Войните за национално обединение през второто десетилетие на ХХ век извеждат на преден план подвига на хиляди български войници, офицери и генерали, които са дали своя принос в националната ни военна история. Мнозина от тях загиват за освобождението на български земи, които по-късно продажни политици харизват на съседите ни. Имената на много от тях днес са забравени и ги намираме само на паметниците в родните им места или в пожълтелите хроники на родовата памет.

Името на полковник Владимир Серафимов е светиня в Смолянския край. Помни се и в село Свежен в Средна гора, където е запазена родната му къща. Но надали в София и другите големи градове ще срещнете и десетина човека, които да знаят кой е освободителят на Средните Родопи. Да знаят повече за Родопската Шипка.

Много са легендите за създаването на село Свежен, което някога се е наричало Аджар. По-точно това е арабската дума Хаджар, което значи камък. Това тълкование ни е оставил роденият тук народен художник Христо Станчев. Неговите пейзажи от селото не са нищо друго, освен пресъздадени голи и гладни късчета земя. Но има и друго тълкование – корави, непокорни българи, които следвали неоклонно своя път в живота. Местните хора „преглъщат” Х-то в началото на всяка дума започваща с тази буква. Така вместо хляб казват ляб, вместо хоро – оро, а от Хаджар е станало на Аджар.

На 3 април 1917 г. Тодор Александров в едно свое писмо до генерал Александър Протогеров ще изложи  само с няколко изречения своето житейско кредо: “...Аз съм “оръдие” само на идеята за освобождение на Македония и за обединение на българския народ. Това съм го доказал с целия си досегашен живот, като съм пожертвувал за тая идея сичко, освен живота ми, който случайно, може би за нещастие, е оцелял. Досега съм получил едно морално удовлетворение, именно, че идеята е вече на осъществяване. Занапред ми остава едно несносно здраве и един морален капитал – моята чест. Никому няма да позволя да се гаври с тая моя светиня...” С целия си живот и с делото си той потвърди тези си думи.

“Преминавайки през огъня, ние станахме смели до безразсъдство.
Бомба, отрова, разстрел
– ето нашата нова психология.”
Васил Коларов (14 декември 1925 г.)

“И аз сега казвам, недостойно бе за мен и за мнозина, които мислиха като мен, да се подчиняват безпрекословно на едно безумие. Човек, който като краен садист решава да обезглавява стотици и стотици ценни живота, който забравя след това, че за неговия престъпен порок ще плаща цяла класа, не може да бъде комунист.”
Цола Драгойчева (1925 г.)

Два месеца след 9 септември 1944 г. наскоро сформираната Народна милиция арестува още един човек, който заедно с хиляди още е включен в числото на безследно изчезналите.
За кого става дума?