И днес около Вардара има държавници и политици, които все още гледат с надежда и носталгия към Белград, към внуците на дейците от сръбската въоръжена пропаганда, срещу която Даме Груев посвети втората половина от живота си, успоредно с борбата срещу азиатския поробител. Сръбското самохвалство след убийството на Даме Груев достига до там, че започват да се разпространяват слухове, че за този удар, който е нанесен на българското революционно дело в Македония, Сърбия има своя голям принос. Знам, че около Вардара малко се чете, но ако достигне до някой от тези държавници и политици тази книга искам да им припомня думите, които изрича сръбския вестник “Мали журнал” в момент на всенародна печал във всички български краища, до които достига тъжната вест за гибелта на Даме – “Съжаляваме само, че той не е загинал от наша ръка”.
Проф. д-р Иван Кочев е роден през 1935 г. в гр. Поморие. Баща му, народен учител от Струга, произхожда от известните възрожденски фамилии на Хаджови и Миладинови. Ив. Кочев завършва българска филология в СУ „Св. Климент Охридски” (1957) и аспирантура в Института за български език при БАН. Там защитава докторска дисертация на тема „Фонологичната система на сливенския о-говор”, а след това се хабилитира с основен труд „Диалектни категории и типове при словообразуването на съществителното име”. От 1975 до 1988 г. е научен ръководител на Секцията за българска диалектология и лингвистична география; от 1978 до 1988 г. е зам.-директор на Института за български език. По линия на интеграцията 10 години чете лекции в СУ, където създава цяла студентска школа от млади специалисти, някои от които стават негови докторанти (20), а по-късно и колеги.
Букурещкият мирен договор от 1913 г. донесе на българите от Южна Добруджа, Вардарска и Егейска Македония най-жестокото и най-варварското робство през цялата ни история. Най-варварското робство, защото „православните” сърби, гърци и румънци още преди подписването на договора подложиха на най-жесток геноцид българите в окупираните територии. Геноцид, пред който петвековното турско робство изглеждаше като детска забавачница, защото нашите съседи, „православни християни”, веднага затвориха всички български училища, читалища, митрополии, църкви и манастири. Говоренето на български език стана углавно престъпление и българчетата в училищата започнаха да учат сръбски, гръцки и румънски езици с нови „учителски” похвати и методи – главно бой без мярка, с юмруци, ритници, тояги и всякакви други подръчни средства, попаднали в ръцете на озверелите чужди учители - асимилатори.
Тази изключително жестока истина измъченият български народ изстрада в цялата й тежест през 1919 г. в парижкото предградие Ньой. Нашите озверени съседи Гърция, Сърбия и Румъния даже се опитаха най-арогантно да изтрият България от европейската карта. При това, служейки си най-нагло и безцеремонно с абсолютни лъжи и фалшификации. И тази тяхна неистова омраза срещу България бе подкрепена изцяло от френския премиер Клемансо и от неговите колеги, премиерите на Англия и Италия Лойд Джордж и Томазо Титони, които изобщо не искаха да чуят справедливите искания на българската делегация, аргументирани с исторически факти и закономерности. Както не искаха да чуят жалбите и многобройните протести на поробените българи. Както не искаха да чуят аргументите и предложенията на американската делегация за граници и територии, определени на етнически принцип.
След пробива на Добро поле сърбите най-много се зарадваха, когато падна убит Тодор Александров - за сметка на българите. Но на 19 май 1934 те се зарадваха повече отколкото при смъртта на Тодора. Защо? Очевидно е, че на 19 май те са спечелили нещо важно за себе си. А от това следва, че на 19 май българите са изгубили нещо твърде ценно и важно.
И днес около Вардара има държавници и политици, които все още гледат с надежда и носталгия към Белград, към внуците на дейците от сръбската въоръжена пропаганда, срещу която Даме Груев посвети втората половина от живота си, успоредно с борбата срещу азиатския поробител. Сръбското самохвалство след убийството на Даме Груев достига до там, че започват да се разпространяват слухове, че за този удар, който е нанесен на българското революционно дело в Македония, Сърбия има своя голям принос. Знам, че около Вардара малко се чете, но ако достигне до някой от тези държавници и политици тази книга искам да им припомня думите, които изрича сръбския вестник “Мали журнал” в момент на всенародна печал във всички български краища, до които достига тъжната вест за гибелта на Даме – “Съжаляваме само, че той не е загинал от наша ръка”.
Проф. д-р Иван Кочев е роден през 1935 г. в гр. Поморие. Баща му, народен учител от Струга, произхожда от известните възрожденски фамилии на Хаджови и Миладинови. Ив. Кочев завършва българска филология в СУ „Св. Климент Охридски” (1957) и аспирантура в Института за български език при БАН. Там защитава докторска дисертация на тема „Фонологичната система на сливенския о-говор”, а след това се хабилитира с основен труд „Диалектни категории и типове при словообразуването на съществителното име”. От 1975 до 1988 г. е научен ръководител на Секцията за българска диалектология и лингвистична география; от 1978 до 1988 г. е зам.-директор на Института за български език. По линия на интеграцията 10 години чете лекции в СУ, където създава цяла студентска школа от млади специалисти, някои от които стават негови докторанти (20), а по-късно и колеги.
Букурещкият мирен договор от 1913 г. донесе на българите от Южна Добруджа, Вардарска и Егейска Македония най-жестокото и най-варварското робство през цялата ни история. Най-варварското робство, защото „православните” сърби, гърци и румънци още преди подписването на договора подложиха на най-жесток геноцид българите в окупираните територии. Геноцид, пред който петвековното турско робство изглеждаше като детска забавачница, защото нашите съседи, „православни християни”, веднага затвориха всички български училища, читалища, митрополии, църкви и манастири. Говоренето на български език стана углавно престъпление и българчетата в училищата започнаха да учат сръбски, гръцки и румънски езици с нови „учителски” похвати и методи – главно бой без мярка, с юмруци, ритници, тояги и всякакви други подръчни средства, попаднали в ръцете на озверелите чужди учители - асимилатори.
Тази изключително жестока истина измъченият български народ изстрада в цялата й тежест през 1919 г. в парижкото предградие Ньой. Нашите озверени съседи Гърция, Сърбия и Румъния даже се опитаха най-арогантно да изтрият България от европейската карта. При това, служейки си най-нагло и безцеремонно с абсолютни лъжи и фалшификации. И тази тяхна неистова омраза срещу България бе подкрепена изцяло от френския премиер Клемансо и от неговите колеги, премиерите на Англия и Италия Лойд Джордж и Томазо Титони, които изобщо не искаха да чуят справедливите искания на българската делегация, аргументирани с исторически факти и закономерности. Както не искаха да чуят жалбите и многобройните протести на поробените българи. Както не искаха да чуят аргументите и предложенията на американската делегация за граници и територии, определени на етнически принцип.
След пробива на Добро поле сърбите най-много се зарадваха, когато падна убит Тодор Александров - за сметка на българите. Но на 19 май 1934 те се зарадваха повече отколкото при смъртта на Тодора. Защо? Очевидно е, че на 19 май те са спечелили нещо важно за себе си. А от това следва, че на 19 май българите са изгубили нещо твърде ценно и важно.