Вестник „Македонска трибуна“, орган на МПО, е една огромна съкровищница, съхранила автентични свидетелства за живота, бита и революционните борби на българите от Македония. Във вестника може да срещнете материали за почти всички видни български поети, писатели, журналисти, военни, фолклорни дейци. С голяма стойност е критичната статия на автор, който се е подписал като „Ян“ „Нова книга с фалшификации в България“. Възможно е, макар че не е потвърдено, зад това име да се крие Иван Михайлов, който в кореспонденция е използвал и името „Янко“. Тя е по повод на излязлата през 1972 г. книга със спомени и документи на съпругата на Никола Вапцаров Бойка Вапцарова. 

Авторът на рецензията се спира не само на дейността на Никола Вапцаров като поет, но и на участието му в подривната дейност на БКП. С особен интерес за нас е информацията за изчезналото писмо на Иван Михайлов до Н. Вапцаров, което е трябвало да играе ролята на препоръка за неговата благонадеждност пред българските полицейски власти. В действителност Н. Вапцаров не успява да се възползва от писмото, макар че то е прибрано от полицията при обиска на жилището му, когато е арестуван и след това безследно изчезва.

За познанството на Иван Михайлов с Никола Вапцаров свидетелства и една снимка, публикувана преди време във в. „Литературен форум“ (бр. 8, 22-28 февруари 1995 г., с. 1), на която двамата са заснети по време на излет във Витоша.

Авторът на рецензията се спира и на някои известни и малко известни факти за Вапцаровата фамилия, като особен интерес предизвикват тези за участието на бащата на поета, войводата Йонко Вапцаров, в революционните борби и за разрива му както с Иван Михайлов, така и със семейството си. Припомня се и дейността на БКП и на Георги Димитров при създаването на „македонската нация“ и за отношението на новата власт след 9 септември 1944 г. към семейството на поета. Силно критични, макар и пресилени, са и местата в статията-рецензия когато се говори за интернационализма на поета и сравнението на неговото творчество с това на поетите родом от различните краища на българската земя, посветили възторжени слова за Македония.

Независимо от важността на изнесените факти в тази статия, тя до ден днешен остава почти неизвестна и неизползвана в литературата, въпреки че книгата на Бойка Вапцарова не остана незабелязана още тогава от родната критика, а за някои празноти и неточности в нея не веднъж е ставало дума.

Цочо В. Билярски

* * *

НОВА КНИГА С ФАЛШИФИКАЦИИ В БЪЛГАРИЯ

През настоящата 1972 година е отпечатана в София книгата „Спомени за Вапцаров“. Като авторка е посочена съпругата на Никола Вапцаров, Бойка, но вероятно е повечето страници да са написани от други. Почти всички те са изпълнени с бегло посочени срещи на Вапцаров с негови другари комунисти, заедно с които са вършили някакви потайни дела, насочени против българската власт преди и през Втората голяма война. На някои места разказът е изпъстрен с цитати от поезии. Описан е живота на Вапцаров като работник; в него няма нищо, което да го различава от живота на който и да е работник в света, независимо от опита да се драматизирват прекалено кратките дни, през които Никола е бил без работа. Казано е по нещо и за домашните отношения във фамилията Вапцарови, а повече за личните отношения между Никола и любимата му, станала по-сетне негова съпруга.

Чудно е защо авторката (или авторите) е скрила какво точно е свършил Вапцаров, за да бъде осъден на смърт по време на войната. Дадени са описания на съда; посочени са апелите за помилване, подадени от близки на осъдения; изброени са редица други подробности, каквито в хиляден размер и много по-зловещи се срещат при комунистическите режими във връзка с осъждания (а да не говорим за масовите избивания без съд и присъда) – по-точно какво е вършил Никола Вапцаров, за да получи смъртно наказание – избегнато е да се каже.

Чудновато е също очевидното престараване да се критикува македонското освободително движение заради това, че на няколко пъти в Горна Джумая (сега прекръстена с име Благоевград) хора от това движение са напомнили на Вапцарова и любимата му да не продължават с месеци или с години да си правят срещи близо до града, където много хора забелязват тия работи. Горна Джумая по това време беше с преобладаващ патриархален обществен морал. Не бяха минали нито двадесет години от турския режим, когато никаква мома не можеше да мине самичка през чаршията; и когато отиваше на гости при роднини, водена биваше от стара жена, която носеше под мишницата си и дрехите й за спане. Така, че възмущение се явяваше в средата на родителите, когато забелязваха любовните срещи около лозята, в градския парк или в дръмките около града. А широкото общество в града взимаше на присмех такива срещи, даже преувеличавайки същината им. Самата авторка изнася, че и нейните родители били напълно против срещите й с Вапцаров; и значи били са доволни от напомнянията на организационните хора, че или трябва да се ожени или да престане да дразни схващанията на хората относно публичното благоприличие.

Във връзка с тия напомняния авторката, Бог знае по чие внушение е взела да напада Иван Михайлов! Като-че ли той е отишъл да следи по баирите около Горна Джумая какво правят Вапцаров и Бойка …

Един ден те чули изстрел на пътя между с. Бараково и Горна Джумая, когато пътували нощно време. Но нищо лошо не се е случило на Вапцарова, нито пък изстрелите се повторили. Ако се е целяло да бъде убиван Никола – на този път, и особено през нощта, само с една тояга е могъл да бъде убит. Може да се предполага, че или някой пиян нейде наблизо е стрелял; или самият Вапцаров е дал изстрела. Кой може да е имал намерение да убива младия Вапцаров? В средите на ВМРО това е изключено по най-абсолютен начин. Никаква вина не е имал той спрямо тая организация.

Но Никола подозирал ВМРО и побързал да пише до Иван Михайлов подозрението си. Михайлов (който е познавал Никола още от младежките му години) му е отговорил, за да избие от главата му всяко съмнение, като изказал и предположението (според както пише Бойка), че може някой от момчетиите на с. Рила, Бараково или Горна Джумая и от някаква ревност да е искал да подплаши Никола. Бойка споменава за писмото на Михайлова два пъти в книгата си, но не дава съдържанието му. То е било от 13 август 1933 г. При извършен обиск от страна на българската полиция в дома на Вапцарова, на 4 март 1942 г., намерено било и това писмо, отбелязано и в съставения полицейски протокол.

Защо Н. Вапцаров е пазил това писмо цели девет години, а би го пазил вероятно и по-дълго? Да го е държал като спомен от един човек, когато по думите на Бойка, той е мразил, излиза невероятно. Или го е носил със себе си, а може би най-вече пазил у дома си, за да може при даден обиск, или друг опасен случай, чрез това писмо да мине като благонадежден от българско национално гледище?

Най-странното в тая книга е, че авторката признава (на стр. 172) следното:

„…Една седмица подред Вапцаров трябваше да отива през деня до Горна Джумая във връзка с делото, заведено от баща му срещу неговите похитители. След решението на съда Колйо се прибра доста мрачен; текйо (баща) му бе получил сърдечна криза, огорчен дълбоко от едно близко лице, свидетелствувало срещу него. Наложило се текйо да замине веднага в София на лечение. Това е през 1935 г.

Признава авторката, че близко лице на Йонката (бащата на Никола) е дало показания против бащата, но напълно скрива кое е това лице и какви думи е казало пред съда. Ето истината.

Лицето е самата дъщеря на Йонката, тоест сестрата на Никола Вапцаров, Райна. Но против бащата е говорила не еднаж и съпругата му Елена. Дъщерята е заявила пред съда, че в къщата на самия Вапцаров (Йонката) са устройвани конспиративни срещи против ВМРО; че там е донасяно оръжие от неизвестни посоки. Изразила е безкрайно възмущение срещу баща си заради редица негови некавалерски и непочтени прояви. Слушателите са останали със силно впечатление от думите й, че тя е готова даже да стреля срещу подобен баща. Дала да се разбере, че не само против македонското движение е бил готов да прави конспирации баща й, но и срещу други български среди. Един от съдиите деликатно, но настойчиво се е опитвал да я отклони от нападките против баща й, но не е успял. Или е бил човек с меко сърце, или пък е бил звенар, което значи противник на македонското движение и приятел на Белград.

Дъщерята и майката са викани като свидетелки против Йонката (бащата). От срам той най-сетне не се яви в родния си град Банско, а остана в София. Срам преди всичко поради това, което близките му казаха пред съда и се разнесе по цяло Разложко.

Никола и Бойка са били убедени комунисти, както тя пише. Но независимо от това, тя е чакала някаква милост за осъдения си съпруг, надявайки се на подкрепа от страна на монархисти като художника Кочо Щъркелов.

Бойка е премълчала в книгата си, обаче, и друг позорен момент за Йонката Вапцаров. Той наистина бе задържан от хора на македонската организация поради това, че бе хвърлил (само от лична завист) – чрез подставено лице – бомба в спалната стая на семейство Г. Цаков. За щастие – ако случаят позволява така да се изразим – само едното око на Цаков биде извадено от бомбата, а всички други в стаята останаха незасегнати. Този, който хвърли бомбата, е бил открит и наказан, а Йонката задържан докато се разкрият всичките му потайни нишки и планчета. Един изменник, обаче, го освободи преждевременно и стана сетне шпионин на звенарската власт в България.

Освободен вече, Йонката издаде пред властта на звенарите всичките селяни, които са го укривали по заповед на организацията, и то при много задоволителни удобства. Мнозина селяни бидоха осъдени на дългогодишен затвор. Съпругата на Йонката и дъщеря му са били възмутени за това му предателство спрямо невинните селяни. Съпругата му Елена е пожелал да се яви сама свидетелка и при друг процес против македонските дейци в Разлога. Тя е плакала като ги е видяла там. А към мъжа си се е обърнала с такива думи:

„Кйорав да ходиш! Как кайдиса да вземеш на душата си тия деца? Ти малко ли хора ми водеше в къщи? Хранила съм ги и укривала…“

Госпожа Вапцарова Елена е казала самата истина. В дома на Вапцаров не само лица са се укривали, но и решения за убийства са вземани. На малко ли хора Йонката се хвалеше, че той наредил убийството на известния в Разложко Молеров? Вината на тоя човек Йонката не успяваше да обоснове.

Озлоблението на Йонката се появи само когато биде отнета от организацията възможността да върши своеволия в Разложко и –ходейки по пантофи из центъра на градчето – да посочва и чрез позата си, че е нещо като старовремски арнаутски племенен бей, ВМРО не можеше да търпи такива порядки и прояви. Тя бе записала и разни други грехчета на Йонката, който беше не двуличен, а троеличен човек. Когато загина Тод. Александров той дори не желаеше да се поздрави с близките на Тодора. Но щом падна убит Алеко Василев и подполковник Атанасов – веднага се зае да подмамва забягналите в Пирина Г. Ковачев, Г. Пенков и още двама-трима ортаци на Алеко в изневярата към ВМРО. И допринесе доста за ликвидирането им като виновници около убийството на Т. Александров.

При тези факти съвършено греховно е била използувана хартията за печатане на книгата, за чиято авторка е посочена Бойка Вапцарова. Но виждаме, че на едно място тя казва и лично свое мнение за македонското движение, а именно – че „македонствующите не и били симпатични“. Но тя съвършено нищо не познава нито за македонското дело, нито за „македонствующите“. Знае само това, че в Горна Джумая са и напомнили да не отива толкова често да се занася из лозята и дръмките около града. Че еднаж тя и Никола били намерени в някаква усамотена колиба и там един македонски деец насмалко не ударил шамар на Никола – нищо странно. Бог знае какви остри думи е изговорил Никола. И все пак не е бил ударен. Но какво са търсили те двамата и в колибите и по баирите? Лица от организацията често са наблюдавали какви хора се движат в околностите на града, от който югославската граница не е много отдалечена. Що се отнася до македонското освободително дело – познанията на Бойка и сега са сигурно със светлинни години отдалечени от него.

Смешна измислица е, че през 1928 година било извършено някакво покушение върху Вапцаров. Такова нещо не е ставало нито срещу него, нито срещу баща му, който напълно спокойно можеше пак да се разхожда по чехли из градчето и да се разговаря приятно из кръчмите със своите стари другари.

Нелепа, крайно глупава измислица е, че семейството на Вапцарови било тормозено от ВМРО. Това семейство само си се тормозеше във връзка с бащата и със споменатите истории.

Дойде комунистическата власт и започна да се прави всевъзможни комплименти на семейството. Баба Лена я водиха даже из чужди страни, за да правят чрез нея реклама на Никола Вапцаров. Но не й дадоха свободно да каже открито, че е българка, когато Георги Димитров нареди щото нашият народ в Пиринския край да бъде обявен като друга нация, „македонска“. Това право, тоест тая заповед й дадоха само когато Тито се скара със Сталин, и то много по-късно подир скарването им.

А реагирала ли е нейде открито (щом като могла да пише и книги) самата Бойка, задето нашата българска народност в Македония се отрича даже от собствената й партия, независимо от закъснялото покаяние на тая партия? Това са важните въпроси за всеки българин, в това число и за Бойка и за сътрудниците й в книгата; а не срещите на Бойка с Никола из лозята.

Книгата представя Никола твърде слабо запознат с македонското движение. Както пише съпругата му – той еднакво е съжалявал за Алеко Василев и за Тодор Александров. Никога не се заинтересувал да прочете и да поразпита „какъв разбойник и простак“ е Алеко Василев и какво беше за Македония и нейната кауза Т. Александров.

Изцяло фалшиво е писаното в книгата, че някакви комунисти в Пиринска Македония били излъгани от ВМРО. Точно обратна е истината. Тия неколцина комунисти погазиха клетвата си, послужиха си с оръжието (което ВМРО им бе дала като на верни уж членове) и тръгнаха да дигат революция в България през септември 1923 година. Това всеки го знае в Пиринския край, а само Бойка не го е научила; или по-точно: комунистите се стараят и по това да лъжат обществото.

Ще прибавим, че колкото и реклами да правят комунистите на Никола Вапцаров, на лице е големият негов минус, че е изоставил на съвсем заден план Македония и нейната освободителна борба. За него по-мили са негрите около Екватора, хотентотите, всевъзможни други народи по земята, но не Македония и нашия народ. Не важат няколкото куплетчета стихове, които е написал за родината си. За нея Ботев, макар да е роден в стара България, написа петдесет пъти повече. Любомир Весов, Илия Кушев, Христо Силянов, или Тодор Траянов, Иван Вазов, Яворов и други, стоят – кой чрез жертвата си за българщината, кой чрез перото си или заедно с двете заслуги – много по-високо от Вапцарова, занесения интернационалист, а и много късоглед, за да може да види поне престъпленията на баща си, които майка му и сестра му виждаха.

Ян.

Публ. във в. „Македонска трибуна“, Индианаполис, Индиана, 1972 г.