Всяко докосване до живота на Борис Дрангов поставя въпроса на какво се дължи неговата популярност. Той не се издига високо в йерархията, не е свързан с големи стратегически операции и победи, а защо името му се превръща в легенда? Защо между хилядите борци за свобода образът му блести с особена светлина като един от най-достойните и саможертвени синове на България? Защо името на Дрангов още приживе става идея, която вълнува душите, затрогва сърцата, въплъщава в себе си всички честни и благородни стремежи?

На 19 май 1934 г. в България е осъществен преврат от Политическия кръг „Звено" с помощта на Военния съюз и поддръжката на някои привърженици на покойния вече генерал Александър Протогеров. Правителството на Кимон Георгиев забранява дейността на Вътрешната македонска революционна организация в България и започва преследвания и арести на дейците й. Пред опасността да бъде заловен и убит, водачът на ВМРО Иван Михайлов и неговата съпруга, революционерката Мелпомена (Менча) Кърничева, поемат пътя на изгнанието до края на живота си. Първата спирка се оказва съседна Турция. Мнозина си задават въпроса защо Михайлов избира да търси убежище именно в Турция?

Когато на 5 януари 1952 г. далеч от родината умира д-р Христо Татарчев, всъщност си отива последният от създателите на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). Той е един от най-видните дейци на националноосвободителното движение на останалите под турско робство българи след Берлинския конгрес от 1878 г. Близо три десетилетия той е сред ръководителите на революционните борби на българите от Македония и Одринско.
Д-р Христо Николов Татарчев е роден на 16 декември 1869 г. в гр. Ресен. По това време Ресен бил красив възрожденски град, разположен във високата Ресенска котловина, която била заградена от три страни с високи планини и продължена на юг от Преспанското езеро. Земята на котловината била плодородна, но недостатъчна да изхрани населението. Това принуждавало ресенчани да се захванат с търговия или да търсят прехраната си като гурбетчии в Цариград - далечната столица на разположената на три континента Турска империя.

Средновековните хронисти винаги са отбелязвали Пловдив като космополитен град, в който живеят гърци, българи, арменци, евреи. След османското завоевание в края на ХІV век населението се разделя на мюсюлмани и християни. Характерно е единодействието на българи и гърци, като най-значими представители на православната общност. В първите десетилетия на ХV век българското население е прогонено от града и околните равнинни райони и в Пловдив преобладава гръцкото население. Българите бягат в планинските градчета като Копривщица, където намират спасение от етническия геноцид. В течение на ХVІІ-ХVІІІ век обаче развитието на империята засилва значението на центрове на плодородни райони, откъдето се осигурява продоволствието на Солун, Одрин и най-вече Цариград. От Пловдив със салове по река Марица и с кервани потичат неизброими товари с висококачествен ориз, жито, овче месо, кожи, вълна. Пловдив става огромно депо за селскостопанска и промишлена продукция от цяла Тракия. Изгражда се един уникален стопански комплекс като разпръсната манифактура за преработка на вълна и производство на вълнен плат аба. Пловдивските търговци разнасят славата на тази ценна продукция и създават свои кантори в Калкута, Дамаск, Измир, Цариград, Одрин.