1928 година е една от най-важните години в развитието на македонското движение. Тя е и годината, в която разединението в средите на македонските дейци има и своите външни белези. През тази година, на 7 юли, е убит членът на Централния комитет на Вътрешната македонска революционна организация генерал Александър Протогеров по нареждане на другия член на ЦК Иван Михайлов като виновник на убийството на Тодор Александров. Веднага след убийството ВМРО провежда своя Седми редовен конгрес. Този конгрес узаконява станалото разцепление на организацията на михайловисти и протогеровисти, което ще бъде последвано от кървава саморазправа.

1934 година е една от най-важните години в историята на народа ни. С преврат идва на власт правителството на Кимон Георгиев, което не само че отменя Търновската конституция, разтуря Народното събрание и забранява политическите партии, но и забранява ВМРО и македонските легални организации, но и започва разправа с техните членове. Установена е и жестока цензура и са спрени изданията  както на ВМРО, така и на другите български патриотични революционни и легални организации. Правителството на Военния съюз и ПК Звено официално демонстрират своите симпатии към Кралство Югославия, където нашите сънародници от Македония и Западните покрайнини са подложени на гонения и жестока денационализация.

В навечерието на втората национална катастрофа видният български журналист и вестникар Петър Н. Даскалов пише една от най-разгромяващите си статии за русофилството в България и за вредите, които то нанася на страната и народа ни. Но освен като журналист П. Н. Даскалов се изявява и политическото поприще. По политическите си убеждения П. Н. Даскалов принадлежи към Либералната партия (стамболовисти) и се придържа строго към принципите на парламентарната демокрация. Тези принципи той застъпва в статията си „Неотговорно правителство“ през септември 1918 г., един изключително труден за страната момент.

След Освобождението от 1878г. в продължение на няколко десетилетия известни чешки историци, индустриалци, художници, архитекти, музиканти и въобще учени и специалисти в различни области на човешкото познание идват в България и съвсем безкористно започват да помагат за възстановяването на държавата.

Няма област от обществения живот на България след 1878г., в която да не са записани имена на чехи. Тези чехи са били ценени много като специалисти в своите области от българските правителства и са назначавани на важни държавни длъжности съобразно своята професия и опит, дори във войската на Княжество България. Малко известен факт е, че част от чешките музиканти стават капелмайстори във войската и дори създават своя школа.