След излизането на страната ни от Първата световна война (1915-1918) сключеният на 27 ноември 1919 г. Ньойски мирен договор доосакати страната ни, като освен че потвърди ограбването на България с Букурещкия мирен договор на 28 юли 1913 г., но и присъедини към Румъния, Гърция и нововъзникналото Сърбо-Хърватско-Словенско кралство нови територии. Попадналите наши сънародници от присъединените земи бяха подложени на нечовешка денационализация. Започналият през 1913 г. геноцид над българите беше продължен, този път с по-префинени, но не по-малко жестоки методи,  което впечатли много учени, журналисти и политици, дори от страните победителки. През този междувоенен период България попадна и в международна изолация, поддържана от нашите съседи, които под ръководството на ръководената от Чехословакия френска марионетна межуддържавна групировка Малка Антанта се групираха през 30-те години в Балканско съглашение.

РАФАЕЛ КАМХИ - ДОСТОЕН СИН НА ДВА НАРОДА

През пролетта на 1943 г. в България се разиграват драматичните събития по спасяването на 50 000 български евреи. Само четири месеца преди загадъчната смърт на цар Борис II, той вложи сили и сърце да спаси още един човешки живот, този на солунския евреин Рафаел Камхи. Кой беше този човек и защо неговата съдба беше така скъпа за най-широки кръгове в българската общественост, независимо от политическите пристрастия - за висши военни, бивши революционери и лично за българския монарх. И днес ние, българите, сме длъжници към този героичен и достоен син на еврейския народ, живял и се борил за свободата на поробените българи от Македония и Одринско в продължение на десетилетия. Той умря в Тел Авив с гордостта, че е син на две родини - България и Израел. Направеното за увековечаването на делото и паметта му е толкова скромно, че днес едва ли някой от българските и еврейските му сънародници си спомнят за него. А той, революционерът Рафаел Камхи, успя да преживее турските, гръцките и немските затвори, депортации и издевателства и доживя до сто години в Израел, неразривно свързан и с първото си Отечество - България.

Всяко докосване до живота на Борис Дрангов поставя въпроса на какво се дължи неговата популярност. Той не се издига високо в йерархията, не е свързан с големи стратегически операции и победи, а защо името му се превръща в легенда? Защо между хилядите борци за свобода образът му блести с особена светлина като един от най-достойните и саможертвени синове на България? Защо името на Дрангов още приживе става идея, която вълнува душите, затрогва сърцата, въплъщава в себе си всички честни и благородни стремежи?

На 19 май 1934 г. в България е осъществен преврат от Политическия кръг „Звено" с помощта на Военния съюз и поддръжката на някои привърженици на покойния вече генерал Александър Протогеров. Правителството на Кимон Георгиев забранява дейността на Вътрешната македонска революционна организация в България и започва преследвания и арести на дейците й. Пред опасността да бъде заловен и убит, водачът на ВМРО Иван Михайлов и неговата съпруга, революционерката Мелпомена (Менча) Кърничева, поемат пътя на изгнанието до края на живота си. Първата спирка се оказва съседна Турция. Мнозина си задават въпроса защо Михайлов избира да търси убежище именно в Турция?