Средновековните хронисти винаги са отбелязвали Пловдив като космополитен град, в който живеят гърци, българи, арменци, евреи. След османското завоевание в края на ХІV век населението се разделя на мюсюлмани и християни. Характерно е единодействието на българи и гърци, като най-значими представители на православната общност. В първите десетилетия на ХV век българското население е прогонено от града и околните равнинни райони и в Пловдив преобладава гръцкото население. Българите бягат в планинските градчета като Копривщица, където намират спасение от етническия геноцид. В течение на ХVІІ-ХVІІІ век обаче развитието на империята засилва значението на центрове на плодородни райони, откъдето се осигурява продоволствието на Солун, Одрин и най-вече Цариград. От Пловдив със салове по река Марица и с кервани потичат неизброими товари с висококачествен ориз, жито, овче месо, кожи, вълна. Пловдив става огромно депо за селскостопанска и промишлена продукция от цяла Тракия. Изгражда се един уникален стопански комплекс като разпръсната манифактура за преработка на вълна и производство на вълнен плат аба. Пловдивските търговци разнасят славата на тази ценна продукция и създават свои кантори в Калкута, Дамаск, Измир, Цариград, Одрин.

Ако преди 20 години някой беше ми казал, че някога ще занимавам с Тодор Живков и македонския въпрос, сигурно бих се изсмял на това предположение. Но работата ми през последните десетилетия ми даде възможност да се запозная с дейността и със свършеното, и с плановете по македонския въпрос на този отишъл си вече, дълго управлявал български политически деец. Заедно с колежката ми Ива Бурилкова, без да се стесняваме да покажем не само положителното, но и отрицателното в българската позиция и действия по македонския въпрос, подготвихме и издадохме документалните сборници „БКП, Коминтернът и македонския въпрос (1917-1946)”, през 1998-1999 г. и том І от „Македонският въпрос в българо-югославските отношения (1950-1967 г.)”, през 2009 г., а сега работим по втория том, който обхваща времето от 1968 до 1990 г. Наш колега издаде пък „Македонският въпрос в българо-югославските отношения (1944-1952 г.)”, 2004 г. Книгите са отдавна на книжния пазар и всеки може да се убеди в истинността на това, което ще прочете по-долу. И то съвсем не е опит за политическа реабилитация на този излязъл от политиката държавник след 1989 г. и подложен на всестранна критика от съпартийците, от противниците и изследователите му. Още повече, че той сам не се нуждае вече от такава реабилитация.

Днес сънародниците ни са го почти напълно забравили, но той е една от най-ярките фигури в националноосвободителните борби на македонските и тракийските българи. Роден е на 2 април 1865 г. в с. Варош, Прилепско.

Неговият близък приятел писателят Антон Страшимиров, който го нарича “разумът на революционна Македония до Илинденското въстание”, отбелязва, че той е “най-мъчен за разбиране” и “мъчно може да бъде оценен”. Според него Гьорче “винаги заобикаляше опасностите за делото и ги отстраняваше”. С голяма стойност е и портретът, направен му от проф. Любомир Милетич в предговора на спомените му, които той записва през 1908 г.: “Гьорче Петров е необикновено силна и оригинална личност между главните македонски дейци, които положиха основите на Вътрешната революционна организация в Македония”. По-нататък подчертава, че “безспорно Гьорчо Петров се оказва от самото начало твърде способен организатор и неуморим агитатор с демагогски похвати, така че неведнъж неусетно е успявал чрез тайна агитация да подготви масово недоволство и да разстрои не един план на свои “принципиални противници”… “Гьорчо е убеден, че умствено стои по-високо дори и от най-видните ръководни сили на ВО”. Тук искам да отворя една скоба и да подчертая, че спомените на Гьорче са не само един сериозен извор за борбите на българите от Македония и Тракия, но и едно невероятно интересно четиво, и то не написано от ръката на Гьорче, а разказано пред големия учен, който съхрани за нас паметта на новото поколение революционери, продължители на делото на Левски, Каравелов и Ботев.

Преди няколко седмици скопските варвари и мародери разкопаха гробовете на видния български войвода Христо Чернопеев и на дузина негови другари, родени в различни краища на поробената Македония, и унищожиха най-безцеремонно тленните им останки. Героичната смърт на българските войници по време на Първата световна война ги бе събрала в двора на новоселската църква „Света Богородица” в Щип. Чернопеев и бойните му другари пролежаха в гробовете си в родната махала на Тодор Александров и Иван Михайлов необезпокоявани цели 85 години. На какъв ли изрод му хрумна да поругае гробовете на войводата и останалите български офицери и войници, сложили костите си за свободата на Родината? Какъв ли варварин трябва да бъдеш, за да направиш тази диващина, родееща се с канибализма? А най-голямата гавра тук е, че днес тези варвари принадлежат към Православната църква и се кръстят пред иконите на Исус Христос и Света Богородица!