През своя 73-годишен живот този човек е бил наричан с много имена. В родния му край са го наричали най-често Таньо, в писмо до майка си се е подписал Твой син Тано. В Македония го наричат Тане, към края на живота му в Асеновград – Таню. През този период това е името и в официалните документи. Но навсякъде към името му добавят „Войводата”. Има изказани предположения от някои изследователи, че той е роден като Атанас Николов Жеков. В края на живота си сам определя Атанасовден като свой празник, на който да се раздава на бедните от средствата от фонда на негово име. Неоспоримо е, че е роден на 9 март 1873 г. в Хасково, в семейството на местния абаджия Никола Ангелов Жеков и Рада Стоева от село Кору чешме, днес Горски извор, Хасковско.

За наше най-голямо съжаление вятърът на демократичните промени в Европа не обхвана и БЮР Македония. Затова там и днес продължава безмилостният терор над българите по всички направления с една-единствена цел - доунищожаването на всичко българско. И сега по Вардарско пред очите на цяла Европа и целия свят се провежда един долнопробен, целенасочен, последователен и добре обмислен геноцид, извършван от една озверяла банда етнически сърби и сърбомани, които управляват БЮР Македония като същински варвари от най-дивите племена и времена на човечеството. И тези диваци и варвари, опирайки се на традиционния великосърбизъм и сърбокоминтерновската теория за македонизма, унищожават всичко, което е свързано с изконната българщина в този най-български край от Средновековието до наши дни - гробища, църкви, паметници, книги, списания, вестници, училища, читалища, т.е. цялостната българска история, култура, фолклор и археология. Всичко, което носи българско име, е подложено на македонизиране и унищожение.

Още от времето на Средновековието Българската църква винаги е била идентифицирана от своите архиереи и духовни водачи. По време на Възраждане монаси и духовници съживяват българската идея и застават начело на борбата за  църковна независимост. Имената на Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Иларион Макариополски стоят начело на списъка на българските будители. Те са пример и за праведен живот, посветен на Бога и Отечеството. Тази традиция продължават след Освобождението Методий Кусевич, Екзарх Йосиф и още десетки архиереи на Българската православна църква. За жалост втората половина на ХХ век не беше време, в което се поощряваха  проучванията за техния живот и дело. Така на заден план и осъдени на забрава останаха делата на десетки верни служители на църквата. След 1990 г. интересът най-напред се насочи към някои злободневни и не толкова лицеприятни истории от миналото на църквата, които бяха призвани да разрушат митовете за благочестието на църковните водачи. Много малко останаха дейците за които не се пишеше нищо и както написа свещеник Янко Димов „Малкото митрополити, които са щастливи изключения, правят по-чист и отчайващ мрака преди и след тях”.

В детството ми, когато се заговореше за Македония то в повечето случаи се споменаваха две магически имена – Гоце и Яне. Минаха десетилетия и наши историци започнаха да „отварят” очите на обществеността, че името на Гоце не трябва да стои редом до това на Яне. Закичиха там името на Даме. Дойде демокрацията, появиха се нови имена за незнаещите – Тодор и Ванчо. Постепенно имената на първите бяха отдадени на забрава. А нима първите Гоце, Даме и Яне не са били това, за което народът мълви легенди и пее песни. Дори някои текстове на народните ни песни бяха променени – че „на вечерята не бил дошъл Яне Сандански”, а бил „дошъл Тодор”. После се оказа, че дори не бил „дошъл Тодор”, а най-ми „бил дошъл Ванчо Михайлов”. А бе, песента за тази склерозирала баба, която отдавна е забравила, а може би е и в отвъдното не казва истината. Това трябва да се знае, защото конюктурата и калпавата пропаганда променяше дори текстовете на т.нар. автентичен фолклор. И да си го кажем, че това не привлича, а отблъсква българина. А водачът на Серската група във фракционните борби във ВМОРО, мелнишкият войвода Яне Сандански е пазел като скъпа реликва, един обемист тефтер именно с български народни песни, и то не само от Македония, а от цяла България, като вътре са и стиховете на нашите революционери, които бяха тръба на националната ни революция през Възраждането.