Охрид е родното място на видния български революционер и военен деец генерал-лейтенанта от пехотата Александър Протогеров. Колкото и да е писано и да се знае за родния му град, винаги може да се каже или да се научи още нещо. Охрид в продължение на векове е чисто български град, за което свидетелстват не само историческите паметници, библиотеки и архиви, а и всички български и чуждестранни статистики и пътеписи. Охридчанинът проф. Иван Снегаров нарича Охрид „Българския Йерусалим” и само този, който не е пристъпял по калдъръмените улички във вечния наш старопрестолен град, само той не може да прозре смисъла в думите на учения. Оттук в продължение на векове ще се пръска светлината на българската книжовност и просвета и градът на свети Климента и свети Наума, на Самуила ще остане завинаги свързан с родната ни история. Той е и седалище на вековната Охридска българска патриаршия, продължила да съществува и действа и по време на турското робство до ликвидирането й през 1767 г.

3-ти март е националният ни празник - денят на Освобождението на България от турско робство, денят на Санстефанския мирен договор, който договор сложи началото на възкръсването на България на политическата карта на Европа. А този прочут договор, въпреки епохалното си значение,  и до днес си остава непознат за преобладаващата част от български народ. Даже и по времето на социализма, когато България беше най-верният съюзник на Съветска Русия, той беше непознат за масовия читател. Знаеха го и го знаят даже и днес само специалистите и по-любознателните и упорити студенти и ученици. Сигурно е премълчаван поради факта, че в него ясно е записано, че българският народ е платил изцяло свободата си  със загубата на северна Добруджа, която е подарена от Русия на Румъния,  ведно със сите българи там - също като крепостни селяни. Сигурно и поради факта, че с него се откъсва Нишката епархия и е подарена заедно с „освободените” българи  на Сърбия. И тези български земи са подарени  на чужди страни, без да се питат българите, живеещи там, които също като добитък са предадени на ново, по-страшно и от турското робство, и където веднага започва тяхното денационализиране.

България участва в Първата световна война на страната на Централните сили -Германия, Австро-Унгария и Турция. Главният мотив на цар Фердинанд и на правителството беше да се поправи неправдата, сторена в Букурещ спрямо страната ни на 28 юли 1913 г. Съгласно Букурещкия договор от страната ни бяха откъснати от Сърбия, Гърция и Румъния вековни български земи, населени предимно с българи - Вардарска и Егейска Македония, а към заграбената през 1878 г. Северна Добруджа беше присъединена и Южна Добруджа. Въпреки безбройните български победи по бойните полета и проявения героизъм от българския войник, войната завърши катастрофално за нас. Пробивът при Добро поле и последвалото Солунско споразумение от 29 септември 1918 г. бяха едни от ранните сигнали за очертаващата се втора национална катастрофа. Подписаната военна конвенция на практика представляваше пълна капитулация на България. Тя се съпътстваше и от избухналите войнишки бунтове, които водачите на БЗНС направиха опит да овладеят и да насочат към столицата.

През пролетта на 1943 г. над 80% от евреите, намиращи се в Гърция, бяха издирени, задържани и депортирани в концентрационни лагери в Полша, главно в Биркенау-Аушвиц (Освиенцим). Там съдбата им бе еднакво трагична, както и на другите евреи, събрани от страните в Европа, които бяха под немска окупация, или бяха съюзници на немците. Щастливо изключение бяха Дания и България, а отчасти и Италия, където до падането на Мусолини от власт през юли 1943 г. италианските евреи бяха запазени. Голяма част от малкото евреи (около 7000) в Дания бяха спасени и изведени в неутрална Швеция, а всички български евреи (над 48 000) останаха невредими до края на войната.