Преди няколко месеца прочетох в няколко вестника новината, че група български учени филолози са изпратили до Народното събрание много „сериозно“ предложение за „абсолютно необходими“ реформаторски промени на българския правопис! Мотивът бил, че за учениците и студентите някои употреби на пълния и непълния член били крайно неудобни, затова децата не можели да ги научат и изобщо не ги спазвали, поради което тези правила трябвало да се променят. Българският правопис трябвало да бъде актуализиран и осъвременен в съответствие с масовия говор. На пръв поглед това изглежда добре казано, а доводите - сериозни, все „дълбоко обмислени“ и както се полага, прилежно и научно обосновани „с практическа насоченост“ (въпреки че за подготовката на учениците и студентите има и други много по-важни, определящи фактори). Анулирайки за момента тези допълнителни фактори, силно ме впечатли фактът, че са налице голяма тревога и нетърпение в предложителите. Реформата според тях е крайно необходима и належаща, а прилагането й не търпи повече отлагане. Тази припряност и настоятелност в предложението ме озадачи извънредно много и ме накара да се върна назад в българската история след Освобождението и да си припомня кога са правени правописни реформи, каква е била тяхната цел, кой ги е провел и какъв е бил практическият резултат от тях.

След Берлинския конгрес, когато голяма част от българските земи и народ останаха отново под робство народът ни излъчи нови водачи, които бяха продължители на делото на Васил Левски. Те биха красили историята на всеки народ, ако той ги притежаваше. Това бяха Дамян Груев - създателят на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) (1893), Тодор Александров - двукратният възродител на ВМОРО (1910, 1918) и Иван Михайлов - вождът който ръководеше Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) в най-тежките години (от 1924 до 1934 г.), а след това направляваше и от емиграция легалното и революционното македонско движение. Без тях и без хилядите техни съратници българският народ би бил по-беден. Кражбите и фалшификациите относно историята на техния живот и дейност от сърбоманите-нечестивци около Вардара не поставят ни най-малко под съмнение тяхното дело и място в българската история и в паметта на българина.

„На Дондуков булевард, срещу ъгъла на клона от Първа мъжка гимназия, в едно продължение от десет стъпки, калта на улицата е размесена с кръв. Малки локви от тая кръв са покрити с ледена кора. На места са минали коли и кръвта се по-ясно вижда. Отстрани са наредени колите на софийските талигари, които обикновено тук чакат. Улицата е оживена. Върху лобното място няма никаква следа от пиетет. Тялото на убития е вдигнато, но кръвта е останала в калта и тая заран се вижда от далеч.
Колко скъпа бе тая кръв! Колко благородно сърце тя караше да тупти! Какъв висок нравствен образ отлетя. Коя софийска улица остана неокървавена от наша кръв? Всеки ден, всяка вечер - убийства, жертви.

През своя 73-годишен живот този човек е бил наричан с много имена. В родния му край са го наричали най-често Таньо, в писмо до майка си се е подписал Твой син Тано. В Македония го наричат Тане, към края на живота му в Асеновград – Таню. През този период това е името и в официалните документи. Но навсякъде към името му добавят „Войводата”. Има изказани предположения от някои изследователи, че той е роден като Атанас Николов Жеков. В края на живота си сам определя Атанасовден като свой празник, на който да се раздава на бедните от средствата от фонда на негово име. Неоспоримо е, че е роден на 9 март 1873 г. в Хасково, в семейството на местния абаджия Никола Ангелов Жеков и Рада Стоева от село Кору чешме, днес Горски извор, Хасковско.