Петвековното османско владичество в българските земи е време на нечувани политически произволи, насилия и безправие, на жестока феодална експлоатация и безогледно ограбване на населението, на безподобна народностна и религиозна дискриминация, на масово унищожение на културни паметници и ценности.
Най-тежки удари били нанесени върху българската народност. Огромен брой българи били унищожени физически – избити по време на завоеванието и при многото въстания след това. Особено много пострадало българското мъжко население, поради което не е чудно, че в османските описи и данъчни регистри са посочени много жени вдовици като глава на семейства.

След излизането на страната ни от Първата световна война (1915-1918) сключеният на 27 ноември 1919 г. Ньойски мирен договор доосакати страната ни, като освен че потвърди ограбването на България с Букурещкия мирен договор на 28 юли 1913 г., но и присъедини към Румъния, Гърция и нововъзникналото Сърбо-Хърватско-Словенско кралство нови територии. Попадналите наши сънародници от присъединените земи бяха подложени на нечовешка денационализация. Започналият през 1913 г. геноцид над българите беше продължен, този път с по-префинени, но не по-малко жестоки методи,  което впечатли много учени, журналисти и политици, дори от страните победителки. През този междувоенен период България попадна и в международна изолация, поддържана от нашите съседи, които под ръководството на ръководената от Чехословакия френска марионетна межуддържавна групировка Малка Антанта се групираха през 30-те години в Балканско съглашение.

РАФАЕЛ КАМХИ - ДОСТОЕН СИН НА ДВА НАРОДА

През пролетта на 1943 г. в България се разиграват драматичните събития по спасяването на 50 000 български евреи. Само четири месеца преди загадъчната смърт на цар Борис II, той вложи сили и сърце да спаси още един човешки живот, този на солунския евреин Рафаел Камхи. Кой беше този човек и защо неговата съдба беше така скъпа за най-широки кръгове в българската общественост, независимо от политическите пристрастия - за висши военни, бивши революционери и лично за българския монарх. И днес ние, българите, сме длъжници към този героичен и достоен син на еврейския народ, живял и се борил за свободата на поробените българи от Македония и Одринско в продължение на десетилетия. Той умря в Тел Авив с гордостта, че е син на две родини - България и Израел. Направеното за увековечаването на делото и паметта му е толкова скромно, че днес едва ли някой от българските и еврейските му сънародници си спомнят за него. А той, революционерът Рафаел Камхи, успя да преживее турските, гръцките и немските затвори, депортации и издевателства и доживя до сто години в Израел, неразривно свързан и с първото си Отечество - България.

Всяко докосване до живота на Борис Дрангов поставя въпроса на какво се дължи неговата популярност. Той не се издига високо в йерархията, не е свързан с големи стратегически операции и победи, а защо името му се превръща в легенда? Защо между хилядите борци за свобода образът му блести с особена светлина като един от най-достойните и саможертвени синове на България? Защо името на Дрангов още приживе става идея, която вълнува душите, затрогва сърцата, въплъщава в себе си всички честни и благородни стремежи?