През тази година когато нашият народ ще отбележи 170 годишнината от смъртта на един от своите най-бележити синове - Васил Априлов (21 юли 1789, Габрово – 2 октомври 1947, Галац) за пореден път се разгоря спорът за произходът и разпространението на нашата азбука. Отново се оказа, че политици с мръсни помисли и ръце започнаха да се бъркат в областта на науката и това, за което науката от столетия се е произнесла послужи на тези политици, изживяващи се като езиковеди, за да налагат поредните лъжи и измислици. 

Преди близо век Й. В. Сталин се наложи в славистиката като „виден езиковед“, то наскоро внукът на неговия готвач, нов московски гръмовержец, също ни сготви и поднесе една езиковедска манджа с нови „научни“ прозрения и лъжливи твърдения. В „братска“ Македония неговите слова бяха поети с радост от стари и млади епигони, фалшификатори и подгласници. Учените хора, доколкото можаха и посмяха криво-ляво обясниха как стоят нещата, както с азбуката, така и с писмеността и нейното разпространение. Преди повече от половин век Юз Алешковски осмя в рими „езиковедът Сталин“ и плати скъпа цена. За съжаление днес и той мълчи, а руската наука и руската общественост също не посмяха да отбележат поредното руско „откритие“, а само един шахматист-смешник притаил се зад шаранската си фамилия ни дообясни как стоят нещата в славяноведението. За чест на истинската руска наука трябва да отбележим, че тя още преди няколко века се е произнесла по тези важни въпроси, но съжаление руските политици не четат историята, те я правят и насочват в „правилната“ посока. Тук някак си в паметта ми изплува хубавия виц за великият художник Ван Дайк и за критикът-обущар. Спомнете си само последвалия съвет от художника към обущаря – „Обущарю, не по-нагоре от обувките!“

Нямам намерение и аз да се изявявам като езиковед, а искам само да ви насоча вниманието към написаното преди век и половина от бележития габровец Васил Априлов по отношение на тогавашните сръбски и руски фалшификатори на историята. Ще забележете, че Априлов не критикува македонските фалшификатори. Причината е, че те още не са се родили. Те ще се родят един век по-късно, чак през 1934 г. след Московската коминтерновска резолюция, когато ще се дадат инструкциите да се отпочне създаването на „македонска нация, история и език“.

През 1841 г. основателят на първата българска гимназия - Габровската Априловска гимназия издава своята „Денница на новобългарското образование“, а през следващата 1842 г. прави „Допълнение към „Денницата“. Наскоро след това той излага своите виждания за новобългарското образование и в книгата си „Мисли за сегашното българско учение“. От „Денницата“ ще имате възможност да прочетете В.-Априловата статия „Българските книжници или на кое словенско племе собствено принадлежи кириловската азбука?“

Спомням си, че през 70-те години на миналия век, когато в Университета в лекциите по българска историография ставаше дума за нея, тя беше отминавана мимоходом като едно патриотично творение, повлияно от Юрий-Венелиновите книги.

Ще се убедите, че Васил Априлов в тази си статия, не само се изявява като български патриот, но и като сериозен познавач на постиженията на съвременната му славистика. Вярно е също така, че там където не достигат изворите логическите му построения запълват забележимите празноти, върху много от които съвременната наука вече се е произнесла.

Текстът на статия публикувам по нейната публикация от съчиненията на В. Априлов, публикувани през 1968 г. Прилагам и факсимиле от началната страница на „Денницата“, от книгата съхранявана в РИМ Хасково.

Ще имате възможност да си припомните и думите на троянския философ д-р Найден Шейтанов за бележития български книжовник и просветен деец Васил Априлов, които са приложени в края на материала.

Цочо В. Билярски

 

* * *

РИМ-Хасково

ВАСИЛ АПРИЛОВ
БЪЛГАРСКИТЕ КНИЖНИЦИ ИЛИ НА КОЕ СЛОВЕНСКО ПЛЕМЕ СОБСТВЕНО ПРИНАДЛЕЖИ КИРИЛОВСКАТА АЗБУКА?

В Одеският вестник (№ 27 и 28-й, 5 априлия на това лято) бяше напечатана една статия със заглавие «Няколко слова за дали пишат сербите сос букви, що те изобретоха?» Сочинителят на тая статия е сербский литератор Д. П. Тирол, който живее в Одеса.

Той вопрос сочинителят решава в полза на своят народ сербите сос това, чи уж сербите прияли хри¬стиянската вяра в 856 лято (следователно по-напред от сичките словенски племена) и заедно получили азбуката, която изнамерил Кирил и която послужила, за да ся преведе священото писание на сербският язик. Чи уж Кирил ся изучил в Солунският сербски монастир и там, между сербите, изнамерил за них азбуката и след това превел священото писание на тогавашното южнословенско наречие, чи после русите, кога ся кръстили, получили церковните книги (сербските?) чрез греческото духовенство и заедно с них уж са получили и сербската (Кириловската) азбука и пр.

Понеже тия предположения за мене, негли и за секой ревностний словенин, са нови, подканват мя за полза на историческите изискания и за по-добро изяснение на той полезни предмет да моля г. Тирола да изложи положенията си критически и да ги под¬крепи с исторически доказателства; инак тия по новината си ще останат камень преткновения за мнозина и ще скрият от ученият мир големи откри¬тия. Аз ще ся имам за щастлив, ако с моето приглашение покажа някаква служба на братята словене, дето не желаят да останат в недоумение за первоначалната си писменост.

По церковната и гражданската история каквото на восточните, така и на западните или латинските писатели, най-напред от сичките словене ся покръ¬стили в 858—862 лято по Р. X. българете. Това станало във времето на византийският император Михаил и българският цар Богор или Борис с прилежанието на хитрият, известният за учението си константинополският патриарх, Фотия. Освен ста¬рите писатели, които са описали това произшествие, новите сербски писатели деспот Георги Бранкович и архимандрит Йоан Раич, единоплеменници на г. Тирола, согласни са в това, какво българете ся покръ¬стили най-напред от сичките словене; това потверждават и други изискатели и критици, както и Добровски, Погодин и Венелин.

От вишеречените писатели сербски историк Георги Бранкович в своята сербска история пише, какво сербите, неговите земляци, ся покръстиха тридесят години по-напокон от българете. Други сербски писател, архимандрит Раич, ся опира на свидетелството на императора Константина Багрянороднаго (който царствувал от 912 до 959 лято и пише, какво сербите ся покръстиха во времето на императора Василия Македонца), подобно и той ни мало не противоречи, какво българите ся покръстиха по-напред, но толко не ся соглашава на тридесятгодишното определение и определява крещението на сербите между 867 и 889 лято, защото в това време царствувал Македонец Василий; той архимандрит добавлява, какво това станало во времето на патриар¬ха Фотия.

Но и ако ся согласим с Раича, чи соотечествениците му ся покръстиха во времето на Фотиевото патриаршество, пак требува да ся отнесе крещението на сербите не между 867—889, а по-правилно между 877—889 лято, когато свалений от патриаршеството Фотий втори път беше возведен на той сан. Защото, ако и да носеше Фотий патриаршеският сан, кога царствуваше предшественикът Василиев, импера¬тор Михаил, при когото ся окръстиха българете; но що ся качил Василий на престолът, свали Фотия от той сан, когото вторий път он доби в 877 лято в царствуванието на истият Василия, следователно сербите прияха християнството ако не тридесят годин след българското крешение, каквото го описува нихният историк Бранкович, а то поне двадесят годин след него.

Сега ся пита какво накарало византийският двор и хитрият патриарх Фотия да изнамерят словенската азбука? Нищо друго освен желанието им да ся пре¬веде священото писание за новообращените на них¬ният язик. Това ползовало каквото гражданската, така и духовната власт на Византийската империя, която тогава още светеше, но веке бяше почела да слабее. На гражданската грецка власт бяше това нужно, за да направи българете християне, да смекчи нравовете им и с това да укроти стремлението им да съкрушат империята им, която неведнаж видвала непобедимите си някога легиони разпадяни от боищата и победителите пред Константинополските врата. Духовната власт, освен що помагаше на граж¬данската, имаше пред очите си да предвари замислите на римският архиепископ, комуто подобно бяше желателно да соедини сос стадото си могущественият тогава и самодержавният български народ.

Константин, соученик на императора Михаила, който в това време царствуваше, и брат му Методий обърнаха на себе си за тая работа вниманието на правителството, което им препоручи да направят азбука, доволна за да ся преведе писанието. Обшир¬ното знание на Константина (който после в монаше¬ство ся нарече Кирил) придоби му име философ, титло, което според тогавашното значение даваха на онези, что са достигнали в учение до nec plus ultra, но които не секога уйдисват с делото. На таков человек требуваше да ся поручи това свързано с толкози затруднения дело. Но тук пък ся ражда друг вопрос, който още повече возбуждава любопитство. Знаяха ли Кирил и Методий българският или словенският язик? «Знаяха, отговарят гръцките и латинските легенди и историци, тия бяха греци (римляне, ρώμᾶιoι).

Най-големата част от писателите и почти сичките руски не ся грижеха за това слово. Известно е, как¬вото Византийската империя бяше не Грецка империя, а истинно Римска; Грецка ся нарича неправилно. Сами греците (ἒλληνες) като станаха една маса сос всемирната Римска империя имаха за чест да ся наречат римляне (ρώμᾶιoι). Обладателите на известният тогава свят честиха с това име сичките побеждени народи освен евреите. Според това общо правило на римската политика сичките народи и особно сякой человек, който считаше над себе си римският импе¬ратор, наричаше ся и го наричаха римлянин (ρώμᾶιoς). Още и сега по сичката Турция същите греци наричат себе си римляне, което име (урум) им дават и самите турци. Само после, откак ся состави Грецкото кралевство, греците, които го населяват, оставиха почет¬ното римско гражданство, което носеха досега, и зеха да ся наричат греци (ἒλληνες, елини).

Первото победоносно вторжение на българете във Восточната римска империя станало во времето на императора Анастасия Дикора, който царувал от 441 до 518 лято1. Тия подавиха империята. Устрашеният император намери за нужно да огради столнината си с дълга стена, която носи името му и се простира от Мраморното море до Черното. Боренето ся продолжавало много време: най-сетне гордата Византия ся принудила да ся покори на силата и да остави на българете Долната Мизия. А ония българе, които бяха ся поселили до Пелопонес (Морея), защото не щели да си оставят жилищата, които обретоха, останаха там и станаха поданни на империята; това ся соглашаваше и с политическите намерения на българските царове, които ся надеяха, чи така ще имат от своите отечественици потребната помощ, когато ся открият неприятелски действия. Тая политика дръжаха тии и после, та извождаха поко¬рените греци от землята им и ги поселяваха вътре в Българията, а опустелите жилища населяваха с български поселянци. По тия две причини, които предписваше здравата политика, и до днес Румелия, Македония, Тесалия, Албания и самата рекома собствена Греция са поселени с чисти българе, които, освен двете последни области, составляват в сичките прочия вишеречени най-значителната част на народонаселението. И така, според римският обичай сичките жители, от каквито да било народи, нари¬чаха ся римляне (ρώμᾶιoι), кога домуваха в ония места, дето владичествуваше римският (греческият) император.

Изискателят, който желае да реши той вопрос знаяха ли двата брата, Кирил и Методий, българ¬ският язик, требува да черпи за това сведение от самото място, кога в легендите и историците няма явни показания. Още в 1836 лято в писмото си до Ю. И. Венелин2 аз подокарах отстрана, какво Кирил и Методий требува да са същи българе. Ако и бъл¬гаре, но като що са били солунски жители, затова и поданни на константинополският император, рим¬ското имя носили ρώμᾶιoι. Кривото правило да нари¬чат римляните греци излъгало тук изискателите и то станало причина да сякат Кирила и Методия за греци. Може да ми кажат, чи нихният отец Леон бил знаменит сановник; на това отговарям, какво Восточ¬ната римска (греческа) империя имала не само сановници и полководци, с които ся е тя гордила и какъвто бил Белисарий, от българете (словенете), но още имала и императори, какъв бил Юстин I, Юстиниан I, Юстин II и Македонец Василий3 негли и други мно¬зина.

Изискателят, който желае да черпа сведение на мястото, ако отиде в нашето време в Солун и в селата, които са около него, ще найде в них секаде българ¬ско народонаселение, що говори с чист български язик и що ся нарича българе. Отличителната черта на българщината им е това, чи в новите времена начнаха да употребляват в язикът си членовете, които няма никое друго словенско наречие. Времето, в което са воведени тия членове в българското наречие, прилич¬но е да бъде исторически изпитано. И така, както казах, в Солун изискателят среща глас, нравове и произношения български. Но кога сегашните солун¬ски жители и селянците му са чисти българе, как предките им во времето на Кирила и Методия преди тисяща (хиляда) годин можеха да бъдат серби? Но ако в Кириловото и Методиевото време тия били истино серби и после ся превърнали в българе, то това обстоятелство, като само по себе знатно, сочинителят на речената статия требува да докаже сос исто-рията.

Се това ще ми кажат — доста е вероятно и може да е истинно, но де са вашите доказателства, чи между същите римляне, греци и българе, които населяваха Солун и селата му и носеха общото римско имя, Кирил и Методий били същи българе? Ето моите доказания на това. Секой ще ся согласи с мене, какво, за да намери някой азбука на кой да е язик, която перво не е била и после да преведе на той язик такова произведение, каквото са нашите священи книги, требува да е доста ведущ на той язик. Може ли, например, в нашите времена най-даровитият и ученият французин, англичанин или немец да свър¬ши таков подвиг за руският язик? Ако би ся хванал да го учи с това намерение, за да преведе на него священото писание и ако предположим перво, чи този превод не е направен още ни на едно словенско наречие и освен това ни едно от тях няма още азбука? Безпристрастните люде ще ми отговорят: не, ако и сегашното просвещение да превишава много учеността на предните векове, които бяха потоплени в мрачна темнота от невежество и варварство. За да преведе някой нещо от един язик на други, требува да знае совершено той язик, на който превожда. Кога за да ся преведе само Ветхият завет Птолемеите употребиха седемдесят толковници, които бяха из¬учени във високите учебни учреждения в Алексан¬дрия, която тогава цъфтеше в учението, то как може да придумаме, чи за да ся преведат сичките наши священи книги ся трудиха само два брата и то в такова време, когато римското (греческото) прави¬телство весма малко ся грижеше за учението? Спо¬ред легендите и историите двата брата Кирил и Методий като солуняне или тесалоникяне изучили българският или словенският язик от словенете, които живели в Солун и в неговите села.

Освен вишеречените причини, какво тия братия и да са били греци не могли да научат совершено той язик, аз предлагам на критиците да издирят още това обстоятелство. Греците от вкоренялото в них искони предубеждение и народна гордост считат за унижение, ако ся учат варварски язик, каквото тии наричат сичките словенски наречия, защото си имат елинският, когото толко тънко обработиха в цветущето време на нихната республика. Тии могаха да изгонят римският язик и из канцелариите (мехкемета) на своите победители римляне и да воведат във Восточната римска империя греческият или елинският, който в сегашният си вид ся е отдалечил от старият много повече, нежели сегашният български от тогавашният, что ся говорили в девятият век. Може да е това само причината, дето новите им побе¬дители, българите, и другите народи зели да нари¬чат Римската империя Греческа. Грецкото самолюбство ся показвало сякъде, каквото в гражданските и военните работи, така и в самата ученост. Който престъпи общите правила на господствующата поли¬тика, той ся почиташе за низък от гредите, които бяха облечени и в громогласното имя на владелците на тогдашният известен свят. Как синовете на един знаменити римски сановник, който беше сотник в императорската служба, Кирил и Методий, да учат варварски язик? Това щеха да го считат за низост, унижение, отступление от здравият смисъл. Това закореняло грецко самолюбие ся удержа и в турското им поданство и господствува между них и досега. Нека в сегашното време ми покажат в Турция поне едного (не грекомана българина, които са много по Европейската Турция) да знае совершено българ¬ският язик или да забере да го учи? От тии греци, които живеят в Русия, дето ся нуждават заради сношенията си и торговията от руският язик, мно¬зина ли учат децата си руски? И в сами Атини, столнината на новосоставленото Грецко кралевство, дето веке са учреждени сичките началните и високите училища, досега не предават руски язик, който е толкова нужен на греците за отношенията им с Русията, която им покровителствува и която така много нещо е направила за них. И така, кога имаме пред очите си неспорни доказателства, чи греците ся отвращат от сичките словенски наречия, които им са толкова нужни, сега бива ли да ся рече, чи в това време, кога още империята им мерцаваше с какво да годе сияние, тогавашните греци щеха да ся учат български?

Както горе казахме, изобретателите на българ¬ската азбука Кирил и Методий, солунските жители, требува да ся били същи българе и да са изучили греко-елинският язик вероятно в Цариград; первият когато бил соученик на Михаила, сина Теофилова, който после ся возцарил. По известните досега ла¬тински и грецки легенди никак не ся види да са учили тии, каквото говори г. Тирол, в Солун сербският язик в тамошният сербски монастир, когото той г. Тирол предполага да е бил тамо. Ако докаже това исторически г. Тирол, тогава е друга работа, но до онова време остава неразумително за нас как можаха речените братя да ся учат сербски в такъв град, дето никак не имяло серби и как могло да има сербски монастир там, дето сега няма ни един сло¬венски, и то тогава, кога сербите още не били по¬кръстени и не знаяли нито да читат, нито да пишат по словенски, защото азбуката още не била изнаме¬рена. «Като изнамери азбуката — продължава г. Тирол, — Кирил преведе священото писание на тогавашното южнословенско наречие.» На какво же наречие именно? Аз ся усерднейше моля на сочинителят да не остави, да излее свет на това неразуми¬телно обстоятелство. Сербски монастир, кога сер¬бите били още язичници! Това е нещо много странно и неразумително. Чакаме обяснение.

Така грецкото духовенство с поддържаванието на гражданската власт предвари честолюбивите наме¬рения на римските архиепископи и в 858—862 лято по Р. X. покръсти българският цар и народът му, който в истото време зел от своите учители Кирила и Методия преводът на евангелието, псалтирът и другите книги. Една рукописна българска легенда нарича своите учители Кирила и Методия «български Книжници» и приказва какво тий, като изнаме¬рили азбуката, отишли в Българията да тръсят учени българе, за да ся трудят заедно с них да пре¬ведат священото писание. С това намерение тии отишли в град Преспа (Justiniana prima), който бил тогава столнина българска и сетне ся нарече Охрида. Тамо ся соединиха с них петина учени (на грецкият язик, как требува да ся разумее) българе, по име: Наум, Клим, Сава, Ангеларий и Еразън. С помощта на тия българе они превели священото писание по коя причина народът още и досега почита памятта на тия мъжи и ги нарича «български книжници». Едному от них, Науму, е посвящен и монастир, когото има и досега 50 версти (10 часове) от Охрида при езеро, що носи истото име и ся назоваваше в старо време Лихнидон.

Като прияха българете священото кръщение, Кирил и Методий отишли в 863 лято в Моравия и там проповядуваха слово божие; там Методий бе поставлен епископ, а Кирил отишел в Рим до тамош¬ният архиепископ и там ся сконча.

Сега требува да ся издири на какво собствено наречие е преведено священото писание? Колко мне¬ния и разногласия има за това! Някои писатели4 са достигнали да утвърждават, чи уж Кирил и Методий изнамерили за преводът на священото писание особно наречие. Бива ли да ся допущава такава мисъл? Има ли в нея някакво правдоподобие? Смешно е и да помислиме за таков превод. Грецкото духовенство и византийският двор желаеха да кръстят българете и да им дадат понятие за християнската вяра; затова требувало да преведат священото писание на просто¬народното наречие, това и направиха греците. Но на тия господари е чудно, чи сегашните българе не говорят совершено по наречието на священото писание, наречие, с което требувало да говорят преди тисяща годин; но зачто тии нямат такива сомнения за сегашният грецки и италиански язик към елин¬ският и римският? Кога тии язици класически, обработани, дето имали много писатели и които учените им ги вардили от род в род, ся изменили от времето, защо старобългарският, необработан, оставен, пренебрежен и преследован от греците, требувал да ся уварди неизменно? До това ложно заключение, за което говорих горе, довело е руските учени това, чи тии никак не учат новият български язик. Само един Юрий Иванович Венелин стъпи на това попри¬ще, но богу било угодно да го отнеме от руската лите¬ратура весма рано. Страстите и личността на современниците ся мъчиха да заглушат гласът на исти¬ната, която говори с неговите уста, но истината ще возторжествува и някои веке познаха достойнството на изисканията му, други зеха да му отстъпват бранското поле, а когато заедно с человеците угаснат и страстите, които ги волноваха, потомството ще почите памятта му като на изискателят, който на¬прави нова епоха с трудовете си. А българете що щат направи? Българете ще му воздвигнат секъде памятници5.

Според общият естествени закон и българският език требувал да уплати даване на всесокрущающето време. Но българската писменост, ако и да била почти совсем пренебрежена, после откак овладели турците Българията и да ся е сохранила само в богослужебните книги, старобългарският или церковният язик, според греческият и латинският, изменил ся е несравнено по-мало.

Според това не само не бива да ся допусти, какво Кирил и Методий направили нов язик, за да пре¬ведат священото писание, но може и утвърдително да ся каже, чи преводът им е направен на най-про-стото наречие, което ся употреблявали българете тогава. Които искат да ся удостоверят за тази истина, нека ся потрудят да сравнят новобългарският пре¬вод на Новият завет сос старобългарският или, каквото го наричат русите, словенският6.

Аз зная, чи учените, яко пристрастни (терекии) към своите мнения и които противоречат и Венелину затова, не ще бъдат доволни и с това, - щото аз казах. Като природни българин, длъжний повече от сичките да браня своята народност и да не оста¬вям да усвоят другите, ако и да са еднородни пле¬мена, това, щото не е нихно, за да подкрепя моето мнение, аз привождам още долните доказателства, които са неизвестни на ония, щото не знаят сегаш¬ният български язик.

1. Сегашният български язик е близо до свяще¬ното писание най-много от сичките други словенски наречия; българинът по-лесно разумява церковно-словенският язик, нежели рус, сербин, чех и пр. Българете и досега са увардили такива слова от той язик, каквито няма в другите словенски наре¬чия; които искат да ся удостоверят в това, нека по¬гледнат в реченият Неофитов превод на Новият за¬вет.

2. Сичките стари пергаментни словенски книги, които ся намират сега по европейските библиотеки, видимо показват в себе българщината. За по-голямо удостоверение аз ща изчисля някои от них.

а) Так нареченото Остромирово евангелие от 1056 лято, което ся варди в Руско-императорската публична библиотека; тая рукопис е най-старата от сичките, щто има известни рукописи. В нея, както и в сичките други, употреблението на буквата юс е явна българщина. Ето за удостоверение някои примери от Господнята молитва7: иъдет, насъщне длъжником. Любопитните могат да продолжават сравнението и по-нататък. Тия слова българете, и най-низкият степен на народът, произречват също така, каквото са тук написани.

в) Рукописта, която ся намира във Ватиканската библиотека в Рим под № 2. Тя е превод на грецката летопис на Константина Манасия: писана е на пер¬гамент в 1369 лято8 и е украшена с малки изписани икони на Александра, царя българскаго и грецкаго, и на сичкият му царски род; тая рукопис писана е с юс и професор Погодин я позна за българска.

с) Реймското евангелие, на което ся кланяли французките кральове, кога ся короновали9. И тая рукопис е писана с ж й според изчислението С. Строева относи ся на 1395 лято10.

d) Евангелието от 1545 лято, писано на пергамент и намерено11 в Полтавската губерния в Переяслав град, в тамошната семинария, от магистра на Москов¬ският университет г. Бодянскаго. «Язикът на това евангелие — пише г. Бодянски — е старобългарски и показва малко уклонение от другите стари рукописи и напечатани такива паметници, например така: не съдити, да не съдими бъдете и пр.

3. Буквата юс, която българете употребляват и която произнасят като твърдо ъ в много слова, дето русите и сербите произнасят у, явно показува, чи священото писание е преведено первоначално на нихното наречие, защото, както ся види от вишереченото, най-старите рукописи на той превод са пълни с юсове. На много места вместо юс е туряно ъ, когото българете тоже произносят като юс. Когато изправляли русите священото писание, тии заменили ъ с буквата у, която тия употребляват, и напечатали священото писание с това изменение. Когато дошли тия книги в Българията, народът за леснота заме¬нил с них своите рукописни и още досега служи по них в церквите. Народът слуша чтението на тия печатни книги и от голяма склонност към сичко, що е руско, употреблява ги без да ся грижи, чи е изгонен из них юсът, на когото гласът ся чува в устата на сичкият народ. Освен юсът българете употребляват и у: например лук, и по руски лук, известното градинно растение, и пр. Но руските слова муж, путь и пр. българете ги произносят със юс: мъж, път и пр.; изправлението на церковните книги според руското произношение вовело в заблуж¬дение някои нови български писатели, между дру¬гите и упомянутият преводчик на Новият завет, отца Неофита, и станало причина да пишат някои слова с у, като: пут, муж и проч., а други писатели, като г. г. Берович и Кипиловски, за да избегнат от трудът да пишат юсът, употребляват вместо него а.

Не зная ще ли признаят вишеприведените мои доказателства за доволни да развържат той Гордев възел, или мнозина ще си останат сос своето, но аз съм уверен, чи безпристрастните ще ся склонят на реченото.

Като така ся доказа, какво така наречената [от] г. Тирола словенска или сербска азбука е българ¬ска; какво изобретателите й Кирил и Методий били същи българе; какво священото писание било пре¬ведено первоначално за българете; какво язикът на той превод е чисто старобългарско наречие и какво българете са ся покръстили по-напред от сербите и от сичките други словене — тогава не може да ся противоречи какво ми, българете (каквото каза това преди тринадесят годин незабвенний Ю. И. Венелин), сме били первите наставници на сербите и после на русите в книжевността и какво просветили сме ги сос светило на истинната вяра и им сме предали священото писание на своят език, на който сич¬ките ми и досега славим всевишняго. Греците били при сичко толко посредници. За возмездие за такива услужения слабите внуци на старите българе просят сега от силните си кръщелници само внима¬ние и участие в писмеността им, която ся возраждава, и в успехите им на попрището образования, което още повече трябва да сблизи и по-яко да свър¬же помежду си тези два клонове, които произрастуват от истият велик корен.

Аз мня да са доволни вишеприведените доказател¬ства да удостоверят сичките и секого за истинното произхождение на Кириловската азбука, която сега употребляват българете, сербите и русите; а щото ся относя до другите предложения на г. Тирола, които са изложени в речената статия, понеже тии ся относят само до русите, то аз предавам перото на руските синове, които са много по-достойни за тая работа, нежели нихният усиновлений и преданий българин.

Тая книжица бяше готова и напечатана на руски, когато дойде известие, чи цариградският синод повеле по епархиите на митрополитите да возпретат чтението на Новият завет, що, както горе изясних¬ме, преведе на българският язик отец Неофит, и да соберат книгите, что са разпродани, които и да проклянат. Така българете загубиха возможността (колай) да разбират ясно и понятно священото писа¬ние. Цариградският синод и истият патриарх по християнските канони, что им са наложени от нашата свята православна церква, като добри пастири и истинни следователи на святите апостоли ся грижат за паствата си и не пущат иноземците да развалят ни един церковен канон. Синодът, как ся види, стори това по тая причина, защо не знаяше добре ли е направен българският перевод, защото, както знаем, помежду синодските членове и помежду владиците, что са по епархиите, няма природни българи, на които да може синодът да возложи пригледванието на преводът и да ся увери, чи няма, както е и прав¬дата, нищо криво и лъжливо преведено. А щото помежду владиците няма българе, на това причи¬ната са истите българе. Защото ако би те учаха де¬цата си и ги посвещаваха на науките, както на своят, така на грецкият и на други язици, тогизи чадата им като учени можеха да станат и священици, и владици, но те и да имат секи способ да учат децата си, сякога, яко необразовани, предпочитат светското житие и така первите святителски места держат сякога гре¬дите. Тези несмислени българе часто ся отговарят, каквото, когато оставят пари на децата си, учените ще им слугуват и силните ще ги имат в почест. Те не гледат богатите, които бяха неучени и ся случи да обеднеят, сос какво жалко положение провождат последният си живот.

Така потребно е секи здравомислящий да пред¬почита учението от сяка друга работа и да ся моли ежедневно на всевишняго бога за здравието на благо¬детелят си, на нине царствующаго падишаха, султан Абдул Меджида, който толко много ся грижи за народът си и толко много предстоява за образова¬нието му и учение. Като от старо време благодарни сини на нашата православна християнска вяра треба да я държим свято и ненарушимо, да ся грижим да имаме в церковете священата литургия български и книгите на словенски язик, както правят и другите наши братия словене и освен това и сичкото духо-венство да е от българе учени, които да проповядуват на български язик православието, за да може секи да го разбира и да ся подкрепява на вярата си, през която може секи да получи блаженство на бъдущата жизн, защото земното благо е временно и скоро минува.

Публ. във В. Априлов, Съчинения, София, 1968, с. 214-231.

------------------

Аз приимам тая година за епоха, защото византийските историци са зели да споменават българете с нихното им име само от това време, но под името словене още от 378 лято, требува да ся разумяват българете; освен това, според изисканията на новите критици, за словенски племена или за бъл¬гаре требува да ся разумяват и хуните, и аварите. Любопит¬ните могат да ся уверя за това от сочиненията на Венелина, който изля яркий свет на первобитната словенска история.

2 Зри «О зародите новой болгарской литератури», Москва, 1838 года.

3 Василий роди ся близ Адрианопол от бедни баща. Когато оний страшний греком български цар Крум в 811 го¬дина от Р. X. завоева Адрианопол, между другите пленици бяше и той Василий, още отрок, който и содержа ся в пленът, доде стана мир с греците при царе Мортагоне и императоре Леоне (820 г.). Достойнствата Василиеви покачиха го на царският престол. Защото месторождението му ся считаше тогази в Македония, нарекоха го Македонца. Когато ся возцари и свали от патриаршеството Фотия, тоя хитрий йерарх, за да влезе пак в милост при царят, сочини Василиевото родословие, дето показваше, чи уж Василий произтича от Арсакидите, персианските царове. Наследниците Василиеви царуваха до 1028 година. Юстаниан, който сооруди Свята София, великолепната церква в Цариград, що е сега джамия, бяше Юстинов племенник от Охрида, називавше ся Управда, което име преводиха като стана император римски или грецки на соответственото му Юстиниан; баща му ся именуваше Исток, пък сестра му Беглица, което преведоха на Вигиланция. Белисарий бяше от Герман, село близ Охрида.

4 История русскаго народа, Москва, 1829 г. Том 1, стр. 338.

5 Българете, които живеят сега в Одеса, свършават веке подписката, за да заръчат в Италия надгробний памятник за Венелина, та да го пратят в Москва. Нека поне студен мармар да покаже нихното пламенно почтение към покойникът и да бъде за доказателство, какво българете знаят да ценят службата, която ся показва на отечеството им! Кога ся свърши сичкото, аз ща известя за това приятелите му чрез журна¬лите и ща напечатам имената, на които приеха участие в това пожертвувание.

6 Той превод е направен от йеромонаха Неофита и на печатан в Смирна в 1840 лято. Преводителят е приел много турски речи, които влезли в употребление между народът; това е направено с тоя цел, за да може и безкнижният българин да разумее Новият завет. Да ся воведат пак во употребление старите слова, които е забравил народът от неучение, това е дело на училищата. Тия училища, които сега ся учреждават по Българията, требува да принесат сос време плод.

7 Зри Кирилл и Мефодий. Профессора Погодина, 1825, стр. 95.

8 Зри Журнал министерства народнаго просвещения. 1839, книжка V.

9 Пак там, книга I.

10 По най-подирните известия това евангелие е преди 1053 година, или около 1030. Зри Москвитянина 1841 г., ч. III, № 6, стр. 493.

11 Журнал министерства народнаго просвещения, 1838 г, книга V.

 

* * *

 

Д-Р НАЙДЕН ШЕЙТАНОВ
АПРИЛОВ, ГАБРОВО И ЕВРОПА

На 3 януарий 1835 г. в Габрово не се отвори само учили¬ще - от тая дата започна нова епоха в културно-стопанската история на българския народ. До това време историчното битие на България се отправяше в лоното на Византия, на Изтока. С делото на Априлов и на П. Берона нашият народ се обръща в диаметрално противоположна посока: към Ев¬ропа, към Запад. Априлов и Европа! - това ще бъде главна тематика във философията на новобългарската история.

Засяганите тук едри въпроси от областта на близкото ни минало имат нужда, разбира се, от по-обширно разглеждане и обяснение. Ала и сега може да се подчертае същественото, според мене, в делото на бележития габровец.

Училището на Априлов тури край на килийните учебни заведения при черкви и манастири. Новобългарският зана¬ятчия и търговец от Възраждането се освободи чрез подви¬га на габровци от опеката на религията. Така начена епохата на българска секуларизация, която владееше вече в Европа от времето на Ренесанса, на Реформацията и на Великата френска революция. Не току-тъй, още в първата година след откриване на училището, Априлов води спор с глав¬ния учител-духовник, Неофит Рилски, и тоя спор свършва с раздялата на черковника от мирянина, светския европеец, Априлов.

Учебната програма в новото габровско училище се вдъх¬новяваше от западноевропейски идеи. Катехизис, часослов и пр. отстъпиха от националната история, новобългарски език, естествознание, математика и пр. Черковните познания за живот и свят, примитивизмът на народните ни понятия се замениха лека-полека с постиженията на европейската нау¬ка и философия. Тъй, Априлов, или все едно - Габрово, ста¬на родоначалник на новобългарския рационализъм.

Светската, рационалистична наука на Европа, чието ог¬нище стана Априловото училище, доведе, с време, главно след освобождението на България, своя двойник - техни¬ката, машината, модерната индустрия. Съвсем не е случай¬но, че по двата бряга на митичния Етър, на Янтра, там в северните тилилейски усои на Балкана, задимиха първите големи фабрики в страната ни. Рационализация и индустри¬ализация излязоха главно от Габрово и вече редица години променят, революционизуват примитивистичния вътрешен свят на българина и патриархалния му стопански бит.

Габрово като че беше предопределено да изиграе такава важна роля за поевропейчване на България, в новата ни ис¬тория. Габровецът в хумора на българската народна характерология съответства удивително много на шотландеца в английските анекдоти. Просто и чисто можете да замените шотландеца - скъперник-спестител, финансист, практик, спекулант, реалист, остроумник и пр. - с габровец и „ви¬цът“ не губи нищо. Ненапразно Габрово е български „Манчестер“- име, което народната духовитост прекроява на „гаванчестер“. Народът ни осмисля метаморфозата на тоя наистина необикновен град! На когото трябват още подобия между Манчестер и „гаванчестер“ нека чуе: взаимнообучителната метода на Априловото училище се казва собст. Белланкастерска и е английска по произход. Ланкастер е град близо до Манчестер и недалеч от Шотландия. Шотландците са келти, а келтска народност се знае в давното балканско минало, ако не в габровско, то оттатък Балкана, в Казанлъш¬ко - благоуханната родина на Бай Ганя. Има характерни по¬добия между типа шотландец и народно-английския Джон Бул - от една страна габровец и Бай Ганю - от друга...

И тъй, Габрово, чрез голямото дело на Априлов се превърна на първа, здрава крепост на Европа в нова България.

Априлов и Габрово значат: ориентация към Запад, светски живот, рационализъм, машинизация.

Бих свършил с едно пожелание: дано през стотях годи¬ни, които идат, Априловото училище - българското учи¬лище - намери пътя към балкано-българския генетизъм, а динамичното Габрово създаде български стил в нашата ма¬шинизирана индустрия!

Публ. в Юбилеен лист „Василий Априлов. Габрово, 1835“, София, 1935.