Днес сънародниците ни са го почти напълно забравили, но той е една от най-ярките фигури в националноосвободителните борби на македонските и тракийските българи. Роден е на 2 април 1865 г. в с. Варош, Прилепско.

Неговият близък приятел писателят Антон Страшимиров, който го нарича “разумът на революционна Македония до Илинденското въстание”, отбелязва, че той е “най-мъчен за разбиране” и “мъчно може да бъде оценен”. Според него Гьорче “винаги заобикаляше опасностите за делото и ги отстраняваше”. С голяма стойност е и портретът, направен му от проф. Любомир Милетич в предговора на спомените му, които той записва през 1908 г.: “Гьорче Петров е необикновено силна и оригинална личност между главните македонски дейци, които положиха основите на Вътрешната революционна организация в Македония”. По-нататък подчертава, че “безспорно Гьорчо Петров се оказва от самото начало твърде способен организатор и неуморим агитатор с демагогски похвати, така че неведнъж неусетно е успявал чрез тайна агитация да подготви масово недоволство и да разстрои не един план на свои “принципиални противници”… “Гьорчо е убеден, че умствено стои по-високо дори и от най-видните ръководни сили на ВО”. Тук искам да отворя една скоба и да подчертая, че спомените на Гьорче са не само един сериозен извор за борбите на българите от Македония и Тракия, но и едно невероятно интересно четиво, и то не написано от ръката на Гьорче, а разказано пред големия учен, който съхрани за нас паметта на новото поколение революционери, продължители на делото на Левски, Каравелов и Ботев.

Преди няколко седмици скопските варвари и мародери разкопаха гробовете на видния български войвода Христо Чернопеев и на дузина негови другари, родени в различни краища на поробената Македония, и унищожиха най-безцеремонно тленните им останки. Героичната смърт на българските войници по време на Първата световна война ги бе събрала в двора на новоселската църква „Света Богородица” в Щип. Чернопеев и бойните му другари пролежаха в гробовете си в родната махала на Тодор Александров и Иван Михайлов необезпокоявани цели 85 години. На какъв ли изрод му хрумна да поругае гробовете на войводата и останалите български офицери и войници, сложили костите си за свободата на Родината? Какъв ли варварин трябва да бъдеш, за да направиш тази диващина, родееща се с канибализма? А най-голямата гавра тук е, че днес тези варвари принадлежат към Православната църква и се кръстят пред иконите на Исус Христос и Света Богородица!

Преди няколко месеца прочетох в няколко вестника новината, че група български учени филолози са изпратили до Народното събрание много „сериозно“ предложение за „абсолютно необходими“ реформаторски промени на българския правопис! Мотивът бил, че за учениците и студентите някои употреби на пълния и непълния член били крайно неудобни, затова децата не можели да ги научат и изобщо не ги спазвали, поради което тези правила трябвало да се променят. Българският правопис трябвало да бъде актуализиран и осъвременен в съответствие с масовия говор. На пръв поглед това изглежда добре казано, а доводите - сериозни, все „дълбоко обмислени“ и както се полага, прилежно и научно обосновани „с практическа насоченост“ (въпреки че за подготовката на учениците и студентите има и други много по-важни, определящи фактори). Анулирайки за момента тези допълнителни фактори, силно ме впечатли фактът, че са налице голяма тревога и нетърпение в предложителите. Реформата според тях е крайно необходима и належаща, а прилагането й не търпи повече отлагане. Тази припряност и настоятелност в предложението ме озадачи извънредно много и ме накара да се върна назад в българската история след Освобождението и да си припомня кога са правени правописни реформи, каква е била тяхната цел, кой ги е провел и какъв е бил практическият резултат от тях.

След Берлинския конгрес, когато голяма част от българските земи и народ останаха отново под робство народът ни излъчи нови водачи, които бяха продължители на делото на Васил Левски. Те биха красили историята на всеки народ, ако той ги притежаваше. Това бяха Дамян Груев - създателят на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) (1893), Тодор Александров - двукратният възродител на ВМОРО (1910, 1918) и Иван Михайлов - вождът който ръководеше Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) в най-тежките години (от 1924 до 1934 г.), а след това направляваше и от емиграция легалното и революционното македонско движение. Без тях и без хилядите техни съратници българският народ би бил по-беден. Кражбите и фалшификациите относно историята на техния живот и дейност от сърбоманите-нечестивци около Вардара не поставят ни най-малко под съмнение тяхното дело и място в българската история и в паметта на българина.