а освен това той, който сключи мира, ще може най-добре да осветли Андраши по неговите условия.
Не е мъчно да се разбере, че Горчаков, виждайки необходимостта от отстъпки на Австрия, е намирал по-удобно за себе си, щото тия отстъпки да ги направи неговият съперник и любимецът на славянофилите, граф Игнатиев. Готовността на Игнатиева да приеме такава една опасна мисия също се обяснява. Много данни, които през време на нашите издирвания намерихме в австрийските тайни архиви, сведочат, че Игнатиев е всякога вярвал, че при едно лично свиждане с Андраши ще може да разсее у него всички предубеждения и да го спечели за едно искрено споразумение с Русия. С тая вяра в себе си той бе изказал в 1876 г. пред граф Зичи желанието да отиде като посланик във Виена.
Игнатиев пристигна в австрийската столица с всичкия шум, който можеше да повдигне една личност като неговата. От утро до вечер неговия хотел бе обсаден от кореспонденти. Вестниците се пълнеха c неговите планове. Всичката тая гласност създаваше една атмосфера не много благоприятна за тая деликатна мисия, с която той бе дошъл. В тая мисия той прояви инак всичките си качества, с които се славеше: изобретателен ум, ловкост, убедителна логика, познаване на въпросите. Но човекът, с когото имаше да приказва, бе опасен противник. Бисмарк бе казал еднъж за Андраши: половина хусар, половина адвокат. Между него и пашите, с които се бе разправял руският прочут дипломат в Цариград, разликата бе грамадна и Игнатиев можа да я види веднага. Той намери насреща си един ум еднакво силен в настъпление, както и ловък в отбрана.
Дипломатическият двубой между тия различно надарени, но в същия мащаб бележити хора, трябва да е бил крайно интересен и когато ще го знаем един ден напълно от руските източници, ще бъде много изкусително за историка да го опише. От австрийска страна известна ни е само същността на разговорите. Андраши обвинил Русия, че в Сан Стефано диктувала на Турция един мир, несъгласен с нейните изрични задължения към Австрия. Игнатиев обяснил, че той не е знаел, че нарушава такива задължения. Главно той изказал желание да чуе какви изменения Австрия желае в Сан-Стефанския договор, за да може да се постигне между двете империи пълно споразумение.
Австрийското становище бе известно в общи черти от по-рано, но сега Андраши го изложи в една по-определена форма. Всичко казано от него Игнатиев тури в един мемоар, от който остави копие на австрийския министър.
Тоя мемоар се състои от седем точки. Първата съдържа задължение от Австро-Унгария да съблюдава благосклонна неутралност към Русия, ако тя воюва с Англия. Втората се отнася до присъединението на Босна и Херцеговина към Австро-Унгария. Следващите три точки се занимават с Черна гора, Сърбия и Бесарабия. Шестата точка определя на шест месеца срока на руската окупация в България. Седмата говори за българските граници. Нея ще приведем изцяло. Тя гласи:
„Приемайки мерките, които би взела Русия за устройството на България по силата на предварителния Сан-Стефански договор, Австро Унгария предлага: а) да се запази между Лозенград и Цариград гра-ницата, както тя е начертана от Конференцията в 1877 г., като се остави вън от княжеството Люле Бургас и част от черноморското крайбрежие; б) да се даде на България като западна граница една линия, която от дъното на Орфанския залив ще се насочи към Враня; окръзите, които ще останат вън от тая граница да получат под името „Македония“ една административна автономия, независима от Българското княжество. Солун да съставлява част от тая област.“
След като изложил тия условия, Андраши заявил, че ако те бъдат приети от Русия, той ще действува върху английското правителство, за да му попречи да повдига мъчнотии за общото успокоение.
След всичко, което стана по-сетне, кой от нас би казал днес, че предложенията на Австрия бяха лоши? Но настроението бе друго тогава, други бяха предвижданията. Игнатиев намери исканите отстъпки за невъзможни. Той, преди да замине, заяви, че ще докладва на императора, който ще отговори чрез руския посланик във Виена. Тоя отговор последва на 8 май. Но това е вече друга глава.

5.
РАЗПОКЪСВАНЕТО НА САН-СТЕФАНСКА БЪЛГАРИЯ И СЛЕДСТВИЯТА ОТ ТОЯ АКТ ЗА ЕВРОПЕЙСКАТА ПОЛИТИКА(12)

Разпокъсването на Сан-Стефанска България бе един жесток удар, незаслужено нанесен на нашето национално бъдеще. Няма българска душа, в която тоя удар да не стои още, забоден като отровна стрела, и макар да е вече старо престъплението, извършено против нас - тридесет години се минаха от тогава, - ний всички го чувствуваме в днешната меланхолична годишнина с всичкия безкраен ужас, който изпита българският народ в 1878 година.
България биде разпокъсана, но идеалът й, тъй мимолетно осъществен в Сан Стефано, очертан по-скоро пред нас както хоризонтът на Обетованата земя се рисуваше пред еврейския народ, стои жив и непобедим в нашите сърца, макар и изменен вече по силата на обстоятелствата. Ний не се стремим вече към една целокупна България, съединяюща цялата българска нация в едни граници; нашата непосредствена национална програма е сега освобождението на ония българи, които са още в робство. Девизът на нашата политика, който бе по-рано: „Всички български земи в една българска държава“, сега се е изменил във формулата: „Всички българи свободни!“
Мнозина си задават въпроса: до каква степен на културно развитие и на политическа сила би се издигнала България, ако картата й, очертана в Сан Стефано, да не бе раздрана в Берлин? Тоя въпрос, който отваря широк простор за строителите на исторически хипотези, едва ли може да се разреши, освен чрез фантазията. По-любопитно би било да проследим какви последствия произведе за европейската политика разпокъсването на Сан-Стефанска България, защото за да намерим отговор, достатъчно е да разпитаме фактите.
Преди всичко несъмнено е, че тази атмосфера на несигурност и на безпокойство, която владее в Балканския полуостров, се дължи на онова неустойчиво равновесие, което се създаде с Берлинския конгрес, и на усилията на балканските народности да го нарушат в своя полза. Румелийският преврат, който предизвика такава силна тревога в Европа и който стана по-сетне - с преките и косвените си последствия - причина за едно дълго напрежение на международните отношения, влошени до там по повод руско-българския конфликт, щото се пораждаха основателни опасения от общоевропейска война, се дължи на разпокъсването на Сан-Стефанска България, от която дейците на Съединението се вдъхновяваха. Има ли нужда да напомнюваме, че нямаше да съществува никакъв македонски въпрос, ако Берлинският конгрес да не бе откъснал Македония от картата, очертана в Сан Стефано? Ако Европа да не бе извършила това престъпление спрямо християнството и човешката култура: да възвърне под турското иго една цяла област, освободена от руското оръжие, днес тя нямаше да бъде поставена лице с лице срещу македонската анархия, която й причинява толкова главоболия и за която не се знае дали няма да й причини още по-големи беди.
По-широки и по-важни последствия има разпокъсването на Сан-Стефанска България за общата международна политика, тъй като то се отрази дълбоко върху отношенията на Русия спрямо Великите сили.
Знайно е, че от Берлинския договор дори до 1897 г., т.е. до сключването на прословутото Австро-руско съглашение, Русия живя в твърде хладни и обтегнати отношения с Австрия, на която тя не можеше да прости, че взе Босна и Херцеговина, макар те да й бяха обещани в Райхсщадтската конвенция, която русите не искаха да си спомнят след техните победи. Обратът на скрито раздразнение и на дълбока ненавист, които взеха отношенията на Русия с Германия, бе още по-важен по своите последствия.
В своите мемоари - които не можем да цитираме, защото за голямо чудо ги няма или ги няма вече в Народната библиотека - княз Бисмарк заявява с особена настойчивост, че на Берлинския конгрес той бил имал само едно желание: да бъде полезен на русите, но руските пълномощници никога не му били заявили какво собствено искат. Железният канцлер обвинява княз Горчакова, който, уязвен в своето тщестлавие от укорите, отправени спрямо него от руското общество, искал да отмъсти на своя съперник Бисмарка, като хвърли върху него вината за това, що бе станало в Берлин. Както и да е, разпокъсването на Сан-Стефанска България биде счетено в Русия като един позор за нейното победоносно оръжие и една силна, люта ненавист се появи спрямо Германия, ненавист по-голяма от оная, която русите питаели към Англия, най-голямата виновница, тъй като за нея знаеха, че е техен враг. А Германия русите обвиняваха в лицемерие и измяна.
Както бе естествено, тия чувства на омраза бяха най-живи в славянофилските кръгове и между военните, които открито искаха война срещу „немците“. Паметна е - за съвременниците - сензацията, която направи речта на Скобелева, държана в Париж на един банкет. Тази реч звучеше като ултиматум. Не зная дали плевенският герой не бе, говорейки своите предизвикателни думи към Германия, повлиян от френската писателка г-жа Juliette Adam, която бе в това време в разцвета на своята хубост и на своя амбициозен дух, обладан всецяло от идеята за реванша. Във всеки случай, гордите Скобелеви думи предизвикаха в цяла Русия един трепет на войнствен възторг. Енигматичната смърт, която тъй внезапно постигна героя в Москва, убийството на Царя Освободител, сътресенията, предизвикани от нихилистите, спряха това течение. Огромната империя се погълна от други грижи. Но самото настроение против Германия не угасна. То чакаше момента, за да бъде събудено и да закипи.
Събитията, които настъпиха в България след позорното дело на 9 август, докараха тоя момент. В тази борба, която настъпи между Силите по повод работите в България, Германия, въпреки своите изявления на приятелство спрямо Русия, държеше в действителност страната на Австрия. Александър ІІІ не можеше да й прости това, той, който беше прям до бруталност и който при това хранеше, без да я крие, особена омраза към немците. Славянофилското течение начело с Каткова, развиваше от своя страна с особена злоба чувствата на руския народ против Германия и приготовляваше духовете за една война. Французите, които страдаха от своето уединение и търсеха един съюз, използуваха твърде вещо това настроение в Русия, която обсипваха с любезности. По въпроса за България френският министър на външните работи г. Флуранс поддържаше въобще руската дипломация: българските делегати, изпратени в 1886 г. в Европа, видяха това от хладния начин, по който бидоха приети в Париж.
Флуранс хвърли първите - тъй да речем моралните - основи на руско-френския съюз. Как този съюз биде подписан подир няколко години, във времето на Рибо, какви манифестации го предшествуваха, това е общеизвестно. Аз искам да отбележа тук ролята, която игра в сключването на този съюз и чрез него в новата международна система, разпокъсването на тази Сан-Стефанска България, горкият спомен на която витае днес над цялата българска земя...

--------------------------
БЕЛЕЖКИ
(1) Публ. във в. „Вечерна поща“, № 2446, С., 23 юни 1908 г., с. 1.
(2) Публ. в Годишник на Българския библиотекарски институт. Том 1, посветен на д-р Никола Михов по случай 70 години от рождението му. С., 1945-1946, с. 39-44.
(3) За тях говори, но пътьом, д-р Павел Н. Орешков в своята твърде интересна студия „Руска държавна преписка по нашето освободително движение“ - Списание на БАН, кн. 52, С., 1935 г.
(4) В сборника „Из архивата на Найден Геров“.
(5) Остров Крит.
(6) Хр. Георгиев бе водителят на Добродетелната дружина.
(7) Отделът в Министерството на външните работи, в който спадаха Турция и балканските държави.
(8) Каракановски беше кореспондент на „Одесский Вестник“.
(9) Т. е. посолството в Цариград.
(10) Публ. във в. „Зора“, бр. 6514, С., 2 март 1941 г., стр. 6.
(11) Публ. във в. „Зора“, бр. 4399, С., 3 март 1934 г., с. 1-3.
(12) Публ. във в. „Вечерна поща“, № 2328, С., 20 февруари 1908 г., с. 1.