ХРИСТО БАТАНДЖИЕВ - ЕДИН ОТ ПЪРВИТЕ СЪЗДАТЕЛИ НА ВМОРО - ЖЕРТВА НА ГРЪЦКИЯ ВАНДАЛИЗЪМ
Един от най-малко известните създатели и ръководители на Вътрешната македоно-одринска революционна организация е Христо Батанджиев. Сведенията за неговия живот и дейност са изключително оскъдни. Въз основата на запазените спомени и изследвания в редовете по-долу ще припомня най-важните моменти от неговия живот.
Христо Иванов Батанджиев е роден в гр. Гумендже, Ениджевардарско.
Гумендже е нахийски център в Енидже-Вардарска кааза. Ако човек разгърне статистиката на най-добрия познавач на Македония Васил Кънчов ще прочете, че в Гумендже в последното десетилетие на ХІХ век са живеели 3150 българи християни. (Вж. В. Кънчов, Македония. Етнография и статистика. София, 1900.)

гр. Гумендже
Христо Шалдев, който също е родом от Гумендже, разказва следното за родното си място в неиздадените си спомени: „Китното градче Гумендже е разположено в една красива и плодородна котловина при източните поли на Паяк планина и заобиколено от вси страни с лозя и черничеви бахчи, по които се извишават средиземноморски и други овощни дървета: смокини, калники (нарове), сирки, праскови, кайсии, круши, ябълки, орехи и др. Жителите на градчето по народност са българи и се занимават изключително с лозарство и бубарство, като житни зърна за хляб, зеленчуци и дърва за греене се снабдяваха от полските и планинските села. По стръмния бряг към голямата река Бохемица са разположени 18 воденици, една от които през 90-те години на миналия век бе преправена в модерна мелница, движеща се с водна енергия, както другите. До 60-те години на миналия век в градчето имаше копринена фабрика, притежание на солунски евреи търговци, която гражданите откупиха и приспособиха за българско училище, та заедно с помещението на Зографския метох градчето се сдоби с две български училища. По-късно през 80-те години гражданите, след построяването на новата черква в центъра на града, построиха грамадно двуетажно училищно помещение, което да служи за училище на децата българчета и гъркоманчета, но понеже позволителното за постройката му бе на името на воденския гръцки митрополит, помещението остана само за гръцко училище. 
Учители от гимназията в гр. Гумендже
През всичкото време на турското владичество населението на градчето и на други още три села - Крива, Божовица и Църна река се ползваше с привилегии: пълно общинско самоуправление, като на турци е било забранено да се заселват в тия „четири вакъфски селища”. Те са били задължени да приготовляват шаеци за войската на беглербея на Вардарията, който е бил задължен от султана да има на разположение 1500 добре въоръжени конници. В градчето имаше две черкви - стара, в която се черкуваха българите, и нова, в която се черкуваха гъркоманите, както и още три метоси - Зографски, Иверски и Божигробски, разполагащи с помещения и манастирски имоти. През средата на миналия век населението на градчето първо в Ениджевардарската околия се осъзна и пое борба против гръцкия владика... Населението на градчето бе набожно и ученолюбиво...”
По-нататък Шалдев изказва очарованието си от родното Гумендже: „Красивите и разнообразни пейзажи на цялата околност внедриха в детската ми душа чувство към хубавото и прекрасно и любов към Родината ми, а самоуправлението на общежитието и общоселските събрания за избиране на кметове и съветници, както и публичните наддавания за наемане църковните имоти: къщи, ханища, черничевия лист, лозята и колективните усилия на гражданите за чистене и поправяне на разрушените мостове и главния градски водопровод - затвърдиха в съзнанието ми демократични начинания и идеи, които доминираха през целия ми живот.”
Именно в такава атмосфера и тържество на българския дух се ражда и учи Христо Батанджиев. Баща му Иван Батанджиев е бил свещеник в Гумендже и член на Българската градска община.
Солунската гимназия
В продължение на 23 години - от 1888 до 1911 г., Хр. Батанджиев учителства в солунските български училища. Първото му назначение е за учител в началното българско училище в Солун, а след това учителства в Солунската българска гимназия „Св. св. Кирил и Методий” до 1911 г.
По думите на д-р Христо Татарчев, тежкият политически, икономически и духовен гнет над българите в Европейска Турция довежда до поставяне на основите на „организирано, планомерно, целенасочено движение в името на една предварително определена политическа програма”. По-нататък д-р Татарчев отбелязва, че Вътрешната македоно-одринска революционна организация се създава „като неизбежна необходимост, за да се турне край на хаоса в Македония, хаос, създаден от турския безправен и икономически съсипателен режим, както и от закриляните от властта гръцко-сръбски пропаганди, рушещи единството и морала на нацията ни”.
Христо Татарчев 
Даме Груев
Гоце Делчев
През август 1893 г., когато д-р Хр. Татарчев се запознава за пръв път с Дамян Груев, двамата разговарят за „дейността, която им предстои като българи, за да се подобри политическото състояние на народа ни”. Двамата решават Д. Груев да се срещне и с други българи в Солун, за да бъдат привлечени и те. След подготвителната работа и агитацията, която извършили двамата, на 23 октомври 1893 г. в квартирата на книжаря Иван Хаджиниколов се събрали д-р Христо Татарчев, Дамян Груев, Иван Хаджиниколов, Петър Попарсов, Андон Димитров и Христо Батанджиев. (По друга информация тази първа среща на шестимата се състояла в квартирата на Батанджиев.) Младите българи на тая среща основали ВМОРО, която по думите на д-р Татарчев била наречена Македонска революционна организация, а според П. Попарсов, Комитет за придобиване политическите права на Македония, дадени й от Берлинския договор. След като шестимата разговаряли върху бъдещата си политическа работа и се конституирали „като дружество, без писмен протокол и без да се избират ръководители”, разбрали се да агитират сред съмишленици и да се срещнат отново. Скоро след това се състояли още две срещи. На тях се обсъждало какво трябва да се предприеме, за да се подобри положението на българите в Турция, а така също дълго се разисквало върху целта на организацията. Д-р Татарчев казва, че не могли да възприемат гледището - „прямо присъединение на Македония с България, защото виждахме, че туй ще срещне големи мъчнотии поради противодействието на Великите сили и аспирациите на съседните малки държави и Турция”. Накрая учредителите възприели принципа за „автономия на Македония с предимство на българския елемент”, а на П. Попарсов било възложено да състави устав на организацията.
Учредителите избрали д-р Татарчев за пръв председател на новата организация, а Д. Груев и Ив. Хаджиниколов били избрани за нейни секретари, като Даме същевременно бил определен и за касиер на организацията. Останалите - Хр. Батанджиев, П. Попарсов и А. Димитров, останали само за членове на сформирания Централен комитет.
Основната задача, която стояла пред Революционната организация, била борбата срещу чуждия поробител за извоюване на политическите права за Македония, гарантирани от Берлинския договор. Прокламираната борба за извоюване на автономия на Македония и Одринско всъщност представлява тактическо прикритие за ВМОРО, докато крайната цел, която стояла пред нея, била освобождението на поробените български земи и обединението на разпокъсаните части на Отечеството. ВМОРО била създадена, както подчертават нейните създатели и първи ръководители, и за да се даде организиран отпор срещу активирането на чуждите пропаганди и особено срещу сръбската и гръцката.
Батанджиев участва и в работата на Солунския конгрес през 1896 г. и отново е избран за член на ЦК. На Първия Солунски учредителен конгрес на организацията, свикан през пролетната ваканция на 1896 г., се срещнали за пръв път почти всички видни дейци, между които, освен учредителите, били и Пере Тошев, Гоце Делчев, Гьорче Петров, Христо Матов, Кирил Пърличев и Христо Попкоцев. Взетите на конгреса решения и изработените след него нов устав и правилник окончателно установили устройството на организацията и оформили ВМОРО като революционна организация. Организацията била наречена Български македоно-одрински революционни комитети (БМОРК). В изработения устав на БМОРК се казва, че целта им е „придобиване пълна политическа автономия на Македония и Одринско”, като за постигането на тая цел комитетите „са длъжни да събуждат съзнание за самозащита у българското население” в Македония и Одринско. А в чл. 3 на устава се сочи, че „член на БМОРК може да бъде всеки българин без разлика на пол”. На този конгрес Солунският комитет формално бил признат за централен и Одринско било включено в организационната територия, която била разделена по установена централистична структура (ЦК, окръжни комитети, околийски комитети, селски комитети). Тук се разисквало и върху създаването на Задгранично представителство на ВМОРО в София за връзка с наскоро създадения Върховен македонски комитет и външния свят. 
Христо Батанджиев
Хр. Батанджиев, освен като учител в Солунската гимназия, изпълнявал и секретарска длъжност в Солунската българска община и в Солунската българска митрополия.
Пред Младотурската революция (1908 г.) македонските и тракийските българи създали две свои легални партии - Съюза на българските конституционни клубове и Народната федеративна партия (Българска секция). В тях учредители и участници били предимно дейците на ВМОРО от двете нейни фракции. Батанджиев бил сред учредителите на Съюза на българските конституционни клубове в Солун. Той участвал в конгресите на съюза през 1908 и 1909 г. Като секретар на общината и митрополията той се оказал особено ценен за дейността на съюза. За него д-р Татарчев пише: „Христо Батанджиев бе тих; хитър и практичен ум. Той можеше умело да използва средата за каузата ни като секретар на Солунската църковна община.” 
Архимандрит Евлогий
Батанджиев учителствал в гимназията до 1911 г., а след това заемал само секретарската длъжност в общината и митрополията. На тази длъжност го заварила и започналата на 16 юни 1913 г. Междусъюзническа война. След разгрома на малобройния български гарнизон в Солун, командван от майор Велизар Лазаров, и след окончателното му завладяване от гърците е арестуван и заедно с над 1000 българи от града са изпратени на заточение на островите Трикери и Итака в Егейско море. Хр. Батанджиев заедно с българския архимандрит Евлогий е трябвало да бъдат стоварени на остров Трикери, където намират смъртта си много българи (войници и цивилно население). Заедно с него на кораба е имало още около 75 души българи от Гумендже. За арестите на солунските българи и започналите убийства и погроми в българските квартали, черква, банки, хотели, ханове, ресторанти, училища и читалища разказва в спомените си и съгражданинът на Батанджиев Хр. Шалдев. Той също е грабнат от дома си и натоварен в същия кораб, където се намирал и Батанджиев. Шалдев бил затворен в друго помещение, а не където е бил Батанджиев, но вестта за погубването му скоро стигнала и до тяхната килия. Шалдев разказва в спомените си: „На утрото след първонощното пътуване, качилите се на палубата другари ни донесоха новината, че архимандрит Евлогий бил хвърлен в морето, а според думите на матросите сам се хвърлил във водата като самопобъркал се. После донесоха новината, че същото е станало с Хр. Батанджиев и касиера на банката.”
Христо Батанджиев
Архимандрит Евлогий
Това станало на 19 юни 1913 г., преди още да достигнат крайната точка на своето пътуване - остров Трикери. Батанджиев и архимандрит Евлогий са изхвърлени в морето от гръцките войници, които започнали да стрелят по тях, докато ги убият и потънат. Така завършил живота на този бележит българин, пред когото ние, днешните българи, трябва да сведем глави и да не забравяме подвига на първите създатели на българската Вътрешна македоно-одринска революционна организация.
Като приложение ще имате възможност да прочетете разказа на Евтим Спространов за последните часове от живота на революционера Христо Батанджиев.
Цочо В. Билярски
ПРИЛОЖЕНИЕ
Ефтим Спространов
АРХИМАНДРИТ ЕВЛОГИЙ
По случай четиригодишнината от трагичната смърт на архимандрит Евлогий на 8 того в неделя, по почин на живущите в София солунски граждани, се извърши панихида в столичната съборна черква ,,Св. Неделя”.
Кой е архимандрит Евлогий, в какво се състоят заслугите му, каква е неговата блажена кончина?
Архимандрит Евлогий през бележитите исторически години, 1912 и 1913 год., управляваше Солунската епархия и се намираше начело на българското църковно-училищно дело в Солун и Солунско.
Млад, енергичен, надарен с външна хубост и с редки умствени способности, архимандрит Евлогий бе повикан да работи в една област, гдето се изискваше такт, умение и прозорливост. Турция се намираше в периода на преобразованието си, а националните борби бяха до висша степен изострени. Солун бе средището, отдето се даваше тон и насока било на държавните младотурски работи и предначинания, било на народните стремежи и копнения в Македония и Одринско. Тъкмо тогава, в най-големия разгар на междуособните борби за надмощие, за църковно-училищни и политически права, архимандрит Евлогий пое управлението на Солунската митрополия, която беше и главната връзка между Цариград, надлежно Екзархията, и останалите български епархии в Македония.
Архимандрит Евлогий свърши висшето си богословско образование в Черновиц, Австрия, през 1909 год. и веднага бе назначен за учител в Цариградската българска духовна семинария, а през 1910 год., след едногодишно учителство, бе изпратен за управляющ на епархията в Солун, като бе произведен в чин архимандрит.
В новата си длъжност архимандрит Евлогий прояви ум, такт и широки административни способности. Той се прояви като истински демократ и пастир, той имаше модерни схващания за църквата и управлението й. Той беше за преобразования в църковното дело.
Архимандрит Евлогий беше родом от Битоля и произхождаше от скромна фамилия, която носи прякор Светиовци. Самият този прякор показва какви са били родителите и роднините му. Набожни хора, дълбоко верующи, благодетелни, кротки, служили са винаги в черква. И поради светия им живот хората ги нарекли Светиовци. Това е факт, който не подлежи на спор.
Достоен потомък на Светиовци бе и архим[андрит] Евлогий. Кротък и любезен с всички, той не мислеше зло никому, готов беше да служи всекиму, особено на народа си. Със своя благ характер, със своята искреност той привързваше към себе си всички, вдъхваше им добри мисли, насърчаваше в народополезна и патриотична работа.
Настъпи освободителната Балканска война. Архимандрит Евлогий бе на поста си. Той се радваше, че се туря край на тежкото робство. В Солун всички, особено хората на революционната организация, се туриха в услуга на съюзниците гърци. Предполагайки, че се действува искрено, те съдействуваха на гръцките войски да сломят по-скоро съпротивлението на неприятеля. Въодушевлението беше тъй голямо, че никой не можеше да се съмнява, че се крие коварство у гърците. Когато погромът дойде и жестокостта на гърците се прояви с небивала сила против нас, тогава всички разбраха защо гърците изоставиха Янина, а тичаха като бесни към Солун.
Няма да говорим за положението на Солун от окупацията до Междусъюзнишката война. Архимандрит Евлогий беше начело на всяко добро предчинание. Той посрещна Н. В. Царя и му държа възторжена приветствена реч като на Цар Освободител. Всичко това обаче не се изпускаше от будното око на коварните гърци. Те следваха всички и държаха сметка за делата на всекиго.
Отношенията между нас и съюзниците почнаха да се помрачават. Стремежите на гърци и сърби почнаха да проличават. Те почнаха открито да действуват против нас и се разбра, че ще искат да ни ограбят. Тяхното мирно нахлуване в места, гдето ние бяхме завзели с кръв и огън, трябваше да се спре. Оттук произлязоха и първите стълкновения между нас и тях. Най-сетне трябваше да се готвим за открита кървава борба, пък каквото Бог даде!
Солун трябваше да се напусне от ония, които нямаше нужда да стоят там. Мнозина българи напуснаха. Напуснаха търговци, учители, чиновници. Подканиха да напусне и отец Евлогий. Той обаче с усмивка на уста отказа. Той съзнаваше своя дълг като пастир към пасомите си. Той реши да сподели участта на българския народ, като оставаше в Солун.
Щом се почна войната между съюзниците, коварните гърци устроиха хайка против българите в града на св. Кирила и Методия. Затваряха и убиваха всекиго.
Не е мястото тук да се говори за геройската смърт на нашия гарнизон, който остана в Солун.
Същата участ постигна и архимандрита Евлогия, както и секретаря му добрия и кротък, любим тъй също от всички Хр. Батанджиев. Затворени и двамата и качени на два различни параходи с мнозина други българи, за да бъдат откарани и заточени.
Архимандрит Евлогий е бил отбелязан пръв да погине мъченически. Щом параходът отминава Карабурун и влиза в открито море, отец Евлогий биде изкаран от дъното на парахода и бит с псувни и подигравки по най-жесток начин. Побоя му нанесъл коварният грък от Солун Шерефа, по занятие търговец. Всеки удар се е придружавал с ироничното и злобно питане:
- Солун вас (ваш), а?
И ударите се сипвали без милост.
Омаломощен и смазан, с обикновената си блага усмивка на уста, доблестният Евлогий понасял търпеливо и злобните подигравки и зверските удари.
Най-сетне, смазан от бой и повален на земи, коварните мъчители го дигат и хвърлят в морето. За да излеят докрай безграничната си злоба към всичко българско в лицето на духовния представител на българите в Солун, те и стрелят върху него.
Тъй мъченически погина архимандрит Евлогий за правото и свято дело на българския народ. Архимандрит Евлогий с пълно съзнание за последствията, които можеха да се породят, остана на поста си. Той като истински пастир положи душата си за своите пасоми.
Същата участ постигна и секретаря на митрополията Хр. Батанджиев, родом от гр. Гуменже.
Няма що да се говори за починалите мъченически в остров Трикери - гробница на български герои от подли и коварни съюзници, които никога не са мислили добро за българина.
О, Трикери, няма да бъдеш забравен от нас! Настъпва вече време да се плати за всички невинно погинали, които почиват в недрата ти!
С името на покойния архимандрит Евлогий трябва да се почете и паметта на всички погинали през ония паметни дни в Солун, в море и на заточение.
На панихидата все участие лично Н[егово] Високопреосвещенство св. Софийският митрополит Партений с помощника си епископ Илариона и протосингела си архимандрит Стефана и цялото Софийско духовенство Св. старци членове на Св[етия] Синод на Българската църква и временно пребиваващи в столицата св. Охридския митрополит Борис присъствуваха тоже на панахидата, като стояха през всичкото време в св. олтар на черквата.
Вечна памет на доблестния пастир и на всички, които сложиха геройски мъченически кости за величието и славата на майка България!
София, 1917 г.